Сталин насила депортира заселилите се от Таврия в царство България

Ако плаче някой за България, то това сме ние, българите, живеещи в Молдова и Украйна!

Ако плаче за някого България, то това е за нас, потомците на бесарабските българи!

Георги Бербаров, "Български глас", бр. 1, 1996 г., град Тараклия, Молдова

Снастъпването на 1945 г. от Североизточна България са изпратени към бившия СССР първите ешелони, натъпкани с българи от Таврия, наскоро заселили се там. Изпълнява се нареждането от най-високо ниво в бившия СССР. Това е една трагедия на наши сънародници, която

не е известна на много българи

С навлизането на Червената армия в България и след съдбоносната дата 9 септември 1944 година в страната станаха много големи събития. Такова е нареждането за връщане обратно в бившия СССР на новозаселилите се българи от Таврия в североизточната част на България. Те са оземлени от властите на царство България, получили са българско гражданство, служат в българската армия, учат в българските училища, някои вече са се задомили и очакват деца. Въпреки всичко по заповед на Сталин се започва изготвяне на списъци на заселниците българи от Таврия, издирването им и насилственото изпращане обратно в тогавашния СССР. Започва криене, бягане, залавяне, арести или разстрели. За позор на България това несравнимо по своята безчовечност действие става с помощта на новите български власти. То е белязано от родоотстъпничество, национален нихилизъм, сервилност и никаква хуманност. Срещу българи, на българска територия, от чужди граждани.

Единствено министърът на външните работи и вероизповеданията в правителство на ОФ Петко Стайнов (1944 - 1946)

се обявява против съветското искане

за връщане в тогавашния СССР на таврийските българи и се опитва да го избегне. Но няма подкрепа на усилията му. По-късно му е поискана оставката от Молотов и Вишински.

Това насилствено връщане в бившия СССР на българите от Таврия ги причислява към жертвите на комунизма, които се почитат ежегодно на 1 февруари.

Най-страшното е, че то не остава единствено, а последвано от цялостна държавна политика. Малко по-късно, в противоположната югозападна част на България, комунистическата власт започва принудително отродяване на българите от Пиринския край и задължаването им да се наричат и пишат македонци.

Това става пак под натиск от Москва

и по старите директиви на Комунистическия интернационал (Коминтерна). Може да се каже, че това е връх, шедьовър на национален нихилизъм, родоотстъпничество и национално предателство на новата българска власт с дългосрочни последствия за страната ни.

Как са се оказали тези наши сънародници така далеч от родината? Как са се формирали бесарабските и таврийските български общности и каква е тяхната историческа съдба?

Ето какво пише Янко Гочев, историк и юрист, един от първите съвременни изследователи, който нарушава стереотипите и търси истината за миналото на българите. Той е автор на уникалното изследване "Руската империя срещу България", от 3 части.

"От втората половина на XVIII век нататък районът на Северното Причерноморие става основна посока на българските миграции. Това съвпада с натиска на Русия на юг с оглед осигуряване на излаз на топлото Черно море, като етап към овладяването на Цариград и Проливите -

главната и вечна цел на руската имперска политика

по Източния въпрос.

Смята се, че в края на XVIII век във връзка с двете войни на императрица Екатерина Велика против османците от 1767 - 1774 г. и 1787 - 1791 г. в Южна Бесарабия се заселват около 20 000 българи.

"Обетовaната земя" за много българи става областта Бесарабия. Тя има площ от 45 000 кв. км и се простира между реките Прут, Днестър, Дунав и малък участък от брега на Черно море от ръкава Килия на Дунавската делта до Днепровския лиман.

До нови, още по-големи преселения на българи към Южна Русия водят следващите руско-турски войни от 1806 - 1812 г. и 1828 - 1829 г. Тогава емигрират над 20 000 българи, предимно от днешна Северна България - Разградско, Силистренско, Свищовско, Плевенско. Към 20-те години на XIX век българите в Бесарабия са вече около 24 000 души, като населяват 91 населени пункта, много от които са основани в периода от 1808 до 1822 г.

Император Александър I решава да им предостави права на чуждестранни колонисти. Това решение е потвърдено с издаването на указ от декември 1819 г., с който се определя правното, социално-икономическото и административното положение на колониите. Според указа всяко семейство разполага с 60 десетини земя (т.е между 500 и 600 дка –б.р.) за вечно ползване без право на покупко-продажба.

Българите са освободени от данъци за известен период

и от носене на военна служба.

Те получават и особен административен статут. Населяват 57 колонии, обединени в 4 окръга, като всяка колония се управлява от кметство. Попечителят се назначава от Петербург, а местната власт е формирана от състава на българското население.

Най-голямата миграция на българи е след Руско-турската война 1828-1829 г. Русия като победител от войната вкарва специален чл. 13 в Одринския мирен договор, който дава възможност на българите да се преселват в Русия.

Българските бежанци се насочват компактно към селските райони в южноруските губернии, където създават много от своите чисто български селища.

По Одринския мирен договор от 1829 г. се изселват стотици хиляди българи, предимно от югоизточните и североизточните български земи. Все още

не е ясен точния брой на преселниците

Той варира по различни данни от 86700 до 130 000 - 140 000 души.

През 1831-1834 г. поради недостига на достатъчно свободна земя в Бесарабия една част от преселниците реемигрират в Добруджа, Влашко и Молдова. Така към 1835 г. в Бесарабия живеят над 61 000 български преселници, от които към 33 000 - 35 000 новодошли след Руско-турската война от 1828-1829 г.

С тази системна антибългарска демографска политика Русия постига целите си:

Първо, с труда и работоспособността на българите усвоява и колонизира пустеещите новозавладени от нея южни земи.

Второ, разчиства пътя си покрай Черно море към Цариград и Проливите чрез разреждане на българското население в тези райони чрез добре обмислени и организирани преселения. Това става периодично, след всички войни на Русия срещу Османската империя. Русия направлява целия процес на преселение на българите. През 1830 г. тя създава в Одеса специален център за агитация, който пропагандира сред българите привлекателността на идеята за "преселението" им в южноруските степи.

Според сведенията на Съюза на бесарабските и таврийските българи от 1990 г. през XVIII - XIX век

в Русия се преселват повече от 300 000 българи

По-нови изследвания обаче говорят за около 400 000 души преселници.

Османските власти оценяват вредата от загубата на българско население, което е основната работна ръка, и провежда политика на връщането им обратно, като за привлекателност на усилията си обявява данъчна амнистия от няколко години. Тази им политика съвпада с българските национални интереси."

Създаване на таврийската българска общност

"Заедно с бесарабските и кримските, таврийските българи са неделима част от българската диаспора, оформила се през XVIII - XIX век в Южна Русия. Българите в Таврия са далечни потомци на тези българи, които в годините на османско владичество в българските земи поемат по пътя на емиграцията. Повод за миграциите им стават руско-турските войни от края на XVIII и особено през първата половина на XIX век.

Главното събитие, което води до формирането на таврийската българска общност, е Кримската война (1853 - 1856).

Изостаналата Руска империя губи войната и е принудена да подпише унизителния за нея Парижки мирен договор от 30 март 1856 г. Той променя статуквото в региона. Очертани са нови граници, които

разсичат Бесарабия

През 1856 г. областта е разделена. Южната й част е дадена на княжество Молдова. Част от Бесарабската област, разположена между долното течение на реките Дунав и Прут с 40 колонии, в това число административният и културен център на българите Болград, попада в Молдовското княжество. Останалите 43 колонии в руска Бесарабия остават в империята под юрисдикцията на Управлението на отвъддунавските провинции на Русия.

Тези промени водят до

разделението на бесарабските българи

Нарушена е административната уредба на техните колонии. Това ги мотивира да търсят спасение чрез преселение в други посоки. Разбира се, решението не е взето бързо. Необходими са няколко години, за да поемат отново по страдалческия път на новото си изгнаничество.

Парижкият мирен договор въвежда тригодишен срок на местните българи, в който те трябва да избират или подчиняване на новата власт или ново преселение. Поставени в непоносими условия на живот и заплашени от брутална румънизация, за бесарабските българи остава единствен изход да търсят спасение в нова емиграция.

Руската пропаганда се възползва от техните неволи и агитира за преселение, като обещава достатъчно земя и финансова помощ за колонистите.

Русия желае бесарабските българи да се заселят там по причини, че те са православни християни, работоспособни хора, които с трудовите си умения могат да облагородят региона, така както са постигнали това преди години в Бесарабия.

На 26 декември 1860 г. руският император Александър II издава декрет, според който преселващите се от Бесарабия български семейства трябва да бъдат настанени в Приазовието. На българските преселници

трябва да бъдат отпуснати парични помощи,

с които на първо време да се изхранват и устроят, а заедно с това земя между 50 и 60 десетини на семейство. За да привлекат български преселници, руските власти им обещават да ги освободят от данъци и военна повинност за дълъг период от време - 10 години от данъци и 25 години от военна служба. Свободна земя за обработване се предоставя в Бердянски, Мелитополски и Днепровски уезди на Таврическа губерния.

Така през пролетта на 1861 г. започва преселението на част от бесарабските българи към Приазовието. Всъщност в периода 1861 – 1863 г. в тази посока има два паралелни потока от български преселници.

Първият от тях е от молдовската част на Бесарабия, откъдето се вдигат и преселват цели села. Това са потомци на преселници от Южна България - от Ямболско, Сливенско и Елховско и Странджа.

Вторият поток преселеници към Таврическата губерния е от българските земи под османска власт - от Видинско и Одринско (Източна Тракия). Този втори поток маркира

последното голямо преселение на българи от 1860 - 1861 г.,

наречено още "Видинско." То е резултат от споразумение на Русия с Високата порта за размяна на население: българи от Видинския край в пределите на Южна Русия срещу татари и черкези в българските дунавски земи.

Това преселение предизвиква острата реакция на Георги Раковски, който на страниците на своя вестник "Дунавски лебед" през май 1861 г. започва открита борба срещу преселническата кампания.

Прозрял коварния замисъл на руската имперска политика, патриархът на българската революция предупреждава сънародниците си да не се мамят и да не напускат плодородната българска земя, за да се заселват в пустеещите в Русия земи, защото там ще разберат що е то истинско руско робство. Г. Раковски отпечатва и брошура от 15 страници, в която

изобличава изцяло руската политика спрямо българите

и живеещите на нейна територия народи. Тя носи заглавието "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите". В брошурата си Г. Раковски предупреждава наивните българи, че руското робство ще им се види много по-страшно от турското: "Къде отивате вие, мили братя, видински българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас! Тамо няма оплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!"

Как след Раковски и Ботев разбива вредния мит за "добрия Дядо Иван", четете в следващ брой.