През лятото на 2017 г. за последно тя разтвори душата си пред "24 часа", след това отказа да среща журналисти

Година по-рано благодарение на вестника тя се срещна с някогашната слугиня от 1936 г. на дядо й ген. Стилиян Ковачев Мария Мирчева от село Сенник, Севлиевско. Среща 80 години по-късно. Тогава Оля беше вече на 88, а Мария - на 96 навършени години

Днес, 18 октомври, беше поклонението пред Оля Николчева, дъщерята на Димитрина Ковачева, която никога на стана жена на бащата на съвременна Турция Мустафа Кемал Ататюрк, макар че била голямата му любов. Леля Оле, както я наричаха близките й хора, склопи очи на 15 октомври в столичния си дом на 92 навършени години. Победиха я куп болести, последно - и счупен крак. И макар повече от година да беше на легло, жената не изневери на своя аристократичен произход: веднъж седмично вкъщи я посещаваше фризьор, който се грижеше за безупречния й външен вид.

През юни 2017 г. тя за последен път прие журналист в дома си - автора на тези редове и разкри душата си пред "24 часа". След това отказваше всякакви срещи с медии. Отказваше и срещи с представители на турското посолство в София, макар че дипломатите от години да засвидетелстват уважение към фамилията й заради някогашната голяма любов между майка й Димитрина и Ататюрк, която още и още буди интерес както у нас, така и в южната ни съседка.

Според последното желание на Оля Николчева, урната с праха й ще бъде положена в семейния гроб на Централните софийски гробища, където почиват дядо й генерал Стилиян Ковачев, майка й Димитрина, сестра й Ана... Това съобщи за "24 часа" племенникът на покойната Деян Деянов, който навремето направи връзката на леля си с вестника.

Това стана бавно и след много перипетии. Ето как...

Оля Николчева с племенника си Диян Деянов, който се обади в редакцията на "24 часа" и първи разказа за срещите на синовете си и леля си си с баба Мария. Снимка: Ваньо Стоилов

Мария Мирчева на гроба на своя именит съселянин Дан Колов в родното им село Сенник. Паметникът е дело на девер й Мирчо /брат на съпруга й/. Снимка: Ваньо Стоилов

Този разказ, макар и неочаквано, започва от севлиевското село Сенник. През тази есен в него баба Мария Мирчева кротко кара своята 101-а годишнина на белия свят. За нея казват, че навръх 97-ия си рожден ден рекла: "Аз май започнах да остарявам"... И досега родената на 28 декември 1919 г. Мария е най-възрастният член на читалище "Климент Охридски" в село Сенник - родното място на прочутия борец Дан Колов, чието погребение през март 1940 г. жената помни много добре.

Но нашата история е друга. На младини Марийка слугувала в дома на героя от Балканската война генерал Стилиян Ковачев. И до днес тя не е забравила генерала, известен не само като освободител на Смолян и на Доспат от турска власт, но и с това, че не дал дъщеря си Димитрина за жена на турския военния аташе у нас през 1914 г. Мустафа Кемал Ататюрк. Не я дал, въпреки голямата любов между двамата, за която някога говорела цяла София.

През октомври 2015 г. публикувах за първи път историята на баба Мария във вестник "24 часа". Публикацията предизвика голям интерес и един необичаен отклик, за който ще разкажа по-надолу, за да следваме хронологията на събитията.

Срещата ми с Мария Мирчева през октомври 2015 г. в дома й в Сенник беше по гроздобер. И започна с един неин спомен за генерал Стилиян Ковачев, свързан тъкмо с... грозде.

"Един ден излязохме двамата на пазара и той ми вика: "Марийке, яде ли ти се нещо, кажи, че да ти купя". И аз поисках грозде, на сергиите имаше памид. Той ми купи, не помня колко - килограм ли, повече ли... Но генералът често идваше с мен на пазара - той пазаруваше, аз вървях след него и носех чантите. Стъпваше бавно, тежко, вече беше болен. После пък понякога готвехме двамата в кухнята. Винаги беше добър с мен".

Това е един от най-ярките спомени на Мария Мирчева за героя от Балканската война генерал Стилиян Ковачев. Когато била на 17 ненавършени години, през 1936 година, работила 6 месеца като слугиня в дома на генерала в София. Тогава той бил на 76 години. Умира 3 години по-късно.

В онзи момент тя била младо момиче и дори не била чувала, че нейният "работодател" е бащата, който през 1914 г. не дал дъщеря си Димитрина за жена на военния аташе на Турция у нас майор Мустафа Кемал, известен по-късно като Ататюрк, създателя на съвременна Турция. Изпепеляваща била любовта между двамата, навремето за нея говорела цяла светска София, но от 1914-а била изтекла много вода, и в семейството вече никой не споменавал за това. Димитрина отдавна живеела отделно със съпруга си адвокат Деян Деянов и трите им деца.

Днес, 84 години години по-късно, баба Мария не помни много неща от дните си при генерал Ковачев. Но за това, което се е запечатало в съзнанието й, разказва увлекателно и сега.

Тогава традицията в Сенник била такава - момчетата да ходят на гурбет като градинари в Унгария или Чехия - такава била съдбата и на самия Дан Колов, а младите момичета се хващали слугини на богати фамилии в София, за да се подготвят добре за бъдещия си семеен живот. Пак по онова време съществувала професията драгоманин - това бил човекът, който срещу заплащане набирал желаещите, организирал им транспорт до столицата и ги водел на мястото, където пролет и есен ставала, нека я наречем съвременно, борсата за слугини. На нея всеки, който си търсел момиче за работа, можел да отиде, да огледа кандидатките, да направи пазарлъка и да си избере домашна прислужница.

И Мария попаднала в София първия път по този начин. Тъкмо била завършила трети прогимназиален клас /7 клас според днешните представи/. В столицата я изпратила майка й Гена. Властна жена била майка й, изстрадала много в живота. В Балканската и следващите войни изгубила съпруг и 2 деца, тя се омъжила повторно и през декември 1919 г. се намерила Мария. Тъкмо момичето било изкласило, според тогавашните представи за образование, Гена накарала Мария да свърши някаква домашна работа, дъщерята нещо й се сопнала и майката отсякла: "Заминаваш слугиня в София, че да се научиш!".

Там Мария първо работила при други, накрая попада в дома на генерал Стилиян Ковачев.

"Пред него ме препоръча друго момиче от нашето село - Неда Колева. Тя изкарала година при генерала, но семейството му искало за слугиня по-малко момиче... И аз отидох, още помня, че къщата беше на улица "Раковски" номер 156". /Според други източници генералската къща била на "Раковски" 134, точно където днес е централата на НФСБ и на СДС. Възможно е баба Мария да бърка, но е възможно и през годините номерацията на къщите по тази улица да е била променена - б.а./.

По това време, 1936 година, генерал Ковачев вече е вдовец. Той имал 3 дъщери и 1 син - Теофана, Димитрина, Олга и Тодор, когото баба Мария нарича Тотьо.

"В къщата живееха Олга, която никога не се омъжи, и Тотьо, който беше архитект. Не помня другите му дъщери, може и да са идвали на гости, не зная. Помня, че често идваха внуците му 8-10-годишни, сигурно са били децата на Димитрина, и той много им се радваше.

А с Олга бяхме като приятелки, макар тогава да е била към 40-годишна. Когато се върнах на село и се омъжих, пак поддържахме връзка - пишехме си писма, пращала ми е малки колети. Веднъж баща ми се разболя - болеше го коремът, оказа се жлъчка, и Олга ни прати от София една билка, за да го лекуваме", не е забравила Мария Мирчева.

По думите й, Олга тогава работела в банка, а Тотьо бил архитект. Приемали гостите си в голяма стая - къщата била едноетажна, с големи стаи, а на двора имали беседка. Кухнята също била просторна, с много рафтове и много посуда. Тя била царството на младата слугиня - нейните задължения били да пазарува, да готви и да чисти дома на генерала. Метяла и тротоара пред къщата. "Не зная кой переше и гладеше дрехите им, не помня. Аз бях настанена в отделна стая на тавана, в нея се влизаше по стълба направо от кухнята. Ковачеви не ме деляха, често ме канеха са обядвам или вечерям с тях на масата", допълва разказа си някогашната слугиня.

По време тези обяди генералът никога не говорел за миналото - нито за войните, в които е участвал - а той е бил по фронтовете и на Сръбско-българската, и на Балканската война, нито за Ататюрк, с когото имал приятелски връзки. В къщи стоял с халат, когато бил в добро настроение Мария го е чувала да си тананика песента "Волга, Волга".

Нея година на Гергьовден имало военен парад и Мария помни, че генерал Ковачев облякъл военната си униформа, която пазел в дома си, и дошла да го вземе специална кола. После го върнала. Младото момиче не разбрало какво става, но малко по-късно в дома дошла жена, която преди време била тук слугиня. "Дойдох за честито", казала. "Поговориха техни си работи, на изпроводяк генералът й даде 500 лева", свидетелства Мария Мирчева. А според биографията на ген. Ковачев тъкмо за Гергьовден през 1936 г. той е произведен в чин генерал от пехотата - най-високото генералско звание в царската армия на България, и момичето станало неволен свидетел на това може би последно радостно събитие в живота на стария воин.

500 лева за онова време били много пари. "Моята заплата беше 300 лева на месец. Но ми даваха само джобни пари, цялата заработена сума получих накуп накрая, когато си тръгвах за село", спомня си още Мария. Джобните си пари тя харчела главно в неделя, когато бил почивният ден на слугините в София. Тогава момичетата се събирали в Борисовата градина, разхождали се. В една от тези си свободни недели Мария гледала на живо и схватка на своя именит съселянин Дон Колов, но не помни нито къде, нито срещу кого, нито как е завършил двубоят.

"Генерал Ковачев не ми се скара нито веднъж, държеше се мило с мен. Докато един друг чорбаджия ми удържа от заплатата стойността на скъпа японска чаша за кафе, която счупих без да искам, докато я миех... Имаше ми доверие. Веднъж, помня, че вече навън беше тъмно и лампите светеха, ми даде 5000 лева и ме прати да купя кафе. Тогава продаваха кафето в едно стъклени буркани. Но 5000 лева бяха страшно много пари за един килограм кафе и още се чудя как ми се е доверил да ми даде такава голяма сума на мен, само момиче, което трябваше да иде в тъмното до магазина", недоумява и до днес баба Мария.

Пари й давал, но никога не й позволил да му измие краката. "Той имаше навика, като влезе вкъщи, първо да си измива краката. Слагаше легена на малко столче и потапяше в него краката си. Виждах, че е стар и му е трудно да се навежда, затова веднъж му предложих да му помогна, аз да му измия краката. Той ме погледна изумен: "Как си представяш, че можеш да миеш краката на един български генерал?".

Такъв е останал в спомените на вече 100-годишната Мария Мирчева от Сенник генерал Стилиян Ковачев - роденият в Ямбол участник в Априлското въстание и в четири войни след това, освободител на Смолян, Доспат и Разлог през Балканската война, военен министър в кабинета на Стоян Данев от юни 1913 година, макар и за кратко... След като изкарва близо 6 месеца като слугиня в дома му, момичето се прибира на село и на 18 години се омъжила - "бързах, за да не остарея", по думите й. Повече никога не вижда генерала, който умира през юли 1939 г. в същата къща, където тя му е прислугвала.

Много по-късно тя ще "подочуе някои работи" за него, за любовта между дъщеря му Димитрина и младия Мустафа Кемал, за твърдото бащино "не", когато турчинът поискал ръката на Мити, както била известна Димитрина, за това, как Ататюрк до края на живота си страдал и не забравил никога българската си изгора. Други неща тя не знае и досега - например това, че в знак на почит към делото на генерал Стилиян Ковачев и до днес една от малките спирки на теснолинейката между Велинград и Добринище носи неговото име.

Трябва да кажа, че се запознах с баба Мария покрай това, че нейният син Михаил, днес покойник, беше съпруг на наша роднина в Габрово. От него научих, че след като материалът излезе в "24 часа", майка му била посетена в Сенник от непознати хора. Разговаряли с нея, а на изпроводяк били щедри - оставили на някогашната слугиня 200 лева и черен хайвер. Възрастната жена така и не беше разбрала кои точно са й били на гости, само казваше, че били "доверени хора на генерала".

Опитите ми да разбера кои са били тези "доверени хора" удариха на камък. Тогава написах в сайта на "24 часа" продължение на горната история с молба, ако прочетат тези редове и желаят, непознатите да ми се обадят сами. Така с мен се свърза Деян Деянов от София, директор на Института за критически теории на свръх модерността. Оказа се, че той е правнук на генерал Стилиян Ковачев и внук на дъщеря му Димитрина - същата, която не станала жена на Ататюрк по бащината си воля.

Доста по-късно след като била принудена да се раздели с Ататюрк, Димитрина се омъжила за столичния адвокат Деян Деянов, с които имали 3 деца - Ана, Стилиян, бащата на Деян, който повтаря днес името на дядо си, и Оля.

Няколко телефонни разговора с Деян и една среща в София роди следващата история в този невероятен сюжет. Деян ме заведе в столичния дом на леля си Оля - най-малката дъщеря на Димитрина /Мити/ Ковачева и внучка на генерал Стилиян Ковачев. Това стана през лятото на 2017 години, през юни същата година жената, жива и здрава, бе навършила 89 години. През юни 2020 г. тя навърши 92 години, но вече на легло и със здравословни проблеми.

В разговора ни от 2017 г. бе разплетена и "мистерията" от Сенник. Оля, по мъж Николчева, се оказа и една от внуците на генерала, на 8 години през 1936-а, които идвали редовно на обяд всяка неделя при дядо си и на които баба Мария прислужвала на масата. Разбира се, възрастната жена помнеше добре и младата слугиня на дядо си от Сенник.

Продължение на историята

Оля Николчева: "Странно, но няма нито една снимка, запечатала голямата любов на майка ми Димитрина Ковачева с Мустафа Кемал Ататюрк"

Предвоенна София, 1936 година. В дома на героя от Балканската война генерал Стилиян Ковачев на столичната улица "Раковски" 134 слугува крехко, ненавършило още 17 години девойче от севлиевското село Сенник. Марийка, както я наричат всички, споделяла съдбата на много свои съселяни - момичетата били изпращани за слугини по богаташките къщи в София, момчетата, като борецът Дан Колов, ставали градинари из Европа.

По това време в дома на генерала, 76-годишен, вече вдовец, живеели две от децата му - дъщерята Олга и синът Тодор, на когото викали Тотьо. Другите му две дъщери - Теофана /Фанка/ и Димитрина /Мити/ отдавна били омъжени и живеели отделно със семействата си. Но голямата фамилия била патриархална, държала на традициите си, една от които повелявала всяка неделя внуците на генерала заедно с родителите си да посещават дядо си за обяд. Задачата на прислужницата Марийка била да пазарува продукти за кухнята, да готви, да подрежда масата за гостите...

През 1936-а генералът имал 5 внуци - синовете на Фанка Стилиян и Димитър, и трите деца на Димитрина - Ана, Стилиян и най-малката - Оля, която носи името на леля си Олга, една от сестрите на майка й. Тя била най-малка от всички внуци - едва на 8 години. Макар и все още малко дете, някогашното момиченце добре помнеше тези обяди в дома на дядо си и неговата слугиня Марийка.

След време старият Ковачев ще има още една внучка - Зорка, дъщеря на сина му Тодор, който се жени по-късно.

След 6 месеца работа в къщата на Ковачеви момичето от Сенник се връща на село, където 18-годишно се омъжва за голямата си любов Кънчо Мирчев, раждат им се двама синове. За Марийка остават далечен спомен столицата и хората, под чийто покрив е живяла и прислужвала. Известно време тя поддържала връзки само с генералската дъщеря Олга, която никога не се омъжила. Били се сприятелили, макар Олга да била към 40-годишна. В началото си разменяли писма, дори от София й изпращали малки колети, после двете изгубили следите си. Разделил ги животът, който не се оказал лек нито за Ковачеви, нито за Мария Мирчева от Сенник, която е вдовица от 44 години.

По онова време, а и по-късно, слугинята Марийка не знаела историята на своя именит "работодател". За нея той бил генерал, но и един добър възрастен човек, който се отнасял бащински с нея, плащал й добре, никога не й се скарал, обичал да ходи с нея на пазар и да се навърта в кухнята, където понякога готвел сам. За българската история генерал Стилиян Ковачев е поборник от Априлското въстание, участник в четири войни от Сръбско-българската до Първата световна, освободител на Смолян, Доспат и Разлог през Балканската война. И... бащата, който не даде ръката на дъщеря си Димитрина на военния аташе на Турция у нас Мустафа Кемал, който по-късно ще стане президент на Турция и ще бъде наречен Ататюрк.

Любовта между Димитрина, която всички наричали Мити, и турският офицер разцъфтява през 1914 година и дълго време е тема номер 1 на светска София. За нея се знае всичко или почти всичко, но през 1936 г. вече била изтекла много вода и в дома на Ковачеви не говорели за Кемал, още по-малко пред слугинята от Сенник.

"24 часа" откри баба Мария в родното й село по гроздобер през 2015 г., когато тя караше 96-ата си година, и през октомври същата година разказа за нея в подробна публикация.

В София живее Оля Николчева, която през юни 2017 г. бе навършила 89 години. Втората дъщеря на Димитрина Ковачева, която не стана жена на Ататюрк, следеше отблизо всички публикации в медиите, които се отнасят до любовта на майка й с турския големец - тема, която и до днес вълнува пишещото братство и в България, и в Турция. Близки й казали, че в "24 часа" имало материал, в който се разказва не само за дядо й генерал Стилиян Ковачев и за майка й Димитрина, но и за тяхната слугиня Марийка от 1936 година.

Леля Оле, както я наричат близките й, прочела материала в "24 часа" чак през пролетта на 2016 г. и се трогнала много. Малко по-късно непознат млад мъж идва на гости при баба Марийка в Сенник и на изпроводяк й оставя армаган - 200 лева и черен хайвер. Старата жена не може да обясни кой точно е бил в дома й - казва: "доверени хора на генерала".

В началото наистина не стана ясно кой е бил на гости при баба Мария Мирчева. Но Деян Деянов, който се свърза с мен, разказа, че след като научили, че някогашната слугиня на знаменития му прадядо е жива и здрава, първо при баба Мария изпратили сина му Стилиян, който преподава история във Виена - той й занесъл подаръците. А след това другият му син - Андрей, завел леля Оле в Сенник за среща с някогашната слугиня. Тази мила и неочаквана среща се случила на 26 септември 2016 г. - точно 80 години след времето, когато най-малката внучка на генерала му гостувала всяка неделя за обяд, посрещана от слугинята му - Марийка от Сенник.

Гостенката от София не можела да скрие изумлението си, че някогашната слугиня на дядо й е жива и здрава 8 десетилетия по-късно. Дори предпочиташе да я нарича прислужница, вероятно, за да не я обиди, макар самата Мария да говори за себе си като за слугинята на генерала. Двете жени имали да си кажат толкова много неща...

Леля Оле на свой ред поканила баба Мария на гости в София, но заради възрастта й подобно пътуване не се случи. Но Оля била толкова впечатлена от срещата в Сенник, че малко след нея изпратила препоръчано писмо на баба Мария, като в плика сложила и няколко снимки - портрети на дядо си Стилиян Ковачев и на майка си Димитрина /Мити/, която заради красотата й чуждите дипломати в София наричали "балканската роза", на къщата, в която някога Марийка слугувала, и снимка на трите деца на Мити - най-голямата Ана, Стилиян и Оля. Снимка тъкмо от 1936 г., за да ги види някогашната слугиня такива, каквито ги знае от тогава. На нея Ана е на 12 години, Стилиян, на когото викали Бебо - на 10, а Оля е осемгодишна.

Заедно с писмото столичанката изпратила в Сенник кутия със скъпи шоколадови бонбони, които месеци по-късно - през снежния април на 2017 г., баба Мария продължаваше да държи неначенати в хладилника си заедно с плика, в който стояха и снимките.

Писмото е с дата 5 октомври 2016 година. В нея Оля Николчева пише:

"Мила Марийке,

Извинявай, че се забавих толкова дълго, докато успея за уредя преснимането на снимките. От една страна - не намерих веднага подходящо фотографско ателие, от друга - боледувах доста време от грип. Дори и досега влача разни последици - кашлица, главоболие, умора.

Пращам ти снимки на къщата, на мама и на нас, трите деца. За съжаление, друга снимка от къщата нямам. Нито откъм верандата, нито откъм задния вход. Мамината снимка е от времето на любовта й с Кемал Ататюрк. Излязоха няколко книги с тази история, но особено едната е доста добре и правдиво написана. Тази снимка е поставена на корицата й. /Става въпрос за книгата на журналистката Лиляна Серафимова "Обречената любов на Ататюрк" - б.а./. На нашата снимка сме ние тримата - най-голямата Анчето, кръстена на баба Ана /съпругата на ген. Ковачев - б.а./, Бебо, кръстен Стилиян на дядо ни, но му казвахме Бебо, и аз, най-малката в средата, кръстена на леля Олга, но ми казват Оле, тук сме съответно на 12, 10 и 8 години. Снимката е правена точно през 1936 година, когато ти си живяла при любимия ни дядо. Аз много добре те помня от тогава. Голяма радост беше тази пролет, когато видяхме твоето интервю във вестник "24 часа".

Ако имаш някакви желания - било за снимки или нещо необходимо, пиши ми. С удоволствие ще се погрижа да ти пратя, каквото ми поръчаш.

Изпращам пратката препоръчано. Дано не ти създам проблем и да те разкарам, но пък би могла да помолиш някоя близка да отиде до пощата.

Много, много се радвам, мила ми Марийке, че се видяхме. Сърдечни поздрави имаш от всички мои племенници. Около мен има само млади хора. От моето поколение няма вече никого. Аз направих 88 години тази година. Анчето си отиде 92-годишна преди 6 години, а Бебо на 66 години още през 1992 г. Татко почина през 1960, а мама - през 1966 година. Живяха 30 години на един таван и там си отидоха. Бяха много изтерзани от злото, което незаслужено ги застигна. Ние, двете сестри, нямаме деца. Само Бебо има един син, кръстен на татко, Деян Деянов. Казваме му Дани. Той има двама сина - Стилиян /Тилето/ и Андрей /Анди/, които вече си видяла. А Андрей има едно много сладко и умно момиченце, Елиана, на 6 годинки. Дани и жена му Лиляна са много предани и грижовни. Те са най-близките ми хора. На тях мога винаги да разчитам за всичко.

Прегръщам те горещо, мила Марийке!

Олето"

Оля пише на баба Мария на компютър - на 89 година тя се справяше много добре със сложната техника и дори отново учеше иврит. Това репортерът на "24 часа" разбра по-късно, когато с помощта на племенника й Деян Деянов гостува в софийския дом на леля Оле. Тя не крие, че не обича журналистите заради глупостите и идиотизмите, които, по думите й, пишат за някогашната любов на майка й Димитрина /Мити/ с Ататюрк. Дори си бе направила цяла колекция от над 30 публикации в различни издания, в които е поправила грешките и измислиците, допуснати волно или неволно от техните автори.

Но за мен вратата й бе отворена, може би и заради неочакваната й среща с баба Мария, върнала времето с 80 години назад.

Започваме разговора с темата за Марийка от Сенник, но неизбежно всичко се завърта около любовта на Мити и Ататюрк.

"Мама никога не говореше за това, и аз самата никога не съм любопитствала, но темата не беше табу вкъщи. Тя се интересуваше какво става в Турция, ние знаехме за тази любов. Понякога, съвсем по детски, сестра ми Ана я питаше: "Мамо, ти сега, защо така си направила? Защо не си се оженила за него, сега щяхме да живеем по дворците". Пък брат ми Стилиян казваше: "Какви глупости говориш! Ти нямаше да си на този свят, ти нямаше да си ти...", спомня си Оля Николчева.

Тя потвърждава, че само веднъж майка й споменала на глас името на Ататюрк и самата Оля е свидетел на това. Случило се в последния й земен ден, било 9 август 1966 година. 74-годишната Димитрина боледувала от рак на стомаха. В дома й били много роднини, включително сестра й Фанка. "Ние бяхме със съпруга ми в ГДР, но се върнахме. Сутринта тя се събуди и каза: "Тази нощ сънувах Кемал", нищо повече. След това дойде един от нашите приятели лекари, за да я прегледа, но тя го помоли: "Много ви се моля, доктор Чаушов, не се занимавайте повече с мен", обърна се към стената и така си остана...", това е един от най-болезнените спомени на Оля.

Тя се ядосва, че в много публикации авторите изкарват, че след раздялата си с Кемал майка й била омъжена насила от дядо й Стилиян Ковачев за адвоката Деян Деянов и че този брак не бил щастлив. Отгоре на всичко и признанието за последния й сън тълкували като още един повод за ревността на съпруга й. "Каква ревност, това се е случило 6 години след неговата смърт", недоумяваше дъщерята на Мити.

Тя разказа, че майка й първо била сгодена неуспешно за инженер от Русе, чак след това, през 1922 г., се жени за баща й Деян Деянов - 8 години след романа й с турския военен аташе. И показва тяхна снимка като годеници - снимка на двама видимо щастливи млади хора. "Изглежда ли ви мама като жена, която омъжват насила?", попита тя. Запознали ги зетят на Мити - полковник Стефан Нойков, съпруг на сестра й Фанка, и приятелят му Димитър Михов, брат на регента генерал Никола Михов. Той, Михов, работел като преводач в двореца и дори станал кум на сватбата и кръстник на трите деца на Мити и Деян. Преди тях майка им родила 2 момченца-близнаци, които починали. Димитър Михов умира през 1935 г. и така съдбата му спестява нещастията, които ще застигнат адвоката и семейството му след 9 септември 1944 година.

Съпругът на Мити Деянов е обществена фигура, демократ по убеждения, не по партийна принадлежност. Не е бил богат, както пишат мнозина, но бил избран за депутат в последното Народно събрание преди 1944 година. Заради това го изправили пред Народния съд и дори името му било в списъците на тези, които трябвало да получат смъртна присъда. "Спасява го приятелят му Атанас Иванов. Ние това го научихме по-късно, чак след промените през 1989 година. Той разместил нещо - имена, листове, папки - не зная точно, но го измъкнал от списъка на тези, които трябвало да умрат и получи 15-годишна присъда. Този човек никога не е идвал у дома, не съм го виждала и не зная как е изглеждал. Вероятно е бил юрист. Но помня, че често търсеше татко по телефона, не знаехме защо, този човек имаше глас като кадифе. Така и казвахме на татко: кадифеният глас те търси...

С присъдата конфискуваха и всичкото имущество на баща ми. И докато той беше в затвора, мама с нас, децата, бе интернирана в село Правда, близо до Дулово. После бързо ни разрешиха да се преместим в Стара Загора, където имахме роднини - баба ми Анка, жената на генерала, е от този град. След това баща ми бе един от първите помилвани, в края на 1945 г. излезе от затвора и семейството ни се събра в София.

Но нямахме свой дом и адвокатът Стефан Нотев, комунист, приятел на баща ми, с когото имаха обща адвокатска кантора, ни приюти в две стаички на своя таван - там починаха и татко, и мама. Не му позволиха никога повече да бъде адвокат. Помня, че когато татко почина и сваляха с едно одеяло покойника по стълбите, Стефан Нотев излезе от апартамента си и много плака. Двамата бяха като братя", допълва разказа си Оля Николчева.

Внучка на военен, самата тя се омъжва за военен - съпругът й поручик Нено Николчев е мобилизиран и участва във втората фаза на Отечествената война. Ранен е тежко през март 1945 г. при Драва-Соболч и макар да получава орден за храброст, като царски офицер е следен и преследван от новата власт. От войната остава инвалид - при раняването си губи око и крак, едва разрешават на семейството да замине за ГДР, където мъжът й може да получи лечение и подходяща протеза. Той умира през 2006 г. на 83 години.

На Димитрина Ковачева било съдено да преживее още едно изпитание - на Великден през 1925 г. тя е на погребението на о.з. генерал Константин Георгиев в софийската черква "Света Неделя", когато става най-големият атентат в българската история. В този момент Мити е бременна с второто си дете Стилиян, който се ражда на 2 януари 1926 година. Тя е ранена, като по чудо под развалините оцелява и баща й генерал Стилиян Ковачев, но загива съпругът на сестра й Фанка полковник Стефан Нойков. "Баща ми Деян Деянов не е бил там, както се пише", категорична е Оля.

Загубата на полковник Нойков се отразява тежко на тъща му Ана, жената на генерал Ковачев, и тя умира през същата година едва 55-годишна. Старият генерал напуска този свят през 1939 г., когато е на 79 години. Къщата му на улица "Раковски" 134 е отчуждена през 1968 г. и на нейното място е изградена сградата, в която се помещаваше след промените централата на СДС.

"Мама умееше много неща - беше прекрасна пианистка - учила е музика и литература в Швейцария, говореше прекрасно френски, умееше да рисува и да шие. Изнесла е много концерти в София, на част от които е присъствал и Ататюрк. С него са разговаряли на френски и на български. Странно, цяла София е знаела за тяхната любов, те са танцували на редица балове, а няма запазена нито една тяхна снимка от това време", диви се дъщерята на Мити. Дали пък тогавашните фотографи не са били по-тактични от днешните папараци, чуди се тя.

Сръчността на Мити била наследена изцяло от сина й Стилиян Деянов, бащата на Деян. За да си помага финансово, през 50-те години на миналия век семейството изработвало мартеници, Мити се занимавала с керамика - украсявала порцеланови съдове. "Стилиян продаваше мартениците в магазина на наша роднина на "Граф Игнатиев". Помня, че за мартениците по едно време изрязвахме котета от гума. Приятели много ни поднасяха с тези котета. Като попитат пред непознат човек: ти колко котета наряза днес, той какво ще си помисли за тези, дето режат котки?".

Самата Оля бе наследила музикалния талант на майка си, но не успяла да завърши Музикалната академия заради тендовагинита, от който заболяла. "Моите стави от дете ми правят номера, всякакви номера. Завърших икономика, но й виках бакалия, не исках да работя това. Залагах на музиката, но след като не можех да свиря, се занимавах с преводи. Майка ми не ми е преподавала музика, имах учителки. А пианото й продадохме, защото мъжът ми трябваше да си купи лека кола, тъй като беше военен инвалид и много трудно се придвижваше. Решението да продадем пианото на мама взехме с другите роднини, ние останахме задружна фамилия и след смъртта на генерала", спомня си още Оля Николчева.

Все пак ново пиано успяла да си купи, но вече от ГДР.

Най-ужасното нещо, което е чела за майка си, било, че уж тя била станала проститутка в Париж след като не успяла да се омъжи за Ататюрк. В друга публикация "открили", че дядо й имал и четвърта дъщеря - някоя си Надя, елитна куртизанка в Рим, която през 1924 г. била позирала на прочутия скулптор Андрей Николов за неговата световноизвестна пластика "Дух и материя", а след това се споминала много млада от сифилис.

"Мисля, че е преувеличено дори и това, че когато за втори път Ататюрк поискал ръката на мама и за втори път получил отказа на дядо, влюбеният турчин й бил изпратил цял файтон с рози. Не съм чувала и не мога да потвърдя и историята с книгата на писателя Решат Нури "Чучулигата", която уж Ататюрк, вече президент, бил изпратил на мама с молба да намери преводач, който да я преведе на български език, защото в нея се разказва за една голяма и много нещастна любов. Дори не сам чела тази книга", изброява още Оля небивалиците по адрес на майка й, които е срещнала и събрала през годините в различни публикации.

Но е истина, че блуза на майка й, с която тя танцувала на един от баловете с Ататюрк, може да се види и днес в турски музей. Вярно е и нещо друго. Във вещите на Ататюрк след смъртта му през 1938 г. са намерили една единствена снимка - тази на Мити.

Още без да познава автора на тези редове, в бележките си за публикацията в "24 часа" за някогашната слугиня на дядо й Мария от Сенник, Оля Николчева бе написала: "Публикацията е от октомври 2015 година. Разказът на 96-годишната съхранена жена, със запазена памет и бистър ум е искрен, сърдечен, точен и може да послужи за пример на мнозина пишещи, претендиращи за журналистическо звание, как трябва да се говори за миналото".