Най-трудно му било да интерпретира “Не съм от тях, как'Сийке”

Докато простреш и се обърнеш, в СССР ти открадвали дрехите от простора

След заболяването на въпроса “Как си?” отговарял: “Осъденият на смърт затворник може да се надява на нещо, а тук милост няма!”

Тук ще се отклоня малко и ще разкажа за срещата с Николай Попов. Хващам електричката за „Лесной городок“, намирам улицата и търся № 21. Стигам до 19. Повече вили няма. Те са великолепни, с подредени дворчета, алейки, цветя. В двора на № 15 или 17 видях едно старче да причесва тревата с елегантно тармъче. Звъннах. Старчето се обърна и лъсна златната уста на маршал Жуков.

Попитах за № 21. Обясни ми, че трябва да заобиколя № 19, там има ливада, в средата й слива и зад сливата старата постройка е 21. Когато обясних на Попов как съм го намерил, той се хвана с две ръце за главата:

“О-о-ох, какво си направил, бе?

Жуков уж е във вилата, но всъщност е изолиран

и на заточение!” И ми разказа защо е тук.

“Хубаво - вика - си я подредил. Сега и аз ще бъда под око и постоянно под наблюдение.“ Уговорихме деня. Събрахме се, ядохме, пихме, пяхме, разговаряхме. "Чудомир много ме измъчи. Особено “Не съм от тях, как'Сийке". Другото иди-доди, но това „как“ със запетайката отгоре! Само този разказ ми отне повече време, отколкото една трета от романа на Димитър Димов "Тютюн". Към полунощ, когато вече бяхме понаправили главите, изведнъж Николай Попов попита: “Вие възпитахте ли вече новия човек?”

Спогледахме се, учудени, и някой попита: “Какъв нов човек?”. Тогава той взе да разказва как през 1937 г. всички деца на чужденци били прогонени от СССР и той бил изпратен в България. По цял ден „момчетиите“ като него играели, викали, ходели да пият боза при бай Иван бозаджията. Само че бай Иван бил страстен табладжия и

играел табла

с приятели

Той като новак отишъл при него, но бай Иван го отпратил сам да си наточи боза и да остави парите в “пахара” на масата.

Всички деца правели тъй - сами си точат бозата, оставят си парите и никой не си и помисля, че може да излъже или открадне. Вън, на поляната, имало прострени дрехи, чаршафи, одеяла. По цял ден си стоят вън и вечер, като се върнат от работа хората, прибират си ги. “А пък при нас - каза той, - като простреш прането, сграбиш с две ръце една цепеница и пазиш. Ама само като се обърнеш на другата страна, и прането изчезнало.”

Дотогава още не бяхме възпитали новия човек, но постепенно го изградихме и сега виждаме плодовете от цялостната си тогавашна образователна и възпитателна дейност.

Чудомир си отиде твърде рано

от нас. Дълголетието бе присъщо на техния род. Брат му почина почти стогодишен държелив старец. Дали той недооцени първите признаци на болестта, която по-късно го покоси, или има нещо друго – не знам.

Искам да споделя следния случай. На 19 октомври 1964 г. по предложение на Чудомир литературната група трябваше да се събере на гости у нас.

Точно в седем без пет Чудомир позвъни. Май че няма още никого - подхвърли той. - Порасла им е работата. Тежко се движат. Останалите започнаха да идват едва след половин час. Докато дойдат, той разправи как някога, на млади години, те се делели на две партии - на масони (които пият седнали на масата) и на правони (прави до тезгяха). Интересуваше се как се делим сега.

Тая вечер само опита виното, макар да беше хубаво. Не мога повече. Не ми понася. Пия ли една-две чашки, и ми пречи на работата. Когато вечер съм пил, на другия ден хич ме няма. Утре чак следобед ще рисувам.

Тук не описвам този случай, за да подчертая неговата точност или извратената представа на някои за ролята на алкохола в творчеството на Чудомир, а за съвсем друго. Тъй като жена ми тогава следваше пети курс медицина, щом се разотидоха гостите, сподели с мен, че забелязала на устната му малка кафява коричка, която може да има

тежки

последствия

“Намери начин да го предупредиш! Сега това се лекува у нас”. Такъв случай ми се удаде твърде скоро. Като се връщах от училище, срещнах го на пазара. Подхвърлих му в разговора за това.

Ти си вторият, който ми го казва - съвсем сериозно отвърна той.

При това положение и досега недоумявам защо лечението започна две години по-късно. Чудомир имаше приятели не само лекари, а и световноизвестни професори.

Така или иначе, той вече знаеше, че болестта е неизлечима и гордо понасяше своята обреченост.

Беше след първото по-продължително лечение. Излизах от училище, когато някой се обади тихо: “Хоп-хоп”. Чудомир. Тръгнахме по обущарската улица. Градският часовник удари 16,30.

Отивам към сладкарницата - говореше за “Роза”, да се видя с приятели, с познати. Кой знае след туй ще мога ли да ставам! Сутринта пристигнах и бързам.

По това време се зададе един от неговите стари познати. Още отдалеч той се развика:

Охо-о. Горе главата, Чудо! Ний с теб толкова чудеса сме правили и още колко има да вършим!

Чудомир учтиво го поздрави и с нищо не издаде огорчението си, но още щом се отдели, почти изруга:

Плямпало. Сякаш не вижда, че дните ми са преброени. Каквото живях - живях.

Каквото направих - направих

Толкоз. Колкото дни поживея още - добре дошло.

Друг път на въпроса: “Как е?” - отговори:

Като затворник, осъден на смърт. Само че затворникът може да се надява на нещо, а тук - милост няма! Няма с кого да споделям. Всеки си криви душата.

Това беше истина. В този период лично аз, пък и не един от близките и познатите на Чудомир са изразявали огорчението си, че не знаят за какво да говорят с него и гледат по-рядко да го срещат. От “Драсканиците в болницата“ се вижда колко жестоко го е наранявало това, колко тежко го е изживявал.

Но Чудомир сгреши в преценката си за “своите стари и добри приятели и другари”, за своите почитатели. Действително бе дъждовен декемврийски ден. Ръмеше противно, колоните от хора обаче не преставаха да идват да си вземат последно сбогом с писателя. Читателите търсят произведенията му и не ги оставят да се задържат по рафтовете на книжарниците и библиотеките. А от това по-голямо мерило за значимостта на един човек и творец няма и не може да има.