Да отидеш в Индия може да е интересно, вълнуващо, предизвикателно и още какво ли не, но да отидеш в Индия с Даниела Кънева е невъобразимо изживяване с разтърсващ магнитут. Имах този късмет и сега, когато с покруса научавам за нейната кончина, Бог да я прости, в съзнанието ми напират най-напред спомени за тези невероятни дни. Пътувахме заедно в Делхи, Агра, Хайдерабад и Мумбай през ноември 2019 г. Това всъщност се оказа последното ѝ пътуване в тази велика страна, в която тя отдавна бе оставила сърцето си завинаги.

Бяхме малка, спретната група, заедно с колегата и приятел Emil Spahiyski и Gergana Vasileva от БНТ. Даниела, макар да ходеше трудно (май пак бе паднала), а и имаше проблеми със зрението и вестибуларния апарат, неуморно вършееше с един микрофон като току-що постъпила на работа репортерка, която тепърва ще се доказва в професията. Просто тихичко отстрани стоях и се наслаждавах на страстта, с която тази несломима фурия на журналистиката свещенодействаше. Само по точните и аргументирани въпроси, които задаваше, човек можеше да си води бележки. Препратките в историята, които правеше, бяха впечатляващи за всеки събеседник.

Един ден вървим по улица в Делхи - зной, джангър и тарапана, не се трае. Бързаме да се доберем до климатизирания автомобил, който ни чака на ъгъла, когато в тълпата чуваме крясъци: Даниела, Даниела... В град с 25 милиона души население, да те разпознаят на улицата си е знаменателно. Тя не се сещаше, кои са тези хора, които я наобиколиха, но те ѝ припомниха как преди 15 години не знам си какво, а преди 30 еди-какво си. Вечерта пък на едно събитие млади индийски журналисти, разбирайки коя е, я обградиха за интервюта.

През тия дни ние, останалите трима българи, постоянно се въртяхме около нея, помагахме ѝ да слиза и да се качва, придържахме я от двете страни, ако се наложеше по-дълго да се ходи, пък и тя ни държеше под око и винаги искаше да знае кой от нас се грижи за поверените му от нея чанта, камера, паспорт, микрофон, палто и т.н, и това започна да предизвиква интерес у другите европейски журналисти. Нашите движения и цялата суетня, особено с влаченето на това тежко кожено палто, с целия триумфален драматизъм, при който се случваха нашите местения от едно място на друго, наподобяваше картина на Суриков. По-конкретно тази, която виси в Третяковската галерия - "Болярката Морозова".

Та гледам ги, чуждестранните колеги все ни зяпат, явно че се чудят каква ще да е тази персона, която индийците интервюират, хората разпознават по улиците, а придружаващите я българи неотлъчно бдят край нея, за да ѝ бъдат непрекъснато в услуга. Колега от Полша се приближава и ме пита дискретно: Извинявай, но не издържаме вече от любопитство, коя е всъщност тя и защо е толкова важна?

Тя е жива легенда, отговарям аз. Той ме гледа недоумяващо. Решавам да му обясня по най-краткия начин какво представлява Даниела Кънева.

Чувал ли си за Махатма Ганди, питам аз.

Разбира се, почти се обижда той.

Е, продължавам аз, значи това е единственият Ганди, с когото тя не е правила интервю, защото не е живяла по негово време.

Полякът примигва на парцали и аз решавам да бъда по-конкретен: Тя е интервюирала Индира Ганди, министър-председател на Индия до 1984 г. Сближават се особено след смъртта на Санджай - първият син на г-жа Ганди. После прави много интервюта с другия ѝ син - Раджив Ганди, който също е бил министър-председател на Индия. Включително и последното, което дава преди да загине в атентат. После с вдовицата му Соня Ганди... Да продължавам ли?

О! Това смаяно междуметие бе единствената реакция, която получих от колегата и той се оттегли, за да разгласи сред останалите чуждестранни журналисти на какво се дължи неимоверния интерес към българката журналистическа група в Индия.

Ако съм отишла някъде и не съм направила интервюто, значи съм умряла по пътя. Така казваше Даниела Кънева и за нея наистина изглежда, че нямаше невъзможни неща в професията. Тя винаги успяваше да се върне жива с интервю, дори и ако този, когото е интервюирала, не оцеляваше. Както се случи на 21 март 1991 г. със споменатия Раджив Ганди, който бе взривен от тамилски терорист-самоубиец край Мадрас, Индия. Даниела Кънева и операторът ѝ Румен Хаджииванов тогава едва не умират в атентата. Но тя има интервю - последното на бившия индийски министър-председател. И това я превръща в истинска звезда на световната журналистика.

За мен тя бе станала легенда много преди това, защото още като дете бях гледал в захлас по телевизията включванията ѝ от далечни и размирни страни. Даниела бе правила разтърсващи репортажи от виетнамската война, от ирано-иракската, от китайско-виетнамската, от Пенджаб, от Кашмир, от Шри Ланка... Бяха я арестували в Техеран по време на революцията срещу шаха, а заради интервюто ѝ с Рафсанджани едва не бяха окаушили и посланика ни там, за да изземат филмите на екипа. После, когато е свален Банисадр - първият президент на Иран - тя отново е на мястото на събитието и е първият чуждестранен кореспондент, който успява да съобщи новината. Макар че тогава в София един редактор в БНТ се запъва и казва, че не знае как и при какви обстоятелства Кънева е попаднала в Техеран, затова информацията трябва да бъде спряна.

Тъй като винаги е била извън шаблона, Даниела Кънева често е била и трън в очите на мнозина. Помня как през 1999 г. ми се обади Нери Терзиева, Бог да я прости и нея, с молба да помогнем на Даниела, защото тогавашното ръководство на БНТ (Лили Попова) бе решило да я пенсионира. Нарочили я бяха за комунистка. А Нери Терзиева, която нямаше причини да харесва комунистите, но бе човек със сърце и фини рецептори за преценка на човешката правда, реши да я спасява. Не беше нужно точно мен да увещава за помощ на Даниела Кънева. Веднага написах статия в "24 часа", чиито патос и заглавие се състояха в това, че не никой не може да си позволи да пенсионира една легенда.

По време на последното ни пътуване с Даниела Кънева в Индия пуснах във фейсбук снимка на двама ни от Тадж Махал с краткото допълнение, че съм се снимал с "Таджмахалът на българската журналистика".

Пускам я отново в нейна памет, а може би тази класа на журналистиката, която представляваше до последно Даниела, вече ще може да бъде видяна само в мавзолеите на нашата вечна любов към професията.

От фейсбук