Приятели,
пиша нов роман. Описвам любов през която Тя преминава през социализъма и прехода след него, а той през диктаторският режим в Сирия. Как се срещат две много различни култури и как любовта за пореден път е по-силна от всичко и надделява над традициите, одумките, гоненията, изтезанията и разрухата. Публикувам откъс от първата глава.
Ярост
Когато първите човеци, побегнаха от себеподобните си от долината, стигнаха до скута на планината и тя ги прие. Както добра жена сирачета ги прие. С бистра водица ги поеше, топлина им осигуряваше, закрила им даваше. Множаха се пред взора ѝ човеците и я обичаха и тя тях обичаше. Ден след ден човеците настъпваха. Навесите, които си построиха, в бараки превърнаха, а след време, бараките – в схлупени къщурки, а след това в каменно иззидани къщи. Алчността човешка край нямаше. Стотици години човеците ръгаха в недрата ѝ, скубеха дърветата ѝ, отклоняваха потоците ѝ, правеха хайки и залагаха капани, избиваха чедата ѝ, който тя, планината, бе също приютила в обятията си. Тя, като всяка майчица, търпеше и приемаше това им безразсъдство и като майчица им прощаваше. С времето ненаситността им и сребролюбието им, оголи първо нозете ѝ, после и коленете ѝ се откриха. Даже когато построиха дъскорезница с пет гатера и започнаха да режат и бичат дървета, че да ги продават на онези, от които бяха избягали, на майката-планина все по-трудно ѝ ставаше през пролетите да закърпи с нови дървета голотата си. Дивите ѝ чада се разбягаха, а малцината останали, щом усетеха човеците, бягаха към върховете. Търпението на хилядолетната майка достигна предела си.
Него ден, човешка хайка се разстла в подножието ѝ и подгони последната останала в пазвата на планината вълчица. Таз дива майка през зимата, въпреки ужасяващия страх от човеците и кучетата им, бе сдавила половин дузина от овцете в кошарите, че да нахрани челядта си. Не би го сторила, ако човеците бяха оставили диви животни, който да ловува.
Вълчицата подуши човеците отдалеч. Прибра мъничетата си в бърлогата. Закроти ги и побегна далеч от леговището, че опитомените и охранени нейни братовчеди, кучетата, да я дирят нея. Прехвърли билото на хълма и се спря. Изчака да я подушат и побегна към вира. Тичаше бавно. Клончета се изпречваха пред нея. Трънаците се закачваха по козината ѝ, че да я спрат и да се върне да брани мъничетата, ала тя от миналата зима след като не успя да спаси нито едно от челядта си, си бе научила урока.
Вилнеещият по върховете вятър, като видя какво се случва, сграбчи облаците, закачи ги за пояса си и се сурна. Вековните дървета отместваха клоните си, храстите му даваха път, кълвачите, водните шаварчета, градинските пресмехулници, синигерите и още много крилати обитатели с цвърченето си го окуражаваха. Таралежите, малкото останали чакали и лисици, въпреки враждата им с вълчицата, клатеха муцуни в съгласие. Прекоси рекичката, където и пъстървите бяха показали главите си над водата, сякаш и те искаха с немите си погледи да го подкрепят. Вятърът стигна вълчицата и задуха подир нея, че да ѝ даде още сила да се отдалечи от леговището си. От планината вятърът научи защо бяга дивата майка и пусна облаците. Сблъскаха се един в друг и пороен дъжд се заизлива, белким откаже преследвачите и опази последните вълчета в планината.
Дузина освирепели кучета надушиха роднината си и я погнаха. Тя подви опашка и побегна с колкото сила имаше – своя живот вече да спасява.
Отекна изстрел. Хиляди птици се разлетяха. Всичко диво и живо се разбяга, питайки се на своите си езици:
– Защо? Защо? Защо?
Парче олово излетя, носейки смъртта. Мина през листо, изпречило се на пътя му, после през второ. Клонче се опита да препречи пътя му. Скърши се, ала успя да отклони куршума. Оловото се заби в кората на дървото пред вълчицата. Дивата майка наведе муцуната си. Козината ѝ настръхна. Оголи зъби, готова да се нахвърли. Ударникът удари в гилзата и втори куршум полетя. Камък пред вълчицата се пръсна на парченца. Вълчицата побегна, ту в една, ту в друга посока, а десетки оловни късове налитаха от всички посоки. Дърветата, храстите, шубраците подлагаха мокрите си тела, клоните си, листата си, че да поемат от човешкия бяс и да спасят майчицата. Гневните облаци се напънаха и още по-силно запратиха пороите си.
Пред вълчицата се изпречиха подгизналите псета и я наобиколиха. Никое не бе толкова смело, че да ѝ се нахвърли. Залаяха, че да съобщят предателски, къде да дойдат стопаните им. Тя огледа опитомените ѝ братовчеди един по един. Избра най-слабия от тях и се хвърли връз него. Псето не очакваше таз смелост и късно се извъртя. Зъбите на вълчицата се впиха в шията му. Разклати глава дивата майка и миг след това се чу жаловито скимтене. Обръчът бе разкъсан и тя, подгонена от кучетата, хукна отново.
Стигна до ручея, дето водеше челядта си да лочат от студената водица. Жадна беше. За миг помисли да спре и да се напие, но мирисът на ловци, близо до бърлогата ѝ, я отказа. Преджапа през водата и макар обезсилена, с надеждата, че е отклонила кучетата, се втурна към малките си. Умората в нея се сблъскаше с майчината обич. От първото чувство сърцето ѝ се отваряше да поеме дъх, а от другото се свиваше от уплах. Малко ѝ оставаше да стигне, когато разбра, че е закъсняла. Забави ход. Огледа се и задъхана спря. Облаците се умориха и дъждът спря.
Пред бърлогата ѝ, четирима облечени в зелено човеци, ръкомахаха и гледаха към дупката, дето бяха мъничетата ѝ. Един от ловците извади от раницата си вестник и го запали. Като се разгоря добре, го бутна в дупката и се отдръпна, а аверите му насочиха пушкалата си. От вълчето леговище се чу квичене и след миг, първото вълче подаде носле от дупката. Парче олово премина през главицата и от силата на удара, малкото му телце се запокити встрани. Сестричката на първото, подаде муцунка навън също да си поеме дъх. Братчето зад нея я избута, че и то да стигне до глътката живот. Куршум уцели сестра му в задницата. Преви се малкото и заплака горко. Още две малки муцунки плахо се подадоха на входа. Поеха от свежия въздух и побегнаха навън. Едното се претърколи до нозете на ловците, простреляно от две пушки едновременно, а второто успя да се шмугне между калните ботуши на единия от ловците и с всичка сила се затича към храста. Тъкмо го стигна, и то бе повалено от оловен къс. Най-голямото чедо на вълчицата не издържа в задимената дупка и накрая пристъпи и то напред през задушаващият го дим. Погледна към стрелящите човеци. Пушкалата им бяха насочени към гърчещото му се братче при храста. Последното вълче подви опашка и бавно се изсули покрай входа на бърлогата и се шмугна в шубрака. Тъкмо пое дъх, че се е измъкнало, едро куче го бутна за плешката и то се прекатури. Миг преди зейналата паст на кучето да стигне малкото телце, дивата майка се нахвърли върху кучето. Зъбите ѝ разкъсваха отчаяно козина, плът, вени под рукналата кръв. Кучето се опита да отвърне, но втори път зъбите на вълчицата се забиха до разкъсаното и нова плът увисна от тялото. Още малко и щеше да победи и да спаси последното си вълче, когато другите кучета ѝ се нахвърлиха. Никое нямаше да посмее да излезе само срещу озверялата майка, но вкупом я заградиха, като хиени я дебнеха да застане с гръб към някое и тогава то да се хвърли да я нахапе. Въртеше се обезумяла тя, обръщаше гръб на едните, но от другата страна й налитаха, а чедото между краката ѝ скимтеше и показваше още млечните си зъбки.
Ядосан, вятърът задуха с всичка сила. Отпочиналите облаци запратиха още по-силно пороя си, сякаш от леген да се изсипваше водата. Дърветата с трясък се накланяха да подплашат кучетата, храстите неистово размахваха клони и щяха за малко да успеят.
Клепач премигна иззад лупата на снайпер. Единствен оголен показалец на китка в ръкавица докосна спусъка. Ловецът пое дълбоко дъх и бавно издиша. На мушката му застана едно от собствените му кучета. Мъжът отново пое дъх. Кучето се отмести. Мерещият се коригира леко пушката. Окото му се срещна с невиждащите го вълчи очи. Пръстът натисна нежно спусъка. Куршумът излетя и миг след това удари дивото тяло и безпомощната майчица се строполи до мъничето си. Втори изстрел стъписа за миг онемялата планина и малкото спря да скимти...
„Защо човекът простреля беззащитното мъниче? – запита се планината.
Тя, макар да бе от камък, сърце имаше и голямо парче от него се откъсна. Зловещ тътен, разтърси земята. Огорчени камъни, тъжни води и опечалени дървета се омешаха с пръстта и се сурнаха по надолнището. Никой от ловците и кучетата им не успя да избегне гнева на планината. Толкова силно бе желанието на канарите за справедливост и наказание заради погубената вълчица и челядта ѝ, заради многото други пакости на самозабравилите се хора, че помитаха всичко, построено от човеците по пътя си. Спряха се чак, когато затиснаха първите къщи и чуха вайкането на майките, молитвите на старците и детски писъци.
– Тате! – чу се детско гласче изпод остатъците на съборената и потънала в кал къщичка.