Их доктор, ахъ! Тый говориш по латинский, ъйй?

От редакция "Лъч" към БНТ (ама то тогава други телевизии нямаше) ми поръчаха да направя филм за гларусите (не за птиците). "Лъч" си беше милиционерската редакция и явно са очаквали от мен да разоблича това негативно за социалистическия морал явление. Аз обаче никога дотогава не бях разобличавал каквото и да е, а и не смятах явлението за чак толкова негативно. От една страна, се подобряваше генофондът на човечеството, а от друга – на доста скандинавски бабички усмивката им дълго време не слизаше от устата. Че кво лошо има? За по-младите може да се стори странно, но преди 50 години в България мъжете бяха по-търсената стока (но това е тема за друг разговор).

Плажът на Златни пясъци. С камерата можехме да снимаме отдалеч, но звукът трябваше да се записва отблизо. Най-много половин метър. Слагахме едно малко магнетофонче в тоалетна чантичка, която биваше поставяна в непосредствена близост до обекта. Естествено, не можехме да мечтаем за техническите постижения, с които разполагат тайните служби днес, и затова трябваше да проявим голяма доза изобретателност.

Ето, на мостика на една масичка виждам как една грамада от татуирани мускули се е надвесила над крехка финландка. Разговорът сигурно е безкрайно интересен, ама как да сложа пред тях микрофон? На мостика масичките са на метър – два една от друга и наоколо празно. Вие какво бихте направили? Аз го измислих. Както съм си по бански, взех в ръка тоалетната чантичка с микрофона. Прескочих парапета и откъм морето се придвижих до нашите герои. Тупнах демонстративно тоалетната чантичка на масата пред учудените им погледи. Ударих се гордо в гърдите, както и Бай Ганю във виенската баня, и скочих в морето. Само дето не извиках: "Булгар! Булгар!". Станаха чудесни записи.

Чехкините винаги са били на почит сред родните гларуси. Само че в последно време възникнаха проблеми. След 1968 година те не искаха да говорят на руски. И нашите гларуси трябваше да импровизират. Особено по-простите, които не знаеха езици. И ето, двама юнаци са заградили една чехкиня. И двамата подчертано тъпи. Особено единият. Както казва Чехов - "лицо неутомленное умственной напрежении". Освен това той, както си е по бански, беше заметнал през рамо и една лекарска слушалка. Последва следният диалог. Той:

Их доктор, ахъ! Тый говориш по латинский, ъйй?

Чехкинята не отговори нищо. Явно не знаеше латински.

Още докато снимах, бях решил във филма да използвам български естрадни песни. Мелодията за музикално оформление, а думите вместо дикторски текст. Само че много слабо познавах българската естрада и затова щом чуех песен – веднага си записвах текста, за да видя дали ще пасне.

Връщах се от Варна със самолет. Автобусите, които тогава обслужваха летището, бяха специални и много луксозни. И както съм се отпуснал в кожената седалка, чувам по радиоуредбата пуснали песен, текстът интересен. Но нямах нищо за писане. До мен седеше възрастен господин с костюм и връзка. Попитах го с цялата си налична в момента учтивост дали може да ми услужи с химикалка, например. Подава ми вежливо. Думите на песента не се чуваха много ясно и затова аз почти направо си напъхах главата мeжду предните две седалки и си записвам съсредоточено. По едно време вежливият господин ме чукна леко по рамото: "Извинете, бихте ли ми дали химикалката за малко". Подадох му я... А той разтвори бавно сакото си и с демонстративна небрежност я закачи на вътрешния си джоб. Затвори си сакото, скръсти ръце на гърди и погледна напред, все едно че нищо не е било. Недоумявах напълно. Лицето и осанката му не изразяваха нищо. Песента в това време свърши, а аз бях записал само половината. Много се ядосах, а и не можех да си обясня поведението на този субект. Минаха 1 – 2 минути и се сетих. Не, не за текста на песента, а защо господинът до мене постъпи така брутално. Ами пред нас седяха момче и момиче и нещо си говореха, а аз нахално си бях намъкнал главата между двете седалки и записвах. Явно господинът ме е взел за треторазряден доносник, който не се е погрижил даже да си носи химикалка.

Как за 50 години българските жени от грозни патета се превърнаха в изящни лебеди (е, не всички), четете в следващия брой.