Най-успешният български футболист Христо Стоичков даде интервю пред уругвайското радио Urbana.

В него Камата говори за различни моменти от своята кариера, както и за нещата, обединяващи България и Уругвай.

- Това е един исторически момент за нашата програма, така че да му отдадем чест! Посрещаме един човек, роден и израснал в Пловдив, България и който е спечелил толкова много отличия - "Златната топка" и "Златната обувка", 4 последователни титли на Испания с Дриймтийма на Барселона, 1 Купа на европейските шампиони и е голмайстор на Световното по футбол през 1994 г. За нас е огромна чест с нас да е Христо Стоичков. Христо, радваме се да те видим!

- Много благодаря! За мен е чест да съм с вас. Аз имам нещо общо с Уругвай, защото знаеш ли, че преди много, много години едно блългарско семейство е положило огромни усилия, за да създаде отборът "Данубио". Затова вие имате моята голяма подкрепа, аз съм приятел и с играчи от Уругвай, един от които е Фабиан Канубио. Един от най-уникалните футболисти, който игра в "Селта", едно момче с много добър ляв крак. Поддържам приятелство с много уругвайци, които са в Европа, като Луис Суарес и Кавани.

- Христо, има много неща, за които да си говорим с теб. Искам да започнем от самото начало на твоята кариера и към онази дата, заради която нищо от случилото ти се като играч, нямаше да се осъществи. На 19 си бил изхвърлен от отбора след едно дерби между "Левски" и ЦСКА. Какво се случи и как успя да продължиш напред?

- Имах да измина много, много път, за да постигна детската мечта на едно дете от спортно семейство. Баща ми (да почива в мир) е играл професионален футбол, чичовците ми от негова страна също са играли в I дивизия в България. Дядо ми, въпреки че играеше на село, беше един от най-известните хора в селото ми. Имам двама братовчеди, които бяха добри в хандбала. Така че цялото ми семейство е спортно. Затова и аз още от дете мечтаех да играя футбол, исках първо да играя в моя град, където съм роден и отбора, в който започнах, беше от II дивизия.

- "Марица" (Пловдив)?

- Бях с големи очаквания в "Марица" (Пловдив), защото не разбирах защо в онзи момент беше толкова трудно и когато бях на 12 г. ми казаха, че не ставам за футбол, защото съм бил малък. Виж, да унищожиш мечтата на едно дете, че не може да играе с по големите, а трябва да остане с малките докато не достигне нужните години, е ужасно. Тогава за година и половина трябваше да ходя във фабриката като бях на 12-13 г., трябваше да съм с по-големи хора, с които играех събота и неделя играех. Тогава дойде една възможност да заиграя в III дивизия и двете години и половина там ме опознаха като най-младия, но и най-добър играч там. И от там полека-лека, полека-лека започнах да играя във всички възрастови групи за България, докато не дойдох в ЦСКА. От там започна друга глава от моята спортна кариера. Един финал за националната купа, където нямах идея за какво става въпрос, ми беляза целия живот. Още едно разочарование за мен тогава, но моят характер е силен и никога не се предадох продължих да се боря, за да стана най-добрият и да затворя устата на някои хора.

- Вън от това се повдига въпроса за това неприятно нещо, че си могъл да приключиш много млад и да не станеш голямата фигура, която си сега. Трябвало е да минеш за една година през казармата.

- Това беше една година в казармата, в която всяка сутрин трябваше да станеш в 5, да се облечеш, да отидеш на плаца. Казвам ти наистина - вътре в мен беше непонятно защо това се случи, играчите не бяхме направили нищо. Бяха готови да сменят играчите, да махнат треньорите, но нещата не можеха да променят. Вътре в казармата бях се концентрирал за една година за следващия сезон. Всяка сутрин трябваше да бягам, да се готвя за момента, в който ще се върна и затова трябваше да съм във форма.

- Разбрах, че мачовете при военните са били сериозно нещо. Играл си срещу отбор с Балъков, Киряков и Трифон Иванов в него.

- Наистина. Цялата ни група след толкова години работа заедно, за да стигнем до мондиала през 94-та, после европейското през 96-а и следващото световно - всички ходихме в казарма - Бълъков, Иванов (светла му памет), Киряков, Пенев, Костадинов, Лечков, Сираков, Михайлов - цялата ни група трябваше да минем през казармата. Такива бяха нещата през комунизма. Налагаха ни през деня да тренираме с отбора и вечер в 7 часа трябваше да се върнеш в казармата, за да спиш там, и на следващия ден всичко отначало.

- След като се върна в игра, започна да блестиш в българския шампионат и дойде интересът от "Барселона". Било е краят на Студената война и не е било често срещано играчи от Изток да излизат навън. Бил си най-скъпият трансфер от там и е било едно дълго преговаряне за Барселона, където се е видяла упоритостта на Кройф. И твоят представител Хосе Мария Мингея е трябвало да изпие много водка със собствениците на ЦСКА, за да ги убеди да те пуснат.

- Бяха трудни времена, като цяло комунизмът. Всичко с това, че не ни даваха да излизаме навън или когато трябваше да гостуваме в Шампионската лига или Лига Европа, с нас винаги имаше полицаи или военни като охрана. Беше нещо абсурдно, но трябваше да го приемем. Беше много неприятно. Не ти даваха да излезеш ако имаш оферта от друг отбор, но мисля, че това, което ме доведе в Барселона, беше визията на Хосе Мария Мингея, който следеше играчи от изток, които тогава не бяха известни. Днес има много известни, които са печелили многобройни награди - Хаджи, Попеску, Шукер, Миятович, Пикси Стойкович - ние ги познавахме, но навън беше трудно. Тогава Мингея изгледа много мои мачове и започна да ме преследва, докато един ден не се изправихме срещу Барселона и имах късмета да вкарам 3 гола. След мача ми казаха, че "Барса" се интересува от мен. След това когато бяха преговорите с ЦСКА, аз не знаех абсолютно нищо, докато не ми се обади моя мениджър и не каза да отида, защото трябвало да подпиша нещо.

- И там си подписал предварителен договор с "Барселона", който е влизал в сила след година.

- В онзи момент се разрешаваха само по 3 чужденци в отбор, не както сега има по 20. В онзи момент "Барса" разполагаше с Роналд Куман, Алойзио и Гари Линекер. После като се махна Линекер дойде Михаел Лаудруп. Затова трябваше да изчакам една година докато изтече договорът на Алойзио и тогава Йохан реши да ме вземат, защото бях различен играч и той искаше отборът да играе различно. Йохан имаше различни планове от останалите треньори. Може би затова той реши да заложи на едно непознато момче и плати $ 4 млн. Бях щастлив, защото открих една приятна група с ясна идея за това, какво да прави. В началото, разбира се, беше трудно за мен, като цяло за позоционирането ми към топката. Аз постоянно исках да играя с нея, но тактиката си е тактика.

- Днес е трудно за хората, родени след 90а година, да си представят, че си бил в Дриймтийма на "Барселона". Днес "Барса" е една световна марка - спечелили са всичко. Онази Барселона е първата, спечелила КЕШ и 4 поредни титли, налагайки абсолютна доминация над "Реал" (Мадрид) в домашното първенство.

- Да, може би идеята с привличането ми е била да променя малко начина на игра. Йохан смяташе, че с тези трима чужденци ще подобри отбора, но като цяло там основни бяха испанските играчи. Субисарета на вратата беше най-добрият в онзи момент, с когото съм преживял много години в една съблекалня. Той беше голям капитан, с голям опит, който ти помага всичко да е добре. После идват Еузебио, Чики Бегиристайн, Бакеро, Хулио Салинас, Гойкоечея, Хуан Карлос, Чапи Ферер, Амор. После дойдох и аз, като бях най-млад. Бяхме от различни националности - каталунци, испанци, баски и 3-ма чужденци - едно голямо семейство. Всеки допринасяше с нещо различно. Аз се научих да тренирам през седмицата така, че през уикенда да играя на най-високо ниво. Знаех как да тренирам от понеделник до петък и в събота събирах плодовете на работата през седмицата. За мен беше лесно, защото се трудих повече на тренировки, отколкото на мачовете.

- Не знам дали знаеш, но в Уругвай много харесваме твоя стил на футболист, защото е подобен на нашия. Затова сега много хора те слушат с интерес.

- Да така е, ние много си приличаме като страни. Мисля, че няма значение дали страните са големи или малки, важни са характерът и индивидуалността. За мен младите играчи като Луис Суарес , за да успее да излязе навън на 17-18 години, а после да отиде и да успее в "Ливърпул", където да е голмайстор на първенството, трябва да имат характер, за да го направят. Кавани също. Изглежда немислимо от такава малка страна да излизат такива добри футболисти и е много прлиятно да видя как това се случва.

- Искам да ти споделя част от един текст, в който се говори за връзката между хората. Там е обяснено едно упражнение за припомняне на собствения живот, като за целта се използват спомени от гол на някой футболист, защото тези спомени остават запазени в една определена част от човешкия мозък. В момента това се случва с много от нашите слушатели, които си те спомнят като играч в тяхната младост. Искам да те питам с кой играч свързваш някой ярък спомен от твоето детство?

- Мисля, че работата в екип е най-важна. Не харесвам думата "аз". Нея съм я зачеркнал. Ако нямаш семейство, приятели, съотборници, колеги, доктори и т.н. е невъзможно да играеш и да спечелиш. Много казват: аз направих това, вкарах гол, спечелих това и онова. Ти си спечелил, защото имаш съотборници, затова. Нашето поколение от 94та започнахме през 1982 г. Всички бяхме на почти една възраст. Борихме се да влезем в олимпийския отбор на България, да бъдем в мъжкия отбор. Така малко по малко влязохме всички в мъжкия национален отбор. През 88-а година загубихме последния мач у дома и това ни лиши от класиране на Евро'88. През 1990-а ни оставаха два мача, в които ни беше нужна една победа, но загубихме у дома от Румъния и не се класирахме. През 1992 г. ни оставаха два мача и бяхме домакини на Швейцария. Водехме с 2:0, но паднахме с 2:3. По дяволите, още веднъж не се класирахме. Трябваше да променим нещо. Не можехме да сме отбор-аутсайдер. Тогава дойде маментът на нашето поколение като елиминирахме Франция като гости. Те бяха голям отбор - с Папен, Кантона, Лоран Блан, Жинола. Но ние не се страхувахме и така дойде компенсацията за толкова години страдания. В годините на Мондиала, на Европейското и следващото световно, бяхме там, за да се наслаждаваме.

- В кой момент от онова световно разбрахте, че може да постигнете това, което направихте? Началото с Нигерия беше трудно.

- Честно казано, първо се радвахме, че бяхме на световно, като бяхме последните класирали се. Целта ни беше да спечелим един мач, не мислехме, че можем да стигнем по-далеч. Мислехме, че като спечелим един мач и на следващия ден в българските вестници на първа страница ще е написано: "За първи път България спечели мач на световно първенство". ние бяхме на 6 световни първенства, но все още нямахме победа. В мача с Нигерия при 0:1 аз имах възможност, Костадинов също пропусна и после дойдоха вторият и третият гол и паднахме. Но ние се поучихме от този мач. Вторият мач с Гърция - ние ги познавахме и трябваше да спечелим. След това видяхме класирането и че ни трябва само точка срещу Аржентина, за да се класираме. Знаехме, че е невъзможно да изгубим от тях. Отборът ни вече имаше вяра и желание да отиде на елиминациите и там мач по мач нищо не се знаеше.

- Има една интересна случка с теб и твоя съквартирант Киряков. Той ти е подарил едни долни гащи по време на Световното. Носеха ли ти късмет?

- Всеки мач. Преди мача ги слагах и след него ги свалях.

- Но тези гащи са били абсолютно демоде?

- Да, но понякога като копаеш камъка, излиза петрол (от "picapiedras", което буквално преведено означава копаещ камъни - б.р.).

- Кулминационната точка на мондиала е, че ти ставаш голмайстор, но онази 76-а минута срещу Германия на четвъртфинала също е много важна.

- Това е един много специален ден за мен. Голямата ми дъщеря Михаела имаше рожден ден и тъй като не бяха с мен в САЩ, ми се обадиха. Тя ми каза, че иска на мача аз да вкарам гол и да я поздравя с него.

- На четвъртфинал срещу световния шампион?!

- Започнахме добре мача. Германия беше фаворит, но с течение на минутите си дадохме сметка, че можем да ги отстраним. В отбора имахме четирима, които играеха в Германия и познаваха перфектно мисленето на немците. Така дойде 76-ата минута и този пряк свободен удар. Преди това бях пропуснал два пъти и си казах: "Този път не мога да пропусна!" и че ако топката мине над стената, ще влезе в мрежата. Тогава имах късмет да изравня и три минути по-късно с онази глава на Лечков спечелихме с 2:1.

- Не е било само късмет, а прекрасен пряк свободен удар. Освен футболист, който всички познаваме, ти си също анализатор, бил си в армията, бил си капитан на националния отбор, но много хора не знаят, че имаш опит в електричеството от онази свободна година.

- Чуй ме. Досега аз не съм сменил нито една крушка вкъщи!

- Да, но имаш знанията да го направиш.

- Никога, никога! Веднъж имах един инцидент с електричество. Тогава прекарах 20 дни в болницата.

- Искам да знаеш, че в Уругвай твоята фамилия присъства в ежедневния живот. Когато тук органазираме мач или вечеря с приятели има хора, които потвърждават, че ще бъдат, не като казват, че ще отидат ("yo estoy"), а казват "estoykov" (много често в испаноговорящите страни не могат да произнесат добре фамилията на Стоичков и го наричат Стойков - б.р.). Знаеше ли това?

- Мен тези неща не ме ядосват, защото знам, че в някои страни не могат да се справят с моето име, което звучи различно когато е на кирилица.

- Разбира се.

- Аз това го разбирам, че има хора, които не могат да произнесат името ми.

- Също така, освен произношението, това е израз на почит. Такова отношение е прекрасно и няма как да се покаже уважението към някого от това. Това говори за любовта на хората към теб.

- Затова ти казвам, че това не ми пречи. Понякога хората ми знаят името, но го правят заради начина на произношение. Аз например, в работата ми като коментатор съм имал работа с имената на много играчи от много отбори и понякога когато коментираме отбори от Русия, Сърбия, Хърватска аз помагам на колегите за произношението, защото това е част от нашата работа. Работя с хора като Луис Омар Тапия, Педро Пернулес, който всички познавате, Пабло Рамирес, Хосе Луис Салидо, Диего Баладо - хора с много опит в журналистиката и за мен е истинска радост да работя и да се уча от тях.

- Христо, искам да ти благодаря за твоето гостуване. Мисля, че е невъзможно да си представиш колко щастливи направи всички нас в студиото и хората, които те слушаха.

- Благодаря, прегръщам ви всички. Поздрави и за архитекта на уругвайския футбол Оскар Табарес, с когото се запознах през 1991-1992 година, когато беше треньор на "Овиедо". Той е един голям маестро, който направи чудо с Уругвай в ЮАР през 2010 г. Онази ръка на Суарес показва психиката на победител на уругвайците. Този манталитет на победител, какъвто имаме и в България. Ние имаме множество успешни борци, щангисти, имаме рекорд в скока на височина, който не е подобрен вече 30 години - нашата рекордьорка Костадинова скочи 2 метра и 9 сантиметра в Рим през 1987 г., а сега е председател на Българския олимпийски комитет. Имаме много успехи и в художествената гимнастика, съревновавайки се с големите страни. За да го направиш това трябва да имаш характер. А характерът не се купува от аптеката. Трябва да го имаш вътре.

- Христо, благодарим ти!

- Благодаря Ви и поздрави за хората от "Данубио", защото те са част от българската история.

- Много благодаря! Чао!