Станко Тодоров едва не гълта пирон на официална вечеря. Ген. Христо Русков вдига скандал за "надписани" 6 стотинки, разказва дипломатът д-р Владимир Петков

Д-р Владимир Петков, дипломат:

Роден през 1950 г. в София в семейство на лекари

Завършва руска езикова гимназия и медицина през 1974 г.

От 1970 г. е извънщатен преводач към ЦК на БКП

Учи философия и от 1976 г. е асистент в МА

От 1981 до 1985 г. работи в протокола към международния отдел на ЦК на БКП

От 1985 г. е в МВнР, завършва Дипломатическата академия в Москва

От 1988 до 1991 г. е началник на отдел “Протокол” на посолството ни в СССР

От 1991 г. е в частния бизнес

Женен, има син, дъщеря и петима внуци

- Кои от историите във вашата книга “Епизоди от номенклатурния живот, или как се купува риба” са реално случили се и колко е “художествената измислица” в тях? Питам ви, защото някои от случаите из живота на тогавашния управленски елит изглеждат като ирационални или измислени. Не мога да повярвам например, че заешкият генерал”, както наричаха Христо Русков, ще вдигне скандал, че са му “надписани” 60 стотинки заради два броя на в. “Работническо дело”?

- Малка корекция - не става въпрос за 60 стотинки, а за 6, тогава “Работническо дело” струваше 3 стотинки. Въпросът не е за 6 стотинки, а за парите като такива. А въпросът за парите е принципен. Независимо дали става въпрос за 6 стотинки тогава, или за 60 милиона сега. Повтарям, въпросът е принципен. А

когато принципите

доминират,

няма място за въпроси

Така е смятал и участникът в тази сцена вероятно. Имате ли други въпроси по този въпрос?

- Имам, макар че сега става дума за вещ. Вярно ли е, че осем месеца сте търсили хладилник за сина на Луканов, студент в Москва?

- Римската империя я няма. СССР също го няма. В гънките на историята се разказва, че когато в Древния Рим една риба е струвала повече от работен вол, умните римляни са чули финалните акорди на залеза на своята империя. Нямало е хладилници.

По странно съвпадение векове след древноримската драма тя се преражда на съветска територия. Пак не откриваме хладилници. Но за утеха няма и ютии, телевизори, сешоари и други електрически артикули за пълноценен домашен уют.

Но когато в Москва един чифт маркови джинси на черно, понеже ги нямаше на бяло, струваше повече от годишната издръжка на един апартамент (ток, вода, газ, отопление и телефон, взети заедно), то камбаната сама започва да бие. Но нямаше кой да я чуе.

Всяка власт, която не направи народа си съдружник в управлението, се проваля. Перифразирана латинска мъдрост. След време се чу възглас от Америка. Той звучеше така: “Икономиката, глупако!” Но беше късно, СССР вече го нямаше. Някой път и американците са прави.

- Наистина ли в Будапеща сте водили Милко Балев на стриптийз бар?

- Пътуването в Унгария имаше стандартен протоколен характер. Уважително присъствие на честването на 40-ата годишнина от освобождението на страната от хитлеризма. Но, естествено, имахме информация за нови процеси в тази държава, нетипични и екстравагантни за останалите социалистически страни.

Стриптийз баровете бяха един от тях. Затова предложих да видоизменим програмата, представена от посланика, и да включим посещение в нощния клуб, за да се убедим и видим натурално нашумялата процедура. Което и направихме в камерен състав - Балев, посланикът и аз. Пред нас се разкри пищна непозната картина с тържество на материята и пир за окото. Но изключително изящна. Класическото женско тяло е било винаги през вековете въплъщение на естествения човешки идеал за красота.

Социалистическата естетика като наука не беше дала определение, с което да се разграничи еротиката от порнографията и проституцията. Тези дейности бяха популярни в Хамбург, на Репербан, в Санкт-Паули. Там нежните труженички на сексуалния фронт след игривото събличане се запътваха с развратна походка към някой мъж от публиката, сядаха в скута му неканени, задушаваха го с бюста си и опипваха нахално с ръка района, където обикновено е портмонето.

Нищо подобно в будапещенския стриптийз бар. Момичета със съвършени фигури, хубави до абсолютния максимум, танцуваха прелестно, пресъздавайки тайнствено интимния си чар. Сред зрителите имаше семейства на солидна възраст, както и доста млади жени с приятелите си.

- Как реагираше Милко Балев?

- Ние с Милко Балев и посланика седяхме привилегировано на първа линия около кръглата сцена. Наблюдавахме сеанса с нарастващ интерес и мъжко вълнение, не сме евнуси. Хрупахме нервно ядки, устата ни беше пресъхнала, но не пипахме шампанското, за да не се задавим.

Балев и посланикът гледаха така, сякаш Ленин им говори на живо. След края на събитието се отпуснахме, пулсът ни се успокои и отпихме от питието. Посланикът се опита да поведе разговор за пошлостта, за несъвместимостта на видяното с новата социалистическа личност, за жената като стока при капитализма, но бързо спря. Не намери чакания отклик от Балев. Гледахме едно и също, но виждахме различно.

- На няколко места в книгата читателят ще срещне доста смели и интересни ваши “волнодумства”. Сега звучат смешно, но тогава носеха ли ви неприятности?

- Членовете на ръководството на страната бяха прилично образовани, възпитани и нормални хора, на които нищо човешко не им бе чуждо. Същото се отнасяше и за колегите от апарата на ЦК, един от които бях аз. Разговаряхме съвсем естествено, без чупки в кръста, понякога спорихме. Може би аз от протокола на Международния отдел се срещах доста по-често с “висшите началници” поради естеството на работата ми. Съществуваше решение на Политбюро, в което се казваше, цитирам по памет: “Членовете, кандидат-членовете на Политбюро и секретарите на ЦК на БКП са длъжни да се съобразяват с препоръките на сектор “Протокол” към отдел “Външна политика и международни връзки”.

Имаше правила и

регламент, които

изключваха спонтанни

хрумвания и идеи

извън програмата на протокола.

С много от тези “началства” сме обикаляли с дни България, придружавайки чуждестранни делегации. В подобна обстановка, без да искаме, се сближавахме, говорихме за проблеми извън публичната информация, разказвахме си вицове, обсъждахме съвместно новопоявили се проблеми.

Съвсем нормални стандартни човешки отношения с хумор, смешки и анекдоти, понякога солени като епиграмите на Радой Ралин. Разбира се, всичко беше в рамките на индивидуалното възпитание, без фамилиарничене, с нужния респект в рамките на служебната йерархия.

Веднъж със Станко Тодоров, председател на Народното събрание, сме на официална вечеря в ресторант “София”. Аз седя срещу него, встрани от централния гост. Студеното предястие е в дълбоки кристални купички и е съставено от раци с майонеза.

Изведнаж виждам как Станко Тодоров прави странна, болезнена гримаса и вади от устата си обикновен български пирон, за щастие, не ръждясал.

Гледката е конфузна до крайност, още повече че я виждат всички. Той ме поглежда строго, протоколът е винаги на пост, особено при гафове. Разбирам, че аз съм на ход. Опитвам се да се усмихна и произнасям: “Другарю Тодоров, вие сте магьосник, обикновено от устата ви се раждат закони, а сега и пирони...” Всички се засмяха дружно и продължихме с обяда. Отложих скандала с готвача за после. Така че краткият отговор на въпроса е: никога не съм имал проблеми с “волнодумството”.

- Специализирате в Киевския университет през 1977 г. и работите по дисертация “Екология на човека”. По онова време не се говореше за екология, как стигнахте до тази тема?

- Всяка държава в определен период на своето развитие тръгва по пътя на индустриализацията. След което установява, че съвместно с индустриализацията се е появила и масова минерализация - на водите, почвата и въздуха.

Хората започват да буйстват,

не им се ядат поцинковани

картофи без риба,

докато очите им се зачервяват от околните въздушни маси. Тогава се сещат за науката екология, макар тя да е млада, от края на ХIХ век. А парите, спечелени от индустриализация, отпътуват за деминерализация.

В България съществуваше Министерство на химията и металургията. То успя да разкраси реките на страната в цветовете на дъгата. Таблицата на Менделеев ловко се укри в плодородните ни земи. На места кислородът се превърна в поредната дефицитна стока. Това напредничаво министерство се оглавяваше от Георги Павлов.

През 1981 г. го назначиха за председател на Комитета по опазване на околната среда (ето я екологията). Любопитно е как Живков си е представял, че всичко нацапано от този мъж ще може, пак от него, да бъде изчистено.

В същото време ръководството на СССР се беше размечтало по един исполински проект с планетарно звучене. Да се обърнат великите сибирски реки, начело с Енисей на юг към пустините на републиките от Средна Азия, чийто размер е десетократно по-голям от нашата свидна родина. И вместо да пълнят безсмислено с водите си Северния ледовит океан, да превърнат въпросните пустини в световен оазис с палми и палави маймунки по тях. Но еколозите, които бяха запалили светлината към много тайнствени и сложни житейски явления, успяха да убедят политическите си началници, дилетанти в областта на мечтите, да прекратят проекта в зародиш. “Екологията в действие” - цитат от в. “Правда”.

- Вие кога разбрахте, че по начините, по които се развива социализмът в източноевропейските държави, той няма да се радва на дълъг живот?

- Не си спомням точно датата, да не ви заблудя. Скромната теоретична подготовка, която притежавах, ми позволяваше да разсъждавам върху марксовите схващания за промяната на обществено-политическия строй. Необходими са според него да са налице обективни, важно е да се повтори, обективни икономически и политически обстоятелства в най-развитите капиталистически държави. Източноевропейските страни не бяха в този списък.

Грешката, мисля си, е че субективните желания надделяха над обективните процеси. В историческото развитие има логика. Логиката представлява история в компресиран вид. И обратното - историята е логика в емпирически разгърнат вид.

- Ставате най-младият асистент по философия в Медицинска академия, преподавате на студенти, но след пет години ви канят на работа в ЦК на БКП, и то в отдел “Външна политика и международни връзки”. Защо приехте поканата - заради привилегиите на местоработата ли?

- Бях трийсетгодишен, приех поканата без колебание, с удоволствие, изпитвах удовлетворение, че работата ми като преводач в продължение на десет години е оценена и че подлежа на развитие в ново поприще, както и стана.

Бих се радвал някой да ме подсети за привилегиите, които съм имал, работейки в апарата на ЦК. Нямам подобен спомен. Родителите ми, за съжаление, бяха отдавна починали, нямах семейно - битови проблеми. Така беше решила съдбата.

- През 1974 г. се дипломирате като лекар, после учите философия, после дипломация. Защо изневерихте на първата си професия?

- Ще бъда пределно откровен, макар въпросът да е съвсем личен. Цялото ми семейство - майка, баща, брат, снаха - всички са лекари. Всекидневно вкъщи се обсъждаха медицински казуси.

Нормално. Поставях се на мястото на пациентите, мислех за техните страдания и надежди. Смятам, че лекарят трябва да разбира пациента, да съпреживява болката му, но и да поддържа известна дистанция, да не се подчинява на всичките му желания. Медикът има тежката задача да се абстрахира донякъде от субективните терзания на заболелия, за да му помогне. Трябва да бъде твърд във волята си да налага определени неприятни процедури, които не се възприемат от пациента с щастлива усмивка, но целта е, в крайна сметка, да го излекува. Този баланс е деликатното изкуство на големия лекар, изкуство, което аз разбрах, че не мога да овладея. Въпрос е на характер.

Бях на 11 години, когато майка ми почина от тежко заболяване. На 17-годишна възраст обявих на баща ми, че искам да следвам право, а не медицина. Между нас възникна спор. Той беше професор и оглавяваше Клиниката по кожни и венерически болести на Медицинска академия. Каза ми нещо, което тогава ми се стори много цинично: “Виж, моето момче, с твоя остър език ще има много да патиш. Завърши медицина и после прави каквото искаш. Но ще имаш независима професия - и в Сахара, и на Хималаите пак ще си лекар. Ако пък наследиш моята специалност,

ще изживееш рядкото

удоволствие да държиш

някой големец за пишлето,

а той да те гледа в очите,

очаквайки тревожно

да чуе диагнозата...”

Не ме убеди, но се наложи. След години разбрах колко прав е бил. В съвременната епоха титлата “д-р” ми помогна много в новите ми професионални начинания.Успях да покажа на моя баща лекарската си диплома. Бях на 24 години. Седмица по-късно той почина.

Дни преди това в болничната му стая дойде акад. Атанас Малеев - председател на Медицинска академия. Дойде да се сбогува, те бяха приятели с баща ми още от студентските години. Папа (така наричах баща си) му каза пред мен: “Наско, отивам си. Моля те, освободи сина ми Вовата от разпределение. Ще мъчи три години пациентите и себе си. Той лекар няма да стане, аз го накарах.” Акад. Малеев пое ангажимент и спази обещанието си. От тук нататък тръгнах сам в живота...

- Какво ви е мнението за хората от сегашния политически елит, ако приемем, че има такъв?

- Съзирам отговора съвсем готов в самия въпрос. Елитът, за разлика от номенклатурата, притежава унаследени икономически, политически и културологични натрупвания. От номенклатурата можеш спешно да отпаднеш, както често и става, от елита - не.

- Обадиха ли ви се някои от наследниците на висшите ръководители, за които разказвате в книгата си?

- Hе, не са се обаждали, може би не са прочели книгата. А и не разбирам защо трябва да ми се обаждат. Фактологията, която описвам, не е тайна, знаят я доста хора - свидетели на случките.

- Водихте ли си бележки или дневник през годините, по които написахте тази книга, или разчитахте главно на паметта си ?

- Hе съм и мислил да водя дневник в ранната фаза на живота си. Тогава още си създавах спомени, част от които, по морално-нравствени причини, не бива да се отразяват в писмовен вид, губи се тайнственият им чар.

Записвах в една тетрадка делегациите, които съм придружавал или на които съм превеждал, заедно със случки, направили ми впечатление. Точно те са в книгата. Паметта ми помагаше дотолкова, доколкото случките са незабравими.

- Освен че пенсионерствате, с какво друго се занимавате сега?

- Пенсионерстването не е професия, то е неизбежно обстоятелство. Работя, както винаги. И се смея,и се радвам, че не съм на подобна работна позиция в текущото българско съвремие. Ако трябваше да го описвам по същия начин, щеше да е многотомник.