Трите месеца престой вкъщи дано са принудили елита да седне и да чете

- Шест години (2014) след “Мир на страха ни” на пазара вече е книгата ви “Мир на кумирите ни”. Какво не ви даваше мира и ви накара да напишете това своеобразно продължение, г-н Мишев?

- У всеки автор - да ви кажа нещо от времето на ветеринарния техникум - има яйцеклетки от хрумки, намерения, идеи, които зреят и чакат своето узряване. У автор с изтекъл срок на годност процесът се засилва за сметка на останалите затихващи функции. Така се получават мемоарите.

Много от тия “бележки под линия” са търсили през годините форма на изява, но нещо не се е получавало. В смисъл не е ставало изкуство, тъй като изкуството е форма, както се знае. Бележката няма форма, претенциите и на автор, и на читател са в поносим градус. Процесът е най-вече здравословен за уморените мозъчни клетки. Друго няма.

- Прочетох “Мир на кумирите ни” наистина на един дъх, а главата “Ендорфин” - два пъти. Какво обаче е книгата: мемоари, дневник, романизирана биография или, както казват в образователната система - “преразказ с елементи на разсъждение”? А може би е книга хибрид за “масово поразявяне” на читателя?

- Хибридното време оставя отпечатък върху всичко: хибридни науки, технологии, земеделие, геополитики, безопасност, сурогатна репродуктивност... така стигаме до дефицит на чисти явления.

Философите отдавна казваха, че няма чисти явления, сега вече се видя, че живеем в нечиста среда.

Това дойде много дори на домашните любимци, непретенциозни към чистотата, щом се появи пандемията, наречена африканска чума по прасетата.

Но какъв беше въпросът? Няма да е зле, ако се вторачим в “елементите на ръзсъждение” и основният въпрос на всеки, както и на обществото, е да бъде ЗАЩО?

Да не отминаваме къде, какво, как, акцентът да бъде в причината, мотива, подбудата, намерението, мерака... Ако искаме да поставяме точната диагноза.

ЗАЩО под мостовете

не шумят реки, поетът Иван

Пейчев не е могъл да каже,

ние сме длъжни да дадем отговора: Защото режимът изсече горите за твърда валута. Беше само пример.

- Защо “подзаглавието” и на двете книги е “Бележки под линия”?

- Наскоро в книгата на Дубравка Угрешич “Лисица” срещнах мисъл на Владимир Набоков: “Човешкият живот е низ от бележки под линия към огромен, неясен, недовършен шедьовър”.

Добре, че го видях късно, иначе щях да го сложа за епиграф на книгата ми и да прозвучи претенциозно. По принцип е вярно, но не всеки частен живот е шедьовър. Моят е низ от епизоди, които все се отклоняваха от “единствената правилна линия”, както гласеше официалната директива на реалсоциализма. Докато събера енергия да вляза в пътя, животът изтече, продължението (наречено Преход) излезе менте и оставането под линия започна да ми се струва уютно. Почувствах се като Волен Сидеров под масата, когато му налиташе тълпата...

- Кои са кумирите ни, които се нуждаят от мир? Защо? В книгата пишете за Валери Петров, Станислав Стратиев, Васил Цонев, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Христо Михов - Черемухин и др. Понякога пишете иронично, понякога дори саркастично...

- Кумирът е нещо имагинерно, няма постоянно име или дълготрайност. Прилича на ореол, просветне и понякога бързо гасне; само ореолите на иконите светят в здрача на храмовете и съзнанието на вярващите ги взема за злато, но скептикът знае, че е варак.

Затова Светото писание съветва да не си изграждаме кумири, един да е, да не бързаме да се прехласваме и да го превръщаме в идол. Тоест да не стигаме до разочарованието, което оставя белег в душата.

Като обикновен смъртен в дългия низ от епизоди на живота съм имал безброй разочарования в човеци, на които съм вярвал. Не съм се старал да очаровам, но съм внимавал (донякъде) да не разочаровам. Донякъде, казвам, наивно намерение, проявявал съм старание и се надявам, че съм успявал поне наполовина. (Осъзнатата наивност е половин наивност.) Смехът, иронията крепят равновесието.

Валери Петров възприех като поетичен гений още в студентските времена, с неговия “Далечен джаз” и “Нощи в Балкана”), с неговите “гъсти и пъстри” слова, с които рисуваше света, от който идех. Остана си в мен и досега въпреки някои сеизметични драскотини по образа му през Времето.

- А Богомил Райнов?

- Бог. Райнов, както срещах името, изписано от негови поклонници, възприемах наистина като гърмовержец - епитет на Зевс - Юпитер. Наблюдавал съм го дискретно с учебна цел и със страх да не вдигне очи и да ме забележи. Той не вдигаше очи. И никой не знаеше цвета на ирисите му.

Не ги е виждал и Светлин Русев при създаване на забележителния портрет. Неговият Бог. Р. с двете лимби на челото беше сатанинско изображение на приятел. Никой не смееше да му излезе насреща, никой критик не седна да претегли на кантара писанията му.

Подхвърлял съм на шега на Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев, които виждах на масата на гърмовержеца - да опишат с перата си портрета му. Те потръпваха зиморничаво.

В същия смисъл подхвърлих веднъж и на Стефан Продев, който имаше самочувствието на българския Цвайг: “И ние си имаме наш роден Фуше...” “Забрави!” - каза Продев. Усетих как ореолът му запуши, а по-късно се разбра, че и той е от кръвната група на Фуше 2.

- Ако ги “оставим на мира”, тоест забравим, от това няма ли да пострада националната ни памет? Във всяка памет има и бели, и тъмни краски...

- Паметта има две страни -

добра и зла.

Злопаметството е

по-разпространено,

уж е негативно, но не е вредно. Създава у нас имунитет. Националната памет трябва да го съхранява за пример и поука на поколенията (ако са склонни да правят изводи).

Въпрос на възпитание е да насочваш идващите след теб на какво да се възторгват или смеят в отминалите епохи. Не знам как ще стане при днешната “вторична неграмотност”, която е продължение на първичната.

- Заради проклетия вирус сега на дневен ред е здравеопазването, но той няма ли да удари лошо и по образованието?

- Около пандемията се говори за здравето, но образованието от десетилетия се лута като Хензел и Гретел в тъмната гора и бърка пътеките. Комунистическото възпитание, евфемизъм на пропагандата, размъти главите на подрастващите половин век; “клъстери” от същата палитра продължават и до днес.

Сега пък налюдаваме вълна на патриотарство: чакам всеки ден да чуя, че България е родината на слона. Чакам радостни камбани, че милионният българин е стъпил на Чомолунгма... Време е да намалим консумацията на водка и да обърнем поглед към нашите 110 хиляди квадратни километра от планетата.

Никога не можем да станем империя, ако ще диаспората ни да е посята по всички планети около Слънцето. Стига разправии с комшулука, стига пилеене на пари за дисертации, преписвани от дисертации, стига с тия академии и титли, извоювани за добавъчни суми към заплата и пенсия.

Бюджетните българи не намаляват след три десетилетия пазарна икономика, това трябва да ни е грижа, а не

домогване към държавна

службица, описано от Дядо

Вазов преди век и четвърт

И ако за онова време има резон - нова държава, примитивно стопанство, наложителна необходимост от бирници, задължително купуване на родния шаяк - в ХХI век е анахронизъм да поддържаш съсловия, които не знаят как се създава брутен вътрешен продукт. Или да хвърляш средства за мегаломански проекти заради комисиони.

- Дали карантината е променила с нещо мисленето на държавниците ни?

- Трите месеца престой вкъщи дано са принудили елита да седне и да чете - от “Строителите” на Симеон Радев до “Задочните репортажи” на Георги Марков. Па да прочете трите тома “ГУЛаг”, да изтегли “Катин” на Анджей Вайда. Да звънне на Емил Кошлуков да пуснат по БНТ “Чернобил”, гледан по света, да го пуснат в праймтайма, а не в 25 часа, както навремето пуснаха “Патриархат” (пардон, изцапах ви бохчата!).

Спирам със сухоежбината за тролове и носталгици по фейсбуци, сайтове и постери, за да не стигаме до наш-ваш, за кмет ли се бориш, или за евродепутат. В приложение да осветля думата “клъстер”, спомената по-горе. Модна напоследък от медицинската област, означавала натрупване, огнище.

От години наблюдаваме клъстери на Утопията, експериментирала на половин планета с народи, политически съюзи, икономически групировки и сгромолясала се накрая по вътрешната си гравитация. Спорадични огнища у нас тлеят по университети, институти, академии и задкулисни образования с мутиращи очертания.

Около тях се препитават преподаватели, член-кореспонденти и знам ли още какви опълченци на миналото, които преподават, изпитват и дават пътни билети за живота на новите строители на обществото ни, нов кадър с антитела срещу еволюционния ход на Времето...

- Обади ли ви се някой от живите герои в книгата ви или близки на починалите? Какво ви казаха?

- Известно ми е, че в пространството витае циркулация на въздушните маси - от “вятъра на спокойствието” до торнадото, което държи на титула на хартиения носител да пише, че всяка прилика с лица и събития е недействителна. Но живият автор допуска грешки (не само печатни), недоглеждания, тук-там някоя глупост.

В мотива за ендорфина, да речем, неведнъж се стъписвах от размърдването на стари емоции, доверителни признания, нещо забелязано, което си искал да забравиш, но е останало запечатано във вътрешното ти зрение. Спирал съм и съм и съм изпадал в автопрестой. После се е събуждала “Хипократовата клетва” - несъществуваща инстуционално, но който посяга към перото, я усеща с първата буква върху белия лист. Клетва пред Истината - за да няма рекъл - казал...

- Защо навсякъде пишете “реалсоциализъм”, а не “социализъм”? Какво различно влагате в тази дума?

- Режимът се определяше като реален социализъм, за да се отграничава от западните социалисти или еврокомунисти, наречени ревизионисти. Това бяха вербални конструкции на болшевиките талмудисти, забелязани още от Илф и Петров в първите тактове на ескадронната пушилка.

Били са в началото смешни, абсурдни, накрая кошмарно смразяващи. Смехът минал под леда на фолклора на вицовете, недосегаеми и за слуха на КГБ. Не се искаше кой - знае каква прозорливост, за да забележиш кривите дървета в уж стройната гора на реалсоциализма.

Смеехме се на словосъчетанието “народна демокрация”, изписано в конституцията. Тавтология, та дрънка! Смеехме се и на двата ара във вилната зона за “самозадоволяване” - по същото време Фройд се е обръщал в гроба.

Или на “възродителния процес” - гигантска гавра с идеалите на възрожденците, “лошият дъх” още се усеща по последиците до ден - днешен. Слухът на управляващите оставаше увреден дори за елементарни тъпотии, като изпращането на адвокат Шейтанов в Либия (да спасява сестрите), където и бебето мюсюлманче знае, че шейтан значи дявол.

- Това ли е “смешка безутешка” - словосъчетание, което използвате на няколко места в книгата? Кой я измисли?

- Казах две-три, може цял том да се състави, но не ми е това работата. Пак ще излезе и че вадя нож на умрял народен любимец. По-скоро притурям към елементите за разсъждения чувството за хумор на управляващите от всички времена, ако не прозвучи назидателно.

Мисля, че Радой Ралин е авторът на “смешка - безутешка” - тънката усмивка, която носи душевно облекчение за миг и нищо повече. Радой владееше словесната еквилибристика до виртуозност, тази дарба не се купува с пари, с власт или с разказване на вицове, където седнеш - станеш. Той имаше епигони, подражатели (освен доносниците). Кръжокът “Воденичарски” беше

“клъстер”, където се

оформи събирателният

образ на

Трендафил Акациев

Имаше графомани, но пробляскваха и първите искри от таланта на Константин Павлов, Марко Ганчев, Георги Ивчев, Иван Николов и още неколцина по-късно. Впрочем по-късното бе твърде кратко: кръжокът бе маргинализиран, за да не стане като унгарския “Петьофи”, а след едно литературно четене, организирано от Йордан Палежев, последваха изключвания на студенти. Настъпи автопрестой за десетилетия.

Чак до ноември 1989 г., когато чухме студентското “Ку-ку”, а със закъснение се разбра, че идеята била на централния комсомол, уплашен от СДС, да не му попречи да се добере до властта. (Хайде пак... бохчата!)

- Ще има ли следващ “Мир на...”

- Не!

Георги Мишев:

Роден на 3 ноември 1935 г. в с. Йоглав, Ловешко

Завършва Техникума по ветеринарна медицина в Ловеч (1953) и журналистика в Софийския университет (1958)

1958-1967 г. е кореспондент на в. “Септемврийче” в Ловеч

Редактор в изд. “Народна младеж” (1967-1970), редактор (1970) и сценарист (1973) в Киностудия “Бояна”

Автор на разкази, повести и романи за възрастни и деца

Сценарист на едни от най-хубавите филми в българското кино: “Момчето си отива”, “Не си отивай”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат”, “Дами канят” и др.

Женен, има двама синове - Михаил Вешим, писател, и Цветан Гемишев, журналист