Много интересен разговор се случва на стената на мой приятел.

Разговорът е относно моята дисертация.

И мнозина стари пънк фенове изразяват скептицизъм или опасения, че пънка трябва да си остане в дълбокия ъндърграунд и че официализирането му в научни трудове го превръща в нещо, което е близко до мейнстрийма.

Уважавам това мнение.

Ако това ще е някакво оправдание, този “академичен” поглед върху контракултурната сцена е направен по мой избор.
Никой пънкар не е седнал да се натиска да бъде академично изучаван. Аз съм виновен, а не хората от ъндърграунда.

В интервютата, които направих в послените месеци с важни хора от пънк сцената, попадах на едно и също - нкой от тях не се възприема насериозно и нещо повече - при всички съществува учудването че смятам, че са направили нещо велико и значимо.

И това всъщност е най - якото в случая.
Именно за това, грубо казано, пънко нема да умре.
Защото пънко не се възприема насериозно.
Дори когато бута стени с главата си.

Да, съгласен съм с хората, които се отнасят скептично към академичния поглед върху ъндърграунда.
Също толкова скептичен доскоро бе и академичния поглед върху него.

Но аз избрах да разкажа тази история.
Историята на контракултурната ни публика.
Зачената в греха на социализма, прелъстявана от кого ли не, лъгана, яхвана, но тази публика бе първото гражданско общество у нас.
А, като наблюдавам ситуацията днес - и последното такова...

*От фейсбук!