Оттам нататък е все по-разколебан и неуверен

В сражението на Милин камък Ботев губи всичките си близки и доверени хора

Предадохме го. И днес още го предаваме. Всеки ден. Духът му скита неотмъстен. Българите ги е страх и срам да попитат. И не бива. Защото може да научат истината. А тя е страшна. Нека си остане миналото - затлачено и прокълнато. Нека лъжем сами себе си и нека вярваме на лъжите. Така е по-лесно. Нали Ботев вече го няма? И не може сметка да ни дири. Няма как да ни попита: “Кой ме уби?”.

Аз дълго се рових из книгите и четох за геройство, чест, мъжество и доблест. И всичко кънтеше в разгорещения ми ум като камбана, та накрая не можех да търпя повече и оставих книгите.

Отидох самичък на лобното му място.

А там видях...

една лъжа

И слава нямаше.

Нямаше и българщина. Ужасих се. Идете, вижте сами. Ако не е истина, прокълнете ме! Но ако съм прав, помислете на кого пречи Ботев. Какъв е бил тоя титан, че повече от сто години цяла държава се страхува от истината за неговата смърт?

На 17 май 1876 г., около два часа следобед, екзалтираният до крайност в своя патриотизъм Ботев слиза на козлодуйския бряг от кораба "Радецки". По това време цяла Тракия е изгорена. Панагюрище е в пепелища, Батак е изклан. Главата на Бенковски е отрязана и е за турски кашмер. Но ето, иде нов юнак. И тоз юнак ще загине...

За съжаление, както се е случило и по-рано с Хаджи Димитър и Стефан Караджа, почти веднага четата е прехваната и атакувана. Не толкова от редовна турска войска, не и от башибозука, а от черкези, които по това време са истински бич Божи за българите в Подунавието. В тези трудни условия нашите демонстрират завидна дисциплина и организация, та в стегнат и бърз марш се отправят към Враца, като отблъскват всички атаки.

На следващия ден, 18 май, четата все пак е застигната на височината Милин камък и е принудена да води продължителен бой с противник, който я превъзхожда по численост. Благодарение на добрата си позиция българите се бранят успешно, а през нощта разкъсват обкръжението.

В боя губят около 30 души, убити и пленени, но много по-лошото е, че там, на Милин камък, Ботев на практика се разделя с всичките си най-близки хора. Това са: Никола Симов – Куруто, знаменосец; Давид Тодоров, много богат търговец и пламенен патриот;

поп Сава Катрафилов,

истински възрожденски бунтовник; личният приятел на войводата Теофан Раданов (Арует Загрин), наричан още и "руският княз",

а също Мито Цветков, Иваница Данчов, Георги Матев. И най-страшната загуба – родният му брат Кирил.

Само можем да тръпнем какво ли е било в душата на поета, оплаквайки безмълвно

брата си, когото

е мислил за убит

(Кирил е заловен от турците жив и оцелява, но Христо не го е знаел). Ще да си е представял как се изправя пред старата им майка. Пред немия укор в очите й. И най-лошото е, че в случая Ботев наистина е виновен.

Защо го е взел със себе си? Какво е очаквал освен смърт? Кирил въобще не е трябвало да влиза в четата. Мястото му е било при Ботевото семейство, да се грижи за Венета и Иванка. На него е трябвало да ги повери Христо, а не "да се моли на приятелите си да не ги оставят", както пише в прощалното писмо.

Това е една от многото му грешки

Не най-голямата, но най-болезнената.

Така или инак, след сражението при Милин камък Ботев остава сам. В съмнителната компания на подвойводата Перо Херцеговинеца, типичен харамия, по манталитет не много по-различен от Димитър Общи, който на всичкото отгоре е ранен в крака и трудно ходи. И още на опозорените "апостоли" Никола Обретенов

и Георги Апостолов, буквално прогонени отвъд Дунава от Врачанския комитет поради некадърност и други грехове. И на безспорно способния и подготвен Никола Войновски, с когото се отчуждават час по час, докато накрая отношенията им стават абсурдни до крайност. И това е заради изначалната организационна слабост на Ботевата чета, в която Войновски е на длъжност "военен командир".

Аз не знам да има друг случай, в който на военна част бива

назначаван “военен командир” отделно от войводата

И когато единият е кипящ от емоции поет, а другият – хладнокръвен и обучен войник, няма как да не прехвърчат искри помежду им.

Повтарям и държа на думата: в сражението на Милин камък Ботев губи всичките си близки и доверени хора, И оттук нататък е все по-разколебан и неуверен. Точно тогава, когато най-много му е нужна сила и хладнокръвие.

На 19 май отскубналата се от неприятеля чета бездейства на Колова поляна. Войводата праща хабер на Стоян Заимов във Враца и чака цял ден. Какво чака? Един Бенковски, с всичките му кусури, на негово място би се втурнал направо в града, би ударил камбаните, би го изгорил, ако трябва, само и само да накара врачани да станат бунтовници, дори и да не искат, насила! Ако Ботев въобще е имал шанс, то той е бил точно в този ден, на 19 май. Цял живот е искал революция. А е чакал.

Революция с

чакане не става

По същото време Войновски провежда обучение на четниците. Оказва се, че мнозина от тях дори не знаят как се стреля. Та трябва "военният командир" тепърва да ги учи. И това е още един безмълвен укор на професионалиста срещу онези, които са изпратили неподготвени хора в безсмислена и самоубийствена мисия.

Тук следва един мътен епизод: двамина селяни пристигат при четата с вест, че 200 души въстаници (по други сведения 2000!!!) ги очакват при Косталевския мост. Колкото и невероятно да звучи, всичките комити се вдигнали вкупом, та потеглили към моста като стадо. Изглежда ни на войводата, ни на щаба хрумнало, че

това може да е турска хитрост

и да отведат другарите си в страшни засади, където да ги избият.

Така ли се прави? Не е ли по-добре да изпратят някого при този пусти мост да види, да разузнае има ли въстаници, няма ли и чак после всичките? За щастие, двестата бунтовници се оказали не турска засада, а обикновена "фалшива новина", както е модерно да се казва днес. "Освен светулките никого нямаше", свидетелства Никола Обретенов.

Цялата нощ на 19 срещу 20 май четата се мотала насам-натам и чак при зазоряване войводата най-после осъзнал в каква уязвима позиция сами са се поставили и колко лесно турците биха могли да ги избият на това място. Зарязали моста и с бърз ход се заизкачвали по внушителните стръмнини на Врачанския балкан по пътека близо до село Паволче. Така стигнали кошарите на Димитър Мазната.

От него “вземат” 18 агнета и започват

да ги въртят

на чевермета

Да, 18 агнета, а не една овца. Междувременно, около 8 часа сутринта потери и редовна войска се събират в ниското, около същата пътека, по която въстаниците са се качили в балкана. При това положение четата е вдигната по тревога и се изтегля към близките височини на по-добра позиция, понесла със себе си недопечените агнета.

Овчарят дотичал запъхтян до войводата и поискал да му платят стоката. Ботев, казват, се просълзил и възкликнал: "И аз съм дошъл народ да освобождавам!". Това е причината всеки наш историк и публицист, който поне малко се чувства патриотин, с огнени слова и благородна ярост да е

заклеймил Димитър Мазната като предател,

родоотстъпник, Юда и "човек безстиден със ниско чело". Дали е така?

На първо място, нали не мислите, че този овчар е толкова пък чак смел, че да се изправи пред стотина непознати, въоръжени и отчаяни мъже и да им иска пари, ако преди това те не са му ги обещали? Де повече такива овчари да имаше!

И ако са обещали, въпросът е защо не са платили предварително, преди да "вземат" агнетата, та се е наложило стопанинът да им напомня? Не е ли това правилното, честното и достойното? Как беше: "За по път маслини, хляб, ябълки – три гроша". Нещо да ви напомнят тези думички? Едно малко и невзрачно тефтерче. На един Апостол.

Но, хайде, оставете другото, защо са тия драми, защо да не му платят?

Пари ли не

са имали?

Още в Козлодуй четниците "взели" цяла торба бели пари от местен чорбаджия, които, уж, после захвърлили, защото им било тежко да ги носят. Тук неволно си спомням цветистия разказ на Захари Стоянов за това как отец Кирил упорито не се разделял с парите на Хвърковатата чета по време на трудния преход през Стара планина и как всеки път, когато се подхлъзвал и падал, попът звънял "като сарафски дюген".

Затова ми е трудно да повярвам, че и Ботевите четници просто са зарязали меджидиите. Че оставя ли българин готови пари току-така? Ще спомена само едно автентично свидетелство - Спас Соколов при залавянето му в село Литаково: "Офицерът взе колкото пари имах и ми повърна портмонето". Подобни разкази и спомени има десетки. Тоест, пари са имали и никакъв проблем не е било за четата да плати агнетата.

Най-малкото от човещина. Запитал ли се е Ботев какво ще стане с тоя овчарин кога дойдат турците? Смислил ли се е някой досега тоя гад Димитър Мазната има ли жена и деца, грижи ли се за стара майка или болен баща? Не. Важното и страшното е, че поискал бил да му се плати трудът. И такъв останал за най-лош и ужасен херой в историята ни. Съдба!

Авангардът на четата, начело с Войновски, тичешком

успява навреме да заеме командните височини Камарата

и Купена

Под тяхното прикритие останалите им другари с Ботев достигат позицията и се подготвят да посрещнат противника. Войводата установява команден пункт на Камарата и там развява знамето. Срещу него са редовните турски войски, които атакуват от Царево ливаде.

Черкезите напират от връх Вола и село Паволче. За да им се противопостави, с част от момчетата Войновски заема не само Купена (вдясно от Камарата), но удължава фронта още по-надясно към Околчица, а също и назад, към тила (така позицията придобива Г-образна форма), докато накрая се откъсва от ядрото на четата и се изгубва някъде из планинските клисури между Паволче и Челопек, но така и не допуска неприятелят да нахлуе във фланг или гръб на българите.

През целия този ден - 20 май, четата води бой и не отстъпва ни крачка от позициите си. Не дава нито една жертва. Отблъсква всички атаки. Както и да го погледнем, това е истинска победа над превъзхождащите противникови части, състоящи се от башибозук, черкези и редовна войска с топове.

Пирова победа...

Привечер турската тръба дава сигнал за отбой и техните се оттеглят от сражението според мюсюлманския обичай. Прибрали се из селата "да ядат баници, кокошки и яйца", както отбелязва Никола Обретенов.

Ботев също заповядал да свият знамето, което гордо се веело над Камарата. Минути по-късно вече е мъртъв. Убит подло и коварно.