В идейното съзряване на поета-революционер има два важни етапа

Още преживе Христо Ботев беше обичан, но и мразен, величан, но и обругаван, както от чужди, така и от свои. Съдбата отреди и след Освобождението името и делото на поета-революционер да бъдат обект на разгорещени спорове. Единствено в дните, когато отбелязваме поредната годишнина от гибелта на Войводата, всички прекланяме глава пред неговата саможертва и признаваме заслугите му пред Отечеството.

Вероятно в тези именно две минути мълчание, с които почитаме на 2 юни предците си, борили се и загинали за свободата на България, би трябвало да се запитаме какви качества притежаваше сина на даскал Ботьо и Иванка Дрянкова, че в съзнанието на поколенията той все пак остана като най-яркият последовател на Апостола, най-разпаленият пропагандатор на българската национална революция, всепризнатият херой на Априлското въстание. Откъде получи той своето вдъхновение за да спечели доверието на пръснатите из Влашко и Южна Русия български хъшове? Къде и как успя да изучи тайните на голямата политика, за да изработи радикалните си планове за отхвърляне на чуждото агарянско иго? Кой по-остро и по-последователно от него бичуваше еснафлъка на чорбаджиите, псевдопатриотизма на богаташите, интригантството на самозваните ни духовни пастири? Кой сред тогавашния ни елит се противопоставяше на по-висок глас от него срещу социалната неправда и неравенството, срещу потъпкването и незачитането на исконните човешки свободи?

Проследявайки живота на Христо Ботев от родния Калофер до Врачанския Балкан, неминуемо трябва да откроим сред предпоставките за израстването му като водач на националната ни революция, семейната среда, в която преминава неговото детство и юношество, будителския дух, в който даскал Ботьо и Иванка Дрянкова успяват да възпитат своя син. Съществена роля за формирането и изграждането на личността на Ботев имат и престоят му в Одеса, учителстването в Задунаевка и Калофер, в Александрия и Измаил. Даскалската професия се оказва и истинска школа за усвояване на умението да работи с хора, да възпитава, да убеждава. Тъкмо работата с разноликите и будни български деца укрепват самочувствието на Ботев, дават му увереността, че нито дипломата от чужбина, нито помощта отвън са способни да превърнат роба в борец за народна правда, ако липсват ясните и разбираеми послания за смисъла на свободата. Все в същата посока би трябвало да оценим и неговите първи изяви на полето на възрожденската ни журналистика и поезия.

В идейното съзряване на поета-революционер през следващите години трява да се откроят още два важни етапа. Първият етап обхваща времето от установяването му във Влашко през септември 1867 г. до края на 1874 г. В общи линии това са години на политическо съзряване на младия Ботев. Години, в които той започва да изявява творческия си талант и да търси своето място сред многоликата, раздирана от идейни и лични противоборства българска емиграция. Още през този период, и най-вече от 1871 г. насетне, Христо Ботев се откроява като един от най-последователните и ревностни защитници на идеята за отхвърляне на чуждото господство чрез всенародна революция. Особено ясно и категорично тази идея той отстоява от страниците на “Дума на българските емигранти”, където при всеки удобен повод заявява, че изходът от тежкото положение на българите е в “народната революция” и в “радикалния преврат”.

Разбира се, по това време възгледите на Христо Ботев за бъдещото българско въстание имат по-общ и по-декларативен характер. Незапознат с комитетските дела, той е все още далеч от проблемите на ежедневната, опасна и трудна, а и съвсем не толкова романтична работа по практическата подготовка на освобождението. Затова и представите му за бунта са по-скоро израз на един интуитивно направен идеен избор. Избор, предопределен, както от господстващите по онова време в хъшовските среди настроения, така и от поетичния патос, на който той вече е подвластен.

Тъкмо това обяснява и импулсивно заявеното през юни 1868 г. желание да се включи в подготвяната от дядо Жельо Браилска чета, широко застъпената в поезията и публицистиката му тема за българските хайдути и чети, необоснованата му вяра, че идеята за освобождение не е угасвала никога у народа. Да не забравяме обаче, че Раковски изготвя първия си план за освобождение на България, когато е на 37 години и то след като е преминал през изпитанията на Втория браилски бунт (1842 г.), на Цариградските зандани и на Кримската война. Любен Каравелов от своя страна съставя Първата програма на БРЦК – на 36 г.

Що се отнася до Левски, по-детайлизираните си позиции по въпроса за бъдещото всенародно въстание Апостола излага в края на 1870 – началото на 1871 г., т.е. когато вече е на 33-34 години. През август 1874 г., когато участниците в Общото събрание на БРЦК в Букурещ избират Ботев за първи път за член на Централния комитет, той е само на 26 години и до този момент присъствието му сред емиграцията се свързва предимно с вестникарските и поетичните му изяви и с хъшовските му “подвизи” из Браила, Александрия и Букурещ. Повече от очевидно е, че за да натрупа личен политически опит, за да израсне от последовател и пропагандатор в организатор и ръководител, Ботев има нужда от време, от подходящи условия и от конкретен подтик. Тези предпоставки са вече налице през втория етап от неговото идейно съзряване, който започва от края на 1874 г. и завършва през пролетта на 1876 г.

През този сравнително кратък период от около година и половина Ботев се откроява като един от лидерите на революционната ни емиграция във Влашко и в този смисъл, неговите идеи започват да оказват все по-осезаемо влияние върху развоя на комитетското дело. Това всъщност е времето, когато около редакцията на Ботевото “Знаме” постепенно се консолидира самостоятелна революционна група, с което на практика се осъществява и първата решителна стъпка към реализация на идеята за “всенародно въстание в Българско”. Така очертаният втори период от идейната еволюция на Ботев съвпада и с важни промени в личния живот на поета. Той е принуден да поеме грижите за най-малкия си брат Боян и за възрастната си майка, а бракът с Венета Везирева му носи и много нови отговорности, които, ако не из основи, то поне осезаемо променят отношението му към ставащото около него.

Ако се абстрахираме от пристрастията на родната историопис, както и от идеологическата обремененост, характерни за изследванията, посветени на Христо Ботев, обективният анализ на неговото документално наследство неминуемо ще ни подтикне да констатираме, че, под една или друга форма, от началото на 1875 г. Ботев последователно популяризира няколко идеи, които чертаят по същество нова посока за развитието на комитетските дела след “ерата” на Васил Левски. Внимание в това отношение заслужават прилагането на по-децентрализиран модел за ръководство на комитетската мрежа; “реабилитацията” на четничеството, което според Ботев все още не е изчерпало своите възможности; възприемането на тезата, че народът вече е готов да започне въоръжена борба за отхвърляне на чуждото политическо господство; поставянето на акцента в работата на БРЦК върху емиграцията и др.п.

Без да влизам в ролята на съдник доколко тези разбирания на Ботев са били основателни или не, ще си позволя да отбележа, че защитаваните от него позиции са естествено отражение на положението, в което той се озовава в края на 1874 г. Принципната му разпра с Любен Каравелов и ширещата се по това време сред емиграцията политическа апатия, подозрителността и предубежденията, с които го посрещат старите комитетски дейци във Влашко, трудностите по издаването и разпространението на в. “Знаме”, сериозните организационни проблеми на вътрешните комитети - всичко това се стоварва върху Христо Ботев изведнъж. И въпреки че организационният му опит е все още твърде скромен, въпреки че не владее тънкостите на задкулисната политическа борба, в качеството си на неформален лидер на противниците на Любен Каравелов, той се чувства длъжен да изрази и публично да защити позициите си по злободневните въпроси на комитетската тактика. Точно тази обстановка предопределя и характера на ботевите представи за начините, по които революционната организация трябва да постигне освобождението на България. Това прочее, обяснява и смесицата от четнически романтизъм и революционен оптимизъм, които прозират в неговите възгледи.

Неслучайно Ботев открито призовава сънародниците си, че “сяко едно отлагане на бунта е за наша вреда”, въпреки че добре осъзнава колко неравностойни са силите на въстаниците с тези на османската държава. Неслучайно той влага целия си творчески талант в режисирането на всеки отделен детайл в действията на своята чета – от нейното качване на „Радецки” до слизането на Козлодуйския бряг, защото убедено вярва, че точно това ще впечатли европейската дипломация, ще привлече симпатиите на европейската демократична общественост, ще подтикне правителствата на великите сили да се откажат от ролята си на наблюдател.

Част от цената на този великолепно подготвен и изигран сценарий се оказва и героичната саможертва на поета, която пък от своя страна му отрежда да бъде сред първите и най-почитани дейци в пантеона на политическото ни Възраждане. Място, което независимо от обществените превратности в историята на България през последните 142 години, днес никой не може да отрече. И ако през двете минути, когато днес сирените завият, връщайки се мисловно към онзи 20 май на 1876 г., си припомним тези факти из живота на Ботев, може би по-лесно ще разберем защо харизмата и бунтарския му дух завладяха разпалените хъшовски глави из Влашко и Южна Русия, защо магията на словото му и на личния му пример продължават вече 144 години да подхранват надеждите и вярата на младите българи, мечтаещи за по-достойно и сигурно бъдеще.