"Kомунизъм и хомосексуализъм не се лекуват!" Тази крилата фраза си повтаряли родните гейове, когато, след като ги арестували, органите на ДС ги пращали да работят в тухларните и насила ги тъпчели с мъжки хормони, за да ги откажат от вредните навици.

Но се оказва, че в исторически план отношенията между нетрадиционната сексуална ориентация и комунистическите идеи са доста противоречиви. Още от своето зараждане марксисткото движение се застъпва за правата на хомосексуалистите. През ХIХ век Германската социалдемократическа партия решително ги поддържа. Всеобщият германски работнически съюз оглавяван от Фердинанд Ласал за първи път заявил своята позиция по въпроса, когато юристът Йохан Баптист фон Швайцер е даден под съд и

лишен от права, защото се занимава със содомия.

Ласал не само защитил Швайцер, но и го приел в съюза. А по-късно, през 1863 г., след смъртта на Ласал самият Швайцер оглавил организацията и станал член на Райхстага от ГСДП.

Дълго преди да поемат властта, на свои конгреси руските болшевики също обсъждат "сексуалността и чувствеността" и дори поръчали на Лев Троцки да разработи нова теория за отношенията между половете след революцията. А през 1904 г. Ленин пише, че "разкрепостяването на чувствителността на духа и отклоняването на неговата енергия от псевдосемейните ценности ще помогне за победата на социализма".

И действително веднага след Октомврийската революция в Русия Ленин отменя царските закони, които предвиждали строги наказания за содомитите, както по онова време наричали хомосексуалистите. По този начин Съветският съюз става първата страна в Европа, където те не са преследвани.

Според съвременни исторически изследвания причината за тези реформи е много елементарна - не само вождът на пролетариата, а и някои от най-близките му съратници в болшевишката партия са били с обратни наклонности.

Както разкрива руският историк И. В. Соколов, неестествената връзка между Ленин и Зиновиев започва още от периода, когато двамата са емигранти в Швейцария. Именно

там ги сгащила и

Надежда Крупская,

съпругата на Ленин.

След този неприятен случай, "когато тя най-напред ни свари" (по думите на Зиновиев), срещите им не прекъснали, но се наложило да бъдат по-внимателни. Крупская, разбира се, е подозирала, че те продължават да се сношават, но била принудена да търпи.

Ленин и Зиновиев са се срещали и във Франция, и в Австрия, и в Полша. След февруари 1917 г. те двамата, Надежда Крупская и Инеса Арманд заедно с десетки още болшевики пристигат с пломбиран вагон под немска охрана в Русия.

На 8 юли Сталин и Алилуев съпровождат Ленин и Зиновиев до станцията Разлив, на 34 километра от Петроград. Ленин и Зиновиев отначало се настаняват във вилата на работника Емелянов. Скоро Емелянов решил, че във вилата е все пак опасно, съседите могат да видят Ленин и Зиновиев и да съобщят за тях. Ето защо ги скрил на един остров на езерото Разлив и там са им оборудвали спалня в една колиба. Жената и синовете на Емелянов им носили храна.

Ленин и Зиновиев

са живели заедно

в продължение на цял месец и според руския историк там Ленин се наслаждавал на ласките на "милия приятел".

За първи път статията на Соколов с любовната кореспонденция между Ленин и Зиновиев е публикувана през 1996 г. във вестник "Русский взгляд" бр.3, под заглавие "Ленин - палач на руския народ и обикновен педераст".

Историкът привежда намерената в архива на Зиновиев любовна записка от Ленин. Писмото е написано още на 1 юли 1917 г.: "Григорий! Обстоятелствата ме накараха незабавно да се скрия от Петроград. Далече да замина, не е възможно, работата не позволява. Другарите предлагат едно място, което било напълно безопасно. Но така скучно е да бъдеш самотен,... Присъединявай се към мен и ние

ще си прекараме

двамата чудни дни

далеч от всичко... Ако можеш да се уединиш с мен, телефонирай бързо - аз ще дам указания да приготвят всичко за двама души." Зиновиев, разбира се, веднага се съгласил.

След месец ЦК отправя своя вожд на още по-безопасно място, във Финландия. Зиновиев го наляга силна мъка и през септември пише писмо до Ленин: “Скъпи Вова! Няма да повярваш колко ми е мъчно тук без теб, как само ми липсваш, ти и нашите ласки.

Няма да повярваш, не съм се докосвал до никого от мига, в който ти замина. Можеш да бъдеш съвършено уверен в моите чувства към теб и в моята вярност. Повярвай ми, нито до мъж, нито до жена не съм се докосвал, нито ще се докосна. Само към теб, мой най-близък приятел… Пристигай, не се бой, аз ще приготвя всичко по най-добър начин.” Вероятно Ленин не откликва на това писмо и тогава Зиновиев след седмица му пише следващото: “Мили Вова! Не ми отговаряш, навярно си забравил своя малък Гершел. А аз съм приготвил за нас забележително гнезденце. Можем да бъдем там по всяко време когато си поискаме. Една прекрасна квартирка, където ще ни бъде хубаво и

никой не ще попречи на нашата любов.

Ще бъде така прекрасно, както преди. Аз помня какво щастие бе за мен да те срещна. Помниш ли, още в Женева, когато ни се налагаше да се крием от твоята жена… Никой няма да ни разбере, нашите чувства, нашата взаимна привързаност… Пристигай бързо, чакам те, цвете мое. Твой Гершел.”

В края на октомври двамата отново се срещат в Петроград. След това Зиновиев е изпратен да се справя с есерите, които се бунтуват в Москва, и оттам пише на Ленин: “Илич! Всичко, което ми поръча, изпълних… Тук е много тежко и сложно, но мен ме топли мисълта, че след броени дни ще те видя и прегърна в своите обятия. Пазиш ли още нашето гнезденце? Да не би да водиш там други? Аз тук много страдам и само надеждата за твоята вярност ме топли. Целувам твоето марксистко дупенце. Твой Гершел”.

“При прочита на тези записки – пише историка Соколов – възникнаха два въпроса. Първият – коя е била тая жена, от която Ленин и Зиновиев са се криели в Женева? И вторият – кой от тях е бил активният любовник и кой пасивният.” Коя е била тази жена, скоро се изяснява. През 1918 г. Зиновиев пише за нея по- конкретно: “Вова! Всеки път, когато съм далеч от теб, се измъчвам ужасно. Все ми се струва, че аз седя тук, страдам по теб, а ти точно в тази минута ми изневеряваш. Знам те, че си голям палавник. А аз се държа и нищо не си позволявам. А при теб положението е по-отвратително – трябва винаги да бъдеш с Надя. Разбирам те… И колко е трудно да се преструваш пред околните също разбирам. Сега е по-леко – не е необходимо нищо да крием от нея, както тогава в Женева, когато ни свари най-напред…”

А от следващото писмо на Зиновиев става ясно кой от тях е активен и кой пасивен. От фронта Зиновиев пише: “Вова! Да не би да срасна твоето дупенце от времето на нашата разлъка? Да не би да е предало богу дух през това време?... Скоро ще си дойда и ще се заемем с прочистването на твоето мило дупе.”

През пролетта на 1918 г., когато белите започнали настъпление, Зиновиев пише от Нарва на Ленин: „Вова, скоро се връщам и повече не ще те изпусна от своите обятия. Врагът бяга по всички фронтове. Така че чакай ме и бързо се подмивай, скоро съм при теб.”

Обаче само след няколко месеца в отношенията на двамата любовници настъпва разрив. Това става ясно от следващото писмо на Ленин: “Скъпи Гершел! Не ми се обиждай. Чувствам, че нарочно се бавиш в Кавказ, макар че обстановката не го изисква. Вероятно си ми обиден. Но аз нямам никаква вина, всичко е плод на твоите глупави подозрения. А що се отнася до Лейб и мен – това бе само еднократно и повече няма да се повтори… Чакам те и ще се помирим в нашето чудно гнезденце. Винаги твой Вова.”

“Илич – следва незабавен отговор от Владикавказ, – това съвсем не са глупави подозрения относно теб и Лейб. Кой ли не видя, как ти се въртя около него в последно време? Аз ли не знам как пламват твоите очички, когато видиш мъже с крупно оръдие. Ти винаги си казвал, че по-дребните мъже са с великолепни оръдия… Не съм сляп и виждам прекрасно, че ти си готов да забравиш нашата любов заради романчето ти с Лейб. Разбира се, сега той е редом с теб и не му представлява трудност да те съблазни. Или май ти си този, който го е съблазнил?...”

Лейб е бойният псевдоним на Лев Троцки, който през пролетта на 1918 г. бива назначен за министър по военните и морски дела, а след това и председател на Реввоенсъвета на Русия и командва цялата Червена армия. След като от страх местят столицата в Москва,

Ленин и Троцки се настаняват в Кремъл.

“С Ленин се намирахме през един коридор – пише Троцки в своите спомени. – С Ленин по десетки пъти на ден се срещахме по коридорите и се посещавахме взаимно да обменяме мнения."

“Не ми се обиждай, Гершел – пише Ленин в тази връзка на ревнивия Зиновиев. – Ти си прав, аз действително не можах да устоя на Лейб. Той е така брутален. Той просто ме омагьоса със своите ласки. А аз толкова се нуждая от такива, особено в този политически момент. Не мога да живея без тази нежност, а ти замина, негоднико. И ето, аз не устоях. Но ти ще ми простиш тази малка слабост, нали, Гершел? Връщай се и ще видиш, че съм преизпълнен с любов към теб. Твоята малка Вова.”

Скоро над Ленин обаче се извършва атентат. Здравето му се влошава от ден на ден. Зиновиев продължава да се домогва до болния Ленин, но скоро връзката им

окончателно прекъсва

В средата на 1922 г. Крупская не много вежливо, пише на Зиновиев: “Моля ви да не безпокоите повече моя съпруг със своите претенции. Време ви е и вие да се озаптите. До кога ще търпя вашето безсрамие? Илич е болен и вие прекрасно знаете, че вашите палавости могат окончателно да разрушат здравето му. Моля ви, повече да не го скланяте към това, към което той така охотно се съгласяваше. Надявам се, че ще разберете това мое писмо. То е продиктувано от грижа за моя съпруг.”

Въпреки че в продължение на десетилетия животът на вожда на Октомврийската революция е абсолютно табу и той е превърнат в божество от комунистическата пропаганда, разкритията за неговата нетрадиционна сексуална ориентация не будят особено учудване. Причината е че той е известен с омразата си към буржоазния морал, който се крепи на християнските ценности.

Ленин рано намразил религията. Бащата Иля Николаевич бил ревностен християнин и като такъв децата му приели също православно кръщение. Нещо повече, когато се връщал у дома, той настоявал децата да посещават неделните литургии в храма. Но хладната към вярата полуеврейка-полунемкиня Мария Александровна и революционното атеистично възпитание от страна на Покровски си казали думата. Веднъж, беседвайки със свой гост, Иля Улянов се оплакал, че децата му рядко посещават храма. “Бой, бой трябва!” - назидателно отбелязал гостът, гледайки към Володя. Тази реплика така възмутила непокорния 15-годишен гимназист, че той избягал от дома си. “Владимир поривисто свалил от шията си нагръдния кръст, с презрение

плюл върху свещената реликва и я

хвърлил на земята”

- разказва доста по-късно болшевикът Пантелеймон Лепешински. Оттук нататък той ще се държи като обсебен от бесове. “Самата мисъл за Бога предизвиквала у него нетърпимо, почти физическо отвращение”, спомнят си негови близки.

На 5 септември 1918 г. Съветът на народните комисари издава прословутия Декрет за червения терор, съдържащ указания за масови разстрели и въдворяване в концентрационни лагери не само на класовите врагове, но и на „съмнителните”. Под ударите на този декрет попадат и свещенослужителите.

По данни на Свято-Тихоновския богословски институт, който е анализирал репресиите срещу свещенството на базата на архивни материали, само през 1918 г. са били разстреляни над 3000 духовници. А по информация на други историци от 1918-а до края на 30-те години са избити около 42 000 свещеници.

Има данни и за друга връзка на Ленин с мъж. Става въпрос за френския комунист и поет, основателя на Френската комунистическа партия Анри Гилбо. Дружбата между Владимир и Анри датира от емигрантските години на Ленин във Франция и Швейцария и укрепва най-вече по време на Партийната школа за руски революционери в Лонжюмо край Париж, създадена и финансирана от Гилбо. Ленин е писал предговорите на някои от книгите на Гилбо. И обратно - Анри е издал няколко книги за Ленин...

Гилбо идва в Русия, когато болшевиките вече са взели властта и Ленин е на гребена на вълната.

Анри бива ухажван

от Ленин така,

както се ухажва девойка:

настанява го в добра квартира, грижи се за отоплението му, за храната, дава му “карт бланш” за достъп до всички съветски учреждения и т.н. Запазена е и следната бележка на Ленин: “Другарю Каменев! Очевидно Вашето разпореждане за дърва за др. Горки не се изпълнява. Хранят ви с обещания. Др. Гилбо се оплаква. В квартирата му са 0 градуса. Трябва да се даде под съд виновният за неизпълнението на Вашето разпореждане...”

Според болногледача на Илич последните три думи на умиращия Ленин били: “Гилбо... Гилбо... Анри Гилбо.” След смъртта на приятеля си Гилбо напуска болшевишка Русия и се установява в Берлин.

Веднага след кончината на вожда упорито се носят слухове и за заболяването му от сифилис като последствие от разпътния му живот, но за тях няма официално потвърждение.

При Сталин в политиката по отношение на хомосексуалистите настъпва коренен обрат. Бащата на народите лично се разпорежда да се инкриминира хомосексуалното поведение. Случайно или не, по негова заповед са ликвидирани и двамата висши функционери спрягани за любовници на Ленин - Троцки и Зиновиев.

На фона на мъжествения образ на страшния диктатор обаче, в аналите на историята също има съмнения за негови сексуални отклонения. Предполага се, че

Йосиф Висарионович

е имал любовна връзка

с Карл Паукер, унгарски евреин, който през 30-те години е оглавявал личната охрана на съветския диктатор.

Александър Орлов, бивш резидент на НКВД в Австрия, Франция и Италия, който през 1937 г. бяга на запад, си спомня как е узнал за особените отношения между Сталин и Паукер:

"През 1937 г., когато по-голямата част от ръководството на НКВД вече беше арестувано, случайно се срещнах в парижко кафене с Г., унгарец по националност, който беше агент на НКВД от задграничния отдел и стар приятел на Паукер. Предполагайки че неотдавна е пристигнал от Москва и надявайки се да науча последните новини около арестите там аз го попитах: "С Паукер всичко наред ли е?" "Как можа да го кажеш?! - възкликна той дълбоко потресен от думите ми, сякаш съм казал нещо кощунствено. "Паукер означава за Сталин нещо много повече отколкото ти предполагаш, той за него е повече от приятел, и повече от брат. Знам го със сигурност."- каза той с многозначително ударение на последната фраза."

Въпреки това Паукер също изчезва по време на чистките през 1937 г.

Сталиновият модел на отношение към хомосексуализма се пренася у нас веднага след 9 септември 1944 г.

На този феномен

се гледа като на

“буржоазен остатък”,

който предстои да бъде напълно и окончателно ликвидиран заедно със самата буржоазия и с проявленията на нейния начин на живот.

Още преди да има специално законодателство за тях, хомосексуалистите, които между другото са преследвани и от правителството на Богдан Филов преди това, попадат под ударите на приетия през 1946 г. Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите, засягащ мъжете под 50 г. и жените под 45 г. Приложението на закона изисква да бъдат направени подробни списъци не само на “битово и морално разложените”, , но и на хомосексуалистите или на набедените за такива.

Тяхното положение се усложнява още повече с приемането на новия Наказателен закон от 1951 г. В член 176 на НЗ се казва: “За полово сношение или полово удовлетворение между лица от еднакъв пол наказанието е лишаване от свобода до 3 години. Ако това е извършено чрез насилие или чрез използване положение на зависимост, виновният се наказва с лишаване от свобода от 2 до 5 години.”

Въпреки това в периода след това репресиите срещу обратните имат по-скоро кампаниен характер. А и предшествениците на съвременните лъскави гейове са много окаяни и имат отблъскващ вид - с мръсни дрехи, сплъстени дълги коси, а често и с обриви от венерически заболявания. Все пак, макар и излезли наскоро от лагери и затвори, някои от най-заклетите представители на "гилдията", продължават да демонстрират скандалното си поведение. А за всеобщо отвращение, няколко от най-изявените в онези години като например Христинката и Кокошката започват да се събират в градинката пред Централна баня в София. Дълго време милиционерите обаче не ги закачат. Една от причините е, че дори в онези години на тотална липса на свобода на словото за никого не е тайна, че голяма част от тях

по линия на хомосексуализма

са свързани и

с хора от елита на БКП,

които, макар и добре прикрити се отдавали на забранените удоволствия.

Освен това привидната вълна на либерализация, обхванала обществото в началото на 60-те години, се отразява и сред т. нар. “меки китки”. Тогава част от хомосексуалните си позволяват дори да обсебят традиционния Петльовден, празнуван на 2 февруари, и да го превърнат в свой полуофициален празник.

В книгата на музиканта Ицо Петрофф "Тайните на гей елита" дори се твърди, че поразпусналите се след Априлския пленум столични хомосексуалисти организирали нещо като парад, чийто маршрут бил от Централна гара през центъра на София чак до Горна баня. Според донесенията на ДС през 1963 г. част от артистите от Музикалния театър водели прайда, като се опитвали да го завоалират като някаква културна проява. Участниците в него били облечени екстравагантно, някои от тях и като жени. Носели и кофа с вазелин.

Вероятно това е дошло в повече на властта, защото веднага след това срещу определени представители на културния елит в страната, обвинени като “меки китки” се провеждат четири групови съдебни процеса – през 1961, 1964, 1974 и през 1981 г. Всички те били “скрити процеси” за широката общественост, въпреки това обаче процесът от 1964 г., който е и най-големият и помпозен, макар и под сурдинка, придобива известност още тогава. Подсъдими са били не само интелектуалци и хора на изкуството, но и партийни и държавни ръководители, които са били готвени за високи постове.

В картотеките на ДС са влизали и хора, нямащи нищо общо с хомосексуализма,

но привлечени от снобизъм.

По нареждане на министъра на вътрешните работи Дико Диков в София и в страната е устроена масова хайка. Като последствие през пролетта на 1964 г. е организиран уникалният за цял свят групов процес срещу 28 хомосексуалисти. Въпреки че между тях имало известни хора, милицията ги задържала, защото в една вила в “Княжево” те играели "танца на пчеличката" - завоалиран термин за последователното сядане в скута на различни партньори.

На подсъдимата скамейка тогава са изправени елитни интелектуалци и представители на артсредите - включително Георги Парцалев и Васил Андреев, приятел на Емил Димитров.

Намерението на режима е да бъде задържан и един от най-популярните по това време поп-изпълнители – Емил Димитров, но поради отсъствието му от страната в този момент, вероятно предупреден от съмишленици, му се разминава. Неговият текстописец и интимен приятел Васил Андреев обаче прекарва два месеца в тухларните в кв. “Иван Вазов”. Тогава

Емил Димитров отива лично при Тодор Живков и се застъпва за него.

Певецът използвал факта, че синът на бившия Първи Владимир е голям негов почитател и в резултат Тато не само освободил Андреев, а след месец дори смекчил текстовете в Наказателния кодекс срещу обратните.

За ужас на органите на ДС разследването по гей скандала стигнало до неочакван обрат. Оказало се, че в него е замесен не кой да е, а синът на Цола Драгойчева. Скандалът е голям, тъй като освен, че е любимо чедо на несменяемата членка на Политбюро на ЦК на БКП, д-р Чавдар Драгойчев е и известен кардиохирург.

Роден в затвора от неизвестен баща, той първоначално се казвал Миро, свидетелстват неотдавна появили се документи от архивите отпреди 9 септември 1944 г. От работа по конспиративна и революционна дейност майка му нямала време да се грижи за него и казват, че докато живеел в сиропиталище в Москва, където тези неща се смятали за съвсем нормални Драгойчев станал заклет фен на мъжките ласки.

Точно тези аргументи използвала и Цола, когато се вдига при Тато и моли да не се стига до наказания срещу тези “млади и талантливи мъже”, някои от които са “цветът на нацията”.

Това били младежки увлечения и те щели “да се поправят”. Репресиите и затворът щели да ги пречупят завинаги, затова нека им дадели шанс да осъзнаят грешката си и да се върнат в правия път. Според някои Цола за всеки случай предварително звъннала по телефона и на Брежнев и затова бай Тошо бил принуден да я послуша. Така ефективни присъди отнесли само

най-нископоставените в социалната йерархия хомосексуалисти.

В крайна сметка пред съда застават театрални и филмови дейци, служител в Главно управление на туризма, балетист от Концертна дирекция, теляк от Централна баня, журналист и др., а Чавдар Драгойчев по същото време случайно или не, е изпратен на специализация в чужбина. За вещо лице по процеса е призован д-р Тодор Бостанджиев. Неговата теза пред съда е, че хомосексуализмът е вид психическо заболяване, което само по себе си е смекчаващо вината обстоятелство, отколкото ако бъде категоризирано като “разстройство на половото влечение”.

Оттогава е и митологичната фраза изречена пред съда от обвиняемия комик Георги Парцалев, недолюбван от властта заради нетрадиционната си сексуална ориентация: “Какви хора сте вие, бе! Оправихте България, та седнахте с нашите задници да се занимавате!” След намеса от най-високо място не му е издадена присъда, но лично Тодор Живков до края на живота му го притиска да се ожени, за да се сложи веднъж завинаги край на интимните му грехове. Осъдените на 2 до 5 г. затвор са поставени при лек режим и полагат общественополезен труд в тухларните на Южния парк, а наред с това с тях са извършвани експерименти за

“оправянето” им чрез инжектиране на мъжки хормони”

Решението у нас да се проведе принудително лечение на педерастите е взето от ЦК на БКП. Дори за целта канят специалисти-сексолози от Холандия. Освен хормоналните инжекции “лечението” включва и хипноза, гледане на актови снимки между мъже, голи момичета, убити и наранени мъже, както и инжекции с препарат, предизвикващ страхотно повръщане. Според заключенията след “лечението” 1-2 момчета уж започват да харесват дамите.

Д-р Тодор Бостанджиев през 1968 г. подготвя изложение до ЦК на БКП, подписано и от професорите Шипковенски, Шаранков и Заимов, призоваващо в подготвящия се нов Наказателен кодекс хомосексуализмът да бъде изваден от кръга на престъпленията.

В крайна сметка подготвяната промяна влиза в сила през същата 1968 г. и гласи: “Който извърши полово сношение или действие на полово удовлетворение с лице от същия пол, като употреби за това сила или заплашване или използва положение на зависимост или надзор, както и с лице, лишено от възможност за самоотбрана, се наказва с лишаване от свобода от една до пет години, както и с обществено порицание.”

Тези разпоредби се превръщат в удобно средство за шантаж на ДС по отношение на стотици хора, държащи да запазят в тайна своята сексуална ориентация.

Следващият групов процес срещу хомосексуалисти

се провежда през 1974 г., но той няма мащабите и ефекта на този от 1964 г. Отново обаче не към всички “меки китки” отношението е еднакво. Докато част от тях се изпращат “на топло”, за елита този вид забавления са позволени. Обширният апартамент на Чавдар Драгойчев на бул. “Толбухин” (дн. “В. Левски”) се превръща в своеобразен център на политически и културно по-издигнатите представители на тези среди. През 70-те и 80-те години на 2 февруари там са канени театрални и филмови режисьори и артисти. За обикновените хомосексуалисти по това време обаче обществените бани и тоалетни остават единствената възможност за подобни “забавления”.

По сведения на действащата през 70-те и 80-те години Специализирана група за борба с аморалните престъпления основните средища с национално значение за българските хомосексуалисти са Централна баня, както и тоалетните пред СУ, в Докторската градина и в градинката на ул. “В. Коларов” (дн. “Солунска”) в София, пловдивската гара, съблекалните на варненския плаж, хисарските и красновските бани и др. Именно на тези и други места

ДС улавя своите жертви

понякога при доста унизителни за тях самите обстоятелства. Част от контролирания от милицията криминален контингент също е привлечен в организирането в и около някои от обществените тоалетни на побоища над хомосексуалисти. Тази практика обаче е преустановена, след като един от нападателите е прострелян от нощен посетител на тоалетната в Докторската градина. От този момент с побоите на “педалите” са натоварени някои от трениращите бойни изкуства в школите на МВР и ЦСКА, за които това става възможност за тренировка “на живо”. Този тотален натиск върху представителите на групата спомага за психологическото разколебаване на част от тях и по-лесното им вербуване от ДС. Именно по тези причини падането на режима през 1989 г. се посреща от немалка част от по-издигнатите членове на “гилдията” със смесени чувства – от една страна, с радост от прекратените преследвания срещу тях, но от друга с колебание дали тайната за тяхното сътрудничество с комунистическите тайни служби ще бъде достатъчно добре запазена.

Но връзките на социалистическия гейелит продължават да действат и след промените. За нашенските "меки китки" отдавна не е тайна, че Августин Пейчинов се сближава "служебно" с Чавдар Драгойчев заради облагите. Лично Цола Драгойчева навремето "командирова" в Америка Августин Пейчинов.

Същевременно урежда синът и Чавдар да оперира в САЩ видни членове на международната гей дружинка. Един от тях бил американски богаташ, собственик на фабрика за цигари.

През 1996 г. апартаментът на Чавдар Драгойчев стана собственост на завърналия се като милионер от САЩ Августин Пейчинов. Той купи имота, но остави сина на Цола да живее там. Така се заформила

прочутата "любовна квартира" на тандема Пейчинов - Драгойчев,

където се разигравали най-шумните и многолюдни гей спектакли в новата история на България, а младите и хубавки "статисти" се тълпели на стълбите в очакване да им дойде редът. Медикът хомосексуалист си отиде през юли 2000 г., покосен от рак на белите дробове. Приятелят му Пейчинов обаче дълго време след това беше спряган за един от кукловодите на задкулисието у нас. Според слуховете той е бил централна фигура в така наречения Клуб на блажените, кръстен по аналогия с Августин Блажени, за чиито членове се твърди, че дърпат конците на властта у нас.

Самият Августин Пейчинов, който никога не е крил, че е хомосексуалист, почина в края на 2011 г., според някои от СПИН.