Годината е 1964-та. По това Тодор Живков е на посещение в СССР заедно със заместник министър-председателя Станко Тодоров. Срещат се с Никита Хрушчов и Леонид Брежнев, който тогава е първи секретар на ЦК на комунистическата партия. Обсъждат важния въпрос

дали Народна република

България да стане част от СССР

Някъде в периферията на тези разговори плахо се загатва, че българските творци не получават сцена за изява в братския Съветски съюз. Родни художници и скулптори рядко имат покани за участия в изложби. Само някои, разчитащи на своите умения и контакти, успяват да покажат творбите си.

За разлика от Москва Западът е все по-заинтересован

от художествения ни свят. Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Дечко Узунов са търсени от най-известните галерии и изкуствоведи. Дори изтъкнатият австрийски професор по изобразително изкуство Льофлер казва на ученика си Цанко Лавренов:

"Като ви гледам, млади момко, който идете от страна с такива художествени богатства, чудя се на решението ви да учите изкуство у нас! Та

ние, модерните западни художници, се учим от

вашите икони”

Междувременно група художници пишат писмо до Съюза на българските художници с молба техни колеги да участват на един от най-големите културни форуми – Венецианското биенале в Италия. Сред предложените са имената на уважавани по това време художници като Марко Марков, Стоян Венев, Найден Петков. Тъй като подобно решение е невъзможно да се вземе без знанието на ЦК, от съюза уведомяват прилежно за своите намерения. Самият Тодор Живков се съгласява, допълвайки, че на този форум задължително трябва да ни представи и Величко Минеков. Сред имената попада и това на младия талант и ученик на Дечко Узунов - Светлин Русев.

За българските творци Венецианското биенале още тогава е една от най-желаните и недостижими сцени заради противоборството между Изтока и Запада. Но дори и по времето на войни и политически режими този голям форум е двигател за развитие на родните художници и скулптори. И до днес това е събитието с най-дълга история и най-голям авторитет, в който участват близо 90 държави от цял свят. Именно по време на война е и първото ни участие във Венеция - през 1942 г. Тогава страната получава павилиона на окупирана Полша, а в събитието са допуснати единствено приятелски страни на Германия. Участваме със 100 произведения на 35-има български художници – Васил Захариев, Васил Стоилов, Здравко Александров, Златю Бояджиев, Владимир Кавалджиев, Борис Денев, Димитър Гюдженов, Александър Мутафов, Анастас Стайков, Иван Христов, Цено Тодоров и др. Месеци наред се води активна кореспонденция между генералния секретар на биеналето Антонио Марайни и Борис Денев - българския културен комисар. Заради войната пощата се забавя прекалено и настъпва неразбирателство.

Условията на италианските организатори

са да се представят не повече от петима живописци и няколко скулптори, но Денев в очакване на отговора вече е съставил с колегите си от българската комисия дълга листа от автори. На откриването на биеналето присъстват лично Гьобелс и Мусолини, а художникът, който получава голямата награда, е Артур Кампф, включен лично от Хитлер в прословутия му списък от велики творци на всички времена. Кампф е известен главно с историческите си академични картини – той е вдъхновение за "народа" на Германия по време на двете световни войни. Въпреки военното положение и до днес сред художниците се носят легенди как по това време

генерали са разглеждали

с часове

българския щанд

За живописците от следващите поколения Венецианското биенале също си остава една от най-желаните сцени. В архивите на СБЖ са запазени десетки писма на творци, които искат да участват през 1964 година. Новината, че се подготвя подобно българско участие, бързо се разпространява сред артистичните среди, но много отпадат, защото не са одобрени от властта. За някои дори има съмнения, че по този начин искат да избягат на Запад.

За други открито се посочва, че партията няма положително отношение към творчеството им. В архивна статия на вестник "Култура" младият художник Димитър Генов е обезпокоен, че го подозират в "действия против интересите на България". За него имало съмнения, че ще му бъде предложена работа в Италия. Генов не заминава, а кариерата му като художник замира. Запечатано е и патетично слово на Борис Денев по повод на събитието.

"Пред българските художници се откри нов хоризонт за творчество: стана достъпно и за българите онова изкуство, което от няколко века се очертава като присъщо на европейските народи. И днес младото изкуство на България въпреки тежките условия на живот и многото войни, които българският народ води за своята независимост, крачи бързо напред, има вече стотици художници и една художествена академия".

След участието ни през 1964 г. България приключва с изявите си на форума. Различни източници сочат, че след няколко срещи в СССР

страната ни е посъветвана да преустанови участие

Наскоро и директорката на Националната галерия Яра Бубнова сподели в интервю пред руско артсписание, че България се отказва от биеналето под давление на Съветския съюз. Факт е, че на няколко срещи на Живков в Москва е обсъждано българското участие в различни форуми на Запад. Въпросът е повдигнат и на пленум на комунистическата партия.

Макар да не се споменава конкретно Венецианското биенале, от запазени записки се разбира, че СБХ може да органзира изяви единствено под егидата на СССР. Създадена е дори стратегия за насърчаване на по-тясна обвързаност на всички културни дейци с изкуството на съюза. Запечатано и е едно от най-скандалните исторически изказвания на Тодор Живков.

За това как БКП трябва да възпитава българския народ с оглед на предстоящото му включване в редовете на изграждащата се единна съветска нация. Там се посочва, че владеенето на руски език става задължително за гражданите на НРБ. Превъзпитанието им трябва да протича в "дух на любов и преданост към СССР и в синовна признателност и вярност към съветския народ", пише в строго секретната стратегия от лятото на 1973 година, споделя историкът Лъчезар Стоянов. На последното биенале с българско участие преди промените се откроява един нестандартен за времето си художник – Светлин Русев. Макар творбите му във Венеция да не попадат под прекия поглед на другаря Живков, на него му е докладвано, че художникът може да се определи като модернист. Дума, която партията изобщо не обича. Въпреки това

Тато гордо

възкликва: “Адмирации

за момчето”

В годините след това Светлин Русев е сред активните дейци на Съюза на художниците, но не и любимец на Първия. Макар да е близък с дъщеря му Людмила Живкова.

"Навремето моето влизане във властта беше от позиция на "опозицията" - спомня си в интервю приживе Светлин Русев. - Аз и няколко колеги бяхме в официална опозиция на СБХ. Но през 70-те години настъпиха промени и бяха потърсени нови и различни хора. Така попаднах в ръководството. Не вземах на сериозно инструкциите на ЦК. Често ме викаха да давам обяснения. Веднъж ми писна и казах на Людмила Живкова, че си хващам шапката и напускам, ако ще трябва да се обяснявам за всяко нещо." По това време любимец на бившия Първи е друг участник от биеналето – Величко Минеков. Получил за подарък ловна пушка от Тодор Живков и е приет за член на неговата ловна дружинка. За него има много истории как Тато е слушал с внимание мнението му по всички въпроси, свързани с култура.

Живков му възлага да направи надгробните паметници

на съпругата си д-р Мара Малеева-Живкова и на дъщеря си Людмила Живкова. По-късно Минеков прави и паметника на Живков, издигнат приживе на диктатора на площада в Правец.

Междувременно през годините разривът между Светлин Русев и Тодор Живков се задълбочава. В началото на 1988 г. е сформиран Русенският комитет, в който Русев участва. Заради това е свален от всички постове по драстичен начин. Общественият комитет за екологична защита на Русе е първата голяма неформална организация, протестирала публично срещу комунистическия режим в България. Събитието започва миролюбиво в Дома на киното на 8 март 1988 г. с прожекцията на документалния филм "Дишай". Лентата е посветена на екокатастрофата, надвиснала над Русе във вид на хлорни облаци, идващи от химическите заводи в Гюргево.

Самият Светлин Русев признава приживе: "Отношенията ми с Тодор Живков имаха доста сложен и противоречив път. От пълна адмирация на това, което правех, до тотално отричане след 2-3 години в тъй наречените Съображения за монополизма на Светлин Русев и търсенето на "тамян да ми кадят".