Елитът днес се формира от амбициозни юристи и финансисти, които умело съчетават държавния с личния интерес

В мандата на Костов парламентарният ни екип много се забавляваше с депутатите от "пълнежа". Бяха безброй безименни лица, както и сега. Добри момчета, набутани в листите от немайкъде, събрани от незнайни села и махали, за да попълнят т.нар. банки кадри на партиите. На някои бащите им бяха местни големци, други се бяха откроили в народните борби срещу кабинета "Виденов" през зимата на 1996-а, трети напълно случайно бяха попълнили бройката, все симпатяги. Имаше човек, записан по погрешка, мислели го за брат му, такива неща. Единици по-късно се оказаха способни политици, повечето просто бяха завършили нещо, колкото да не е без хич и в пленарната зала им вдигаха червен или зелен маркер, за да знаят кой бутон да натиснат.

Имаше един по-нахакан, който откликна с искрена радост да си покаже гардероба пред високотиражен всекидневник.

Мислеше си, че електоратът ще се поклони доземи, като му зърне марковите костюми и вратовръзки, но си спечели неугасващ имидж на провинциално парвеню.

Други бяха готови да жертват крайник за ведомствено жилище или се хвърляха по очи пред вожда, за да получат повишение, а имаше и такива, които въртяха любов из кулоарите, на един даже му се роди детенце.

Дори да имаха шанс да преуспеят чрез образованието и уменията си в някоя област, да се издигнат и утвърдят в частния бизнес или да развъртят кариера в чужбина, те бяха избрали политиката. Възприемаха я като масонска ложа, чакаха илюминати да станат. Малцина успяваха да се превърнат в незаменими фактори с езиците, които знаят, и решенията, които предлагат.

Колкото и невероятно да звучи, този колоритен свят не бе затворен като сегашния недостъпен властови кръг, той говореше с медиите и при това с охота. Репортерите бяха оставени свободно да ходят из кулоарите, да ползват всички тоалетни, да се сливат с обстановката в депутатското кафене, да обменят мисли с когото изберат, безнаказано да придърпват героите на деня в скришни места, за да им записват интервюта, да ядат кюфтета и после да пишат ведри репортажи от стола с най-изгоден ценоразпис в държавата.

Само залата и кабинетите на парламентарните групи бяха недостъпни за четвъртата власт – достойно положение, което я насърчаваше да се чувства равностойна на останалите. Представете си каква е разликата между журналист, черпещ информация от първа ръка, и такъв, който творчески интерпретира съобщения на парламентарния пресцентър!

Атмосферата бе задушевна като в национален детски лагер, случваше се дори избраници да споделят душевните си терзания с медиите. Един доведе годеницата си, за да я запознае с всички. Друг сподели пред диктофон, че мерцедес го преследва.

А веднъж пък, докато седяхме омаломощени в края на пленарния ден и събирахме сили да се върнем в редакцията, до нас приседна съвсем млад депутат, за да потърси полезен съвет.

Макар да идваше от глухата провинция, той се отличаваше със собствен неподражаем стил, носеше сака със "столче" яки, с най-добро чувство го наричаха Падрето.

Та, Падрето тъкмо се беше позамогнал и си беше купил видео. Сложил го на секцията, включил го, цъкнал дистанционното, но за зла беда видеото не улавяло сигнала. "Как да постъпя?", питаше той четири волни репортерки между 25 и 27-годишни.

Слава богу, една от нас се нагърби с проблема, заразпитва го: къде точно му се пада видеото, пробвал ли е да махне найлона от дистанционното, легнал ли е или седнал, когато го натиска… Нищо. Падрето вече бе взел да се отчайва, когато нашата колежка уцели десетката: "Имаш ли стъклени вратички на секцията?" Че как да не! Тогава тя го погледна сериозно и го накара да й обещае, че ще пробва да отвори вратичките и тогава да натисне дистанционното, а той се затича щастлив към северния изход.

Много се смяхме на тази история през годините, такива искрени отношения в коридорите на властта медиите никога повече не успяха да завоюват, романтиката умря в края на 90-те.

Въпреки че през следващите мандати средата рязко се затвори и изолира, тези начални години на демокрацията разкриха нейната същност и битност.

Постепенно с времето я напуснаха интелигентите и интелектуалците, елитът й днес се формира от амбициозни юристи, финансисти и широки специалисти, съчетаващи умело държавния и личния интерес. И останалото е "пълнеж".

Затова не беше особена изненада, когато през новото хилядолетие отвориха досиетата и се оказа, че само тези, на които възрастта им не е позволявала, не са работили за Държавна сигурност.

Системата случайни хора не търпи! Затова пликчето "Билла" им отива, не само защото са алчни и дебели.