Възмутеното видео на казанлъшките цветарки за голямо съжаление остана незабелязано. Беше незаслужено подценено, не се превърна в новина, а можеше да се мери с шедьоври от ранга на непреходния монолог на излъганата комунистка, добил известност под заглавието “Кой ще ми даде парииииии?”

Те са четири цветарки, които говорят от името на всички цветари или поне им се ще да е така.

Страшно са възмутени, обидени и разстроени,

едната не успява да се въздържи и се оттегля в ридания. Душевният им мир е разтърсен от иначе благороден призив - вместо цветя, в първия учебен ден да се прави дарение.

Не че идеята да си поискаш волни пожертвования за сметка на цветя е особено фина, но провинциално-либералната интелигенция очевидно има нужда да залъгва някак чувството си на неудовлетвореност от това, че все не успява да овладее достатъчно процесите. Става въпрос за псевдоградския елит, който живее еко и био, кара колело, но не си реже ноктите на краката. Той измисля и постепенно насажда като мода някакъв нов етикет в общуването, най-вероятно защото не познава добре стария. Същата социална категория направи така, че

“Можеш ли да говориш?” да се настани на мястото

на “Здравей, как си?”

В София отдавна прилагат схемата “дарение вместо букет”, но чак тази година е стигнала до Казанлък и явно е ударила местния дребен бизнес така болезнено, както Голямата депресия е сринала пазара на фондовите борси на Уолстрийт през 30-те години на XX век.

“Да се откажат от маникюр, от прическа, от интернет”, нареждат през сълзи цветарките, “не е това начинът да се взема хляба на други семейства!” За повече актуалност едната се включва с малко спорното твърдение, че “години наред едни и същи са ни цените на цветята”.

В горчивите им думи не се усеща и грам неудобство от

чистосърдечното признание, че възприемат бизнеса си като “ден година храни”,

чакат голям берекет като такситата, които през 90-те работеха само на аерогарата, убедени са, че държавата не си спазва задълженията към тях. Толкова жалко звучат, че има и виц по този повод - учени направили задълбочено проучване, което показало с пълна категоричност, че на населението никой с нищо не му е длъжен. Над деветдесет процента от данъкоплатците останали шокирани от това откритие.

Неизвестно по какви причини тези продавачки, както и редица други нормални на вид граждани възприемат благотворителното начинание за първия учебен ден буквално. Нито една администрация в света не може да отмени доброто домашно възпитание и

вечно валидния етикет

да се подаряват цветя

на учителки, на майки и любими. Че те така утре може да кажат за Гергьовден вместо агне, соя да се слага на празничната трапеза, за да подкрепим борбата с климатичните промени. Или на годеж вместо пръстен с диамант, да се подаряват семена от розови домати в подкрепа на родната индустрия. Да се вдигнат ли на протест производителите на преси за коса, когато изгладените прически си отидат от модата?

“Ние, цветарите, - обяснява една казанлъчанка, - разчитаме на някакъв празник малко от малко да си поемем глътка въздух.” А на собствените си възможности защо не разчитате бе, госпожа?

Ясно е, че училищата изпитват известно неудобство да поискат дарения за светли каузи и затова деликатно прибягват до отказ от цветя. Това обаче е онази куртоазия, от която някой дядо обявява, че не иска никакви подаръци за 80-годишния си юбилей. Много ясно, че възпитаните хора не се съобразяват с подобни забрани, жестовете на уважение и обич са незаменими, това е положението.

Очевидният факт, че браншът не реагира на воплите на казанлъшките цветарки потвърждава тренда.

Другите търговци не са сърдити на училищата,

вместо в плач, енергията им отива в търсене на алтернативен пиар и реклама, разработване на онлайна и аранжиране на все по-прекрасни икебани.

Някои украсяват магазините си така, че и да не си тръгнал баш за цвете, влизаш и си купуваш, просто не може да им се устои. Онези четирите обаче доброволно стоят встрани от развитието на бизнеса и изправени пред скучните си стандартни букети, търсят солидарност на същото празно място, от което чака пари и другарката, която милее за социализма.

Техният типаж не посреща празнично Деня на независимостта, защото предпочита да бъде зависим. “Цялото дарение ще дойде от нашия хляб и нашия поминък”, казват търговките. Сигурно не им е лесно да живеят с презумпция за онеправданост, но поне не са сами.

Служителите на злополучния банкер Цветан Василев в “Дунарит” също

вярват, че държавата

им е длъжна за това, че собственикът им избяга

с парите в Белград. Затова за онеправданите от този вид е редно да се чества и Ден на зависимостта, на който цветари да поднасят венци и казанлъшки понички пред паметника на Съветската армия и на Тодор Живков в Правец. Да им стане и на тях тържествено най-сетне.