Георги Имов: На сбогуване казах на Христо, че ще се качи, но няма да се върне

Проданов рядко обезопасявал слизането си от върха, затова остава завинаги на Еверест

16 април 1984 г., 5,50 часа, базов лагер на българската експедиция. Аврам Аврамов се събужда от шума на отварящия се цип на палатката, която дели с Георги Имов. На входа й стои приведената висока и кокалеста фигура на Христо Проданов, който казва:

"Аз тръгвам. Искам само ти да си спокоен.

Да си спокоен, разбираш ли?"

А. А.: Добре, Христо, аз съм спокоен.

Хр. Пр.: Нищо друго не искам от теб.

Гого, кажи му (обръща се към събудилия се в този момент Георги Имов). Аз ще се изкача на този връх. Нали сме си говорили? Непременно ще се изкача. Ти вярваш ли ми? Кажи, вярваш ли ми?

Г. М.: Разбира се, Христо, че ти вярвам. Ти много добре знаеш, че ти вярвам, и знам, че ще се изкачиш. Само не зная дали ще слезеш.

Х.Р.: И ще сляза.

Христо прикляква и иска, да подаде ръце за сбогуване сякаш знае, че това ще е последната му среща с Аврамов и Имов, но излиза от палатката и тръгва към сбъдването на мечтата си, като остава завинаги на Еверест.

Защо Георги Имов се съмнява в завръщането на Проданов?

"Аз познавах Христо по-добре от всички останали участници в експедицията - споделя пред "168 часа" 83-годишният мъж. - Знаех, че ще остане на върха поради няколко причини.

Първо, последният ни, пети лагер тогава беше на 8120 м. Знаех, че оттам Христо ще тръгне, без да се притесни да продължи докрая, а трябваше да почива. Еверест по Западния гребен става изключително труден за изкачване след тази височина. В последните няколкостотин метра на скалите има пасажи и те са с т.нар. керемиден строеж, тоест хватките са на обратно.

В предварителните ни планове трябваше да построим още един, шести лагер между 8500-8600 м и оттам да тръгне атакуването. Това не можа да се случи поради редица обстоятелства. Този факт е единият, който изобщо не е за подценяване. Другият момент е, че на 20 април при придвижването им партньорът на Христо - шерпът Джоуанг Ринджи, падна и реши да се върне в лагера, а той трябваше да продължи сам. Аз бях сигурен, че дори и да са двамата, успехът пак е под въпрос заради безкрайно трудния и дълъг маршрут. Не е логично от 8120 м да се катери до 8848 м."

Колебанията се засилват, а напрежението расте с всяка изминала минута. Причината е, че в продължение на 7 часа радиостанцията на Христо Проданов не отговаря.

В 18,15 часа се чува леко пропукване и неговият глас:

"Аз съм на върха, на върха съм. Урааа!"

След 33 минути престой на Еверест Проданов решава да се върне обратно, но на 8500 м вече бедства.

"Тогава вече беше тъмно, а пътят назад е изключително стръмен - спомня си Имов. - Тоест за него нямаше назад, защото не бяха изтеглени въжета и парапети, по които Христо да се върне. Освен това той бе тръгнал без кислород, тоест преживяването е няколко часа, но бе решен, че ще стане един от алпинистите, изкачили Еверест без кислород. Тук съществената разлика е, че останалите са атакували по нормален маршрут, а не по Западния гребен. Това ме накара да говоря с него дълго, за да го държа буден и да го накарам да натиска комутатора на радиостанцията, която бе на рамото му. Не трябваше да заспива, затова му казах, че е голям българин. Това бе лирика през сълзи. Заради журналистическото неуточнение обаче почти никой не знае, че това е моят глас. Приписаха го на Аврам. Другият проблем е, че той си загуби и ръкавиците и ръцете му измръзнаха. Бях му дал и две ракети да ги изстреля, но се оказа, че дълго са престояли във военните складове и явно бяха дефектни. На едната й се скъса връвта, а с другата опитът бе несполучлив.

Питали са ме неведнъж

дали би могло да се извърши някаква спасителна операция

за Христо, но доказах с цифри, че това е невъзможно. Първо за тази цел трябва да се изкарат на терен около 30 шерпи, да се опънат километри въжета, за да може не само да се достигне до него, а и за да се свали."

Тук има и още един факт, който играе голяма роля за смъртта на Христо Проданов, и това е неговият стил на катерене.

"Христо стана алпинист, когато аз отдавна вече бях такъв, и с него се познаваме по-добре от изкачванията му на Райските скали в Пловдив - разказва Георги Имов. - Там се чувствах като доайен, защото бях прокарал няколко маршрута. Добрите алпинисти обаче искат да правят свои, които се оценяват от други. Един ден тича малък момък към мен и казва: "Бате, ела да видиш, човек се катери по скалите."

Излязох и забелязах, че това не е местен. След като слезе, се оказа, че това е Христо, който помоли: "Премини по моя премиерен маршрут, за да потвърдиш категорията на трудност, която съм поставил." Направих го, но установих нещо. Клиновете, които се забиват и на тях се слага карабинер и въже, бяха много нарядко.

Идеята е, ако първият алпинист падне, да увисне на карабинера. След това съм бил част от много негови турове и съм видял същото нещо. Заради голямото си можене като алпинист

той искаше да премине

и не считаше за необходимо да се осигури при падане. Не отдаваше значение колко добре и къде ще забие клиновете, въпреки че те трябва да са нагъсто. Затова дори му казах, че така някой след него ще пострада. Именно по тази причина знаех какво ще се случи на Еверест и му казах, че няма да се върне, когато тръгваше."

Георги Имов се оказва прав. Христо Проданов остана завинаги при мечтата си - Еверест. Стана първият българин, покорил "върха на Земята" по Западния гребен и върнал се по него.

Смъртта му сломява алпинистите от експедицията, но това не ги демотивира.

"Това сред нас е често срещано явление - казва Имов. - Затова решихме, че и други трябва да се опитат да изкачат Еверест. Дори аз също исках, имах опит. По време на предварителната подготовка два пъти се качих на над 7000 м, но Аврамов предпочете най-възрастният му приятел да е до него. Двамата бяхме в една палатка, където той търсеше съвети от мен, обменяше мисли. Момчетата бяха много, все с различни характери, нормално бе да има разногласия. Бяхме близки приятели още от 1959 г. Имахме си доверие и бяхме преживели много трудни моменти заедно."

Самият Аврам Аврамов неведнъж споделя в книгата си "Еверест по Западния гребен", че по време на експедицията е имал проблеми с алпинистите и не всички са одобрявали заповедите му. Именно затова той често е търсил опора в Георги Имов.

Освен като приятел Аврамов избира Имов за "Еверест '84" и заради професионалните му качества.

"Преди началото на експедицията работех като конструктор в един институт - спомня си Имов. - По тази причина ми възложиха изработването на лебедката. Тя бе предназначена да пренася товара между две върхови точки - 5900 м и първи лагер на 6100 м. Там имаше дълбока падина и между тях трябваше да се осъществи изкарването на багажа ни, защото тяхното транспортиране до лагер 1 беше невъзможно. Така основната ми роля в експедицията бе

изграждането на товарния лифт,

по който мисля, че са прекарани над 3 тона багаж за лагерите."

Със сигурност Георги Имов се гордее не само с изобретението си, а и с успеха на българската експедиция.

"През 1984 г. алпинизмът бе обявен за спорт №1 на годината. Без да се притеснявам, ще кажа, че това е напълно заслужено. Голям подвиг беше", допълва той.

След "Еверест '84" човекът, който бе в последните мигове с Христо Проданов, започва да развива алпинизма в Пловдив и става началник на Планинската спасителната служба в града. През 1989 г. със свои колеги изкачва най-високия връх в Америка - Аконкагуа (6960 м). По-късно се пенсионира и се радва на двете си деца и четиримата си внуци. Никой от наследниците му не тръгва по неговите стъпки в катеренето.

Георги Имов никога повече не се връща на Еверест, там където се опита да задържи буден Проданов, но той заспа завинаги във вечните ледени полета на Хималаите.