Имах един приятел, който казваше че самотата е единственият начин да останеш нормален в свят, който върви към саморазрушение. Спорех с него, защото ми изглеждаше като черногледство, и пропуснат шанс да се забележи положителното в живота - деца, внуци, пролет, цвете, емоция.

Живееше заради работата си. Отшелник. Мисля си, че именно самотата му даваше енергията и прозрението, които иначе се разпиляват в общуване с тълпата или "масата".

Светът ставаше все по-луд, а той все по-самотен.

Докато един ден не срещна стара позната от бившия се вече квартал, в която навремето се беше влюбил, но тя така и не разбрала.

Вече не беше самотен, дори казваше че е щастлив, според общоприетата мяра. Започнаха да пътуват повече, отначало из България, след това в чужбина.

Но престана да пише толкова често и толкова дълбоко.

Казваше че го съзнава, защото писането е като гмуркането, колкото по-надълбоко навлезеш в историята и преминеш от обикновеното познание до емоцията, толкова текстовете стават по-съдържателни. Но тези състояния са рядкост и най-често идват свише. Ако изобщо идват.

Имаше житейски правдиво обяснение, че е дошло време личното му щастие да е по-важно от щастието на читателите му.

Мина време, "момичето" от квартала, се пресели в отвъдното, скоро след това и той я последва, защото самотата вече не беше опция.

Мисля си, че беше прав. Защото колкото и много хора да има около нас, ние си оставаме самотници, които търсят уравнението на личното си щастие, защото не нормалността като статукво ни води, а надеждата че ще преживеем възторг, дори и ако ще след това да има падение. Като кардиограмата на сърцето, пикове и падове, които показват че си жив. Правата линия е края.

Това по повод на един прочетен пост.

Strangers in the night.

От фейсбук