За последен път манифестирах в България на 24-и май 1986 година. Бях си подала вече молба за напускане и колегите знаеха, че се каня да отивам на работа в чужбина. Но повечето гледаха шеговито на моето намерение, а директорът направо ми каза, че това е “афиф работа”. Та на тая последна за мен манифестация един колега от театъра – режисьор, присмехулно ме попита: “Танче, ти догодина къде ще манифестираш? В Амстердам ли?!” Беше объркал държавата. Някои от колегите със задоволство се разсмяха, но това не ме смути.

“Хората обичат да гледат сеир!” неведнъж ми беше казвала баба Тана, а аз притежавах вроден имунитет към някои зарази. Усмихнах се загадъчно и отговорих с думите на поета: “Днес никой не знай, днес никой не знай!” Смехът секна, а режисьорът нямаше какво повече да каже.

Точно на 24-и май следващата година – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост – бях в швейцарската столица Берн, в сградата на българското посолство и представих един вариететен куклен номер за гостите, поканени на коктейла.

“Порасналото” в мен момиче не изневери на всички ония малки момиченца, които носеше у себе си и не позволи на присмеха да го надвие. Отново доказа, че ще се справи.

Оттогава изминаха много години, а хората все хленчат: надявахме се! На кого и за какво? Аз поех пътя си, защото знаех, че трябва да си помогна сама, за да ми помогне Бог!

От фейсбук