В София, прибрали се вече след седмичния авио-круиз до Берлин, си говорим по телефона с “чичо Каро” – Цветан, тоест Карандаш. Пресни спомени, шеги, наблюдения от Германската демократична република.

За Хумболтовия университет и уплашените учени там, за Великденския концерт в разкошната барокова зала “Концертхаус” и представянето на дирижирания от Петер хор, за прочутия виенски “джолан с кисело зеле”, който в Берлин е с боднато в него хартиено знаменце на Берлин, за сините немски коктейлчета в лобито с набучена на клечка черешка...

За двамата постоянно дежурни на етажа в хотела

ни на “Унтер ден Линден” зорки спретнати младежи, момче и момиче, в ролята на камериери. Но тръгнем ли нанякъде из града, вече са близо около нас

дегизирани цивилно...

Усърдно дори и в каменното мазе винарна с нас между стъклените колби за вино на тежките баварски маси... О-о, там уважаемият Цветан даде всичко от себе си! След третата чаша вино веселякът поздрави слухтящата от ъгловата маса мила двойка от ЩАЗИ с тост на немски и с нахлупена на главата подложка за чинии от телешки бокс вместо таке. Не за подигравка, не-е... Художникът обичаше “дружбата между народите” и си чакаше печените вурстчета...

За гонитбата криеница по ескалаторите

в универсалния магазин на Александерплатц с третия балкански делегат, “културен деец” от провинцията. С кожен шлифер, фотоапарат “Киев” и остри мустачки, едно към едно с офицера ми от милицията в казармата – ВеКеРеТо, само че по-дребен и задъхано усмихнат...

Ами залепен като срамна болест до нас, серсемите, дори и през нощта! И ето ти в навалицата след лукаво смигване, за миг журналистът нагоре с ескалатора, художникът надолу. Ела да видиш как се тича с кожена тужурка по етажите и колко пот се топи. Докато двамата негодници пак са заедно и пазаруват невинно детски обущета на един щанд съвсем до електрическата стълба...

За това, че другите от “културната делегация” ме каниха да ида с тях на пазаруване до Западен Берлин, а аз се уплаших и отказах... Близо е колкото от Халите до Централна гара София и обратно. Само дето на “Лъвов мост” пазят униформени с калашници...

Ако тръгна с черния печат на паспорта през Берлинската стена, може да ме тикнат в някое братско социалистическо мазе?... Не! Стоях си в хотела и цял ден гледах ти-ви Западен Берлин...

За старовремското Музикално училище с арка за карети и файтони, където въпреки официалното посещение се надишахме с младия дух на Европа. За богатия магазин за художници и холандските стоки там. За премеждията ни на летище Шонефелд, където колегата художник се “пошегува” с митничарите, че новите му лъскави туби маслени бои са “Бомбен!”... Ех, този любими на Карандаш немски думи!

Добре де, рекоха фуражките, пробий тук и сега, с тази клечка новите туби с боя, да видим наистина дали са “бомби”!

Всичките, една по една! А веселият старчок почти се разплака под френското си таке, ама го направи... За туй, че като ме видяха леко рошав, с брадичка и каубойска дънкова шуба с бяла вълна отвътре, ме арестуваха в една стаичка за разкрачен самостоятелен преглед...

С ръце на стената, под дулото на автомат...

Отървах ректалния анализ, размина ми се само с опипване! А самолетът зад стъклата ни чакаше... За... “За такива неща не се говори по телефона!” – ясен железен женски глас между двама ни... “Ама, другарко !?”... “Казах!

За такива неща

не се говори!

Прекратете разговора!”...

Оттатък жицата Цветан онемя, а отсам коремът на младия журналист така се сви, че отпрати добротворните му топки до пода и-и... обратно. Така де! Кой му е виновен на веселяка Цецо, че си е избрал лошо другарче?

Бяха първите цъфнали дни на 1989-а. На 27 юни 1989 г. край Клингенбах, Австрия, унгарският външен министър Дюла Хорн и австрийският му колега Алоис Мок режат парче от бодливата ограда между своите държави - ясен знак, че Европа повече няма да търпи Желязната завеса. През август първоначално 10, после 20, в крайна сметка към 18 август и 45 хиляди източногерманци с трабанти и палатки се скупчват на "Паневропейски пикник" тук. Преминават свободно от Унгария в Австрия с категоричното намерение никога повече да не се върнат на Изток.

На 8 октомври 1989 г. “заключените младежи за демокрация” се събират пред Nikolaikirche и излизат на огромен помитащ граждански протест срещу замръзналия комунизъм в центъра на Източен Берлин. Със запалени свещи и викове “Wir sind das Volk” - “НИЕ СМЕ НАРОДЪТ!”... Следващата нощ виталната сила на хората изригва и в Лайпциг, и в Дрезден. Повече от 70 000 граждани на Лайпциг са по площадите и булевардите, трамваи и тролеи са спрени, виковете “НИЕ СМЕ НАРОДЪТ!” не спират. Мрачно сърдито море от запалени в мрака огънчета. Полицията и ЩАЗИ се отказват да атакуват мирните демонстранти. Германската “демократична” република се тресе в предсмъртна агония... Пет дни преди окончателното рухване на Берлинската стена в началото на ноември 1989 г.

колона от стотици трабанти

и вехти соц автомобили поема към границата с Чехословакия със същата непримирима цел – FREEDOM, Свобода!

На 9 ноември 1989-а "малките" берлинчани удушиха чудовището Неси на Изтока. Докато властта си е още у тях - суверена, юрнаха се, разбиха щаб-квартирата на ЩАЗИ и изхвърлиха миналото си през прозорците (досиетата си в тайната полиция). Отвориха вратите на няколкото мрачни затвора на милиционерите в Берлин и освободиха заключените си братя. С кирки, брадви, лостове започнаха работата си по сриването на Берлинската стена, по обединението на Източна със Западна Европа като победители в Студената война. После, без да сядат, се напиха с “Zu trinken!”, йодлери, псувни, горещи наденички и бира.

Още преди обединението на “двете Германии” в края на 1990 г. художници, артисти от цял свят се събраха край Берлинската стена, за да я изрисуват с графити. Съвсем естествено и от сърце изобразиха с пародии тежките времена на Студената война... Създадоха берлинската галерия “Истсайд” (От източната страна), чиято изложбена площ се простира върху 1,3 км от Стената. Малко позакъснял, през есента на 1990-а на екскурзия до Дрезден през Берлин също решил да се включи Дмитрий Врубел от Москва. Оказало се, че разрешение за такава работа може да даде само сенатът на Берлин. Дима Врубел бил готов с проект на прочутата си фреска “Целувката между диктаторите Брежнев и Хонекер”, по документална снимка във френския “Пари мач”. Получил “карт бланш”. И пред смаяните погледи на все още патрулиращи граничари се заел с паното под открито небе: “Господи! Помогни ми да оживея сред тази смъртоносна любов!”... Освен ГДР трабантите, в наши дни “Целувката” на руснака Дмитрий Врубел върху бетона на комунизма е един от новите символи на Берлин, част от младежка мода, светлинни и виртуални презентации, бранд за порива към свобода, за обединението на Европа.

Бетонни парченца

от омразната Берлинска стена след 1990-а бяха пръснати по цял свят като най-ценен сувенир и памет за годините на Студената война. През май 2006-а в София бе изгнат цял бетонен сегмент и оформен като паметник край НДК. Посланието гласи: “На 13 август 1961г. една стена раздели Берлин, Германия, а с тях Европа и Света на две части. България беше затворена от източната страна на Стената – до 9 ноември 1989 г., когато народът я разруши. Този отломък от Берлинската стена е дар от гражданите на Берлин на гражданите на София, като знак за възстановеното единство на Европа и доказателство, че българите вече са свободни хора”.

На празненствата за 20-годишнината от падането на Стената в Берлин, на 9 ноември 2009 г. Нобеловият лауреат за мир Лех Валенса, бивш лидер на полската "Солидарност", каза: "Лесно е да превърнеш аквариум в рибена чорба, много по-труден е обратният процес"... Отнасяше се за нас, хората от Източна Европа, годините на насилие, страх, мълчание и забравената способност да си свободен.