Тодор Живков спаси от цензурата книгата ми "Една есен в Америка", казва поетесата

(Продължение от броя от 19-и октомври, сряда)

- Има ли държава и кътче на света, които да не сте посетили? Какво ви носеха тези толкова много пътешествия и срещи?

- Е, не стигнах до всички кътчета на света. Далече не до всички. Ефрем Карамфилов в своя студия писа, че съм неуморим Одисей, “най-големият пътешественик на съвременната ни литература”. Наистина наглед е смайващо, че моят луд век ми даде тази рядка възможност да премина през толкова граници.

Едно от ранните ми стихотворения, публикувано в книгата “Ида при вас”, е “Движение”. Движението като начало на пътя, като вслушване в ритъма на сърцето си, като енергия, която чака да изригне в мен. Метафора на живота ми. Чудя се как още тогава съм усещала, че движението, това съм самата аз. Че то открива неизбродни пространства пред въображението ми. Сила, която ме тласка към вечна гонитба, към надпревара, жажда за непостигнати брегове.

- Кое беше първото ви голямо пътешествие?

- Голямото начало за мен в ония години бе

Великата

транссибирска

магистрала

Това пътуване ще бъде за мен жаждата да търся, да дишам в нови ширини. Тогава за първи път осъзнах, че движението, пътуването ще се превърне в мой начин на живот. И тръгвах на път. Новите хоризонти, ритъмът нахлуваха в поезията, прозата и есеистиката ми. Но за мен това беше неосъзнато, неразгадаемо тайнство.

- А как преминахте през “желязната завеса”, която ни разделяше от Западния свят?

- Имах щастливата възможност активно да участвам в крупни събития в областта на културата, литературата и просветата като член на МАЛК (Световна асоциация на литературните критици и есеисти), на ИНСЕА (Световна организация за естетическо възпитание) и естествено, многобройните мои авторски рецитали в десетки близки и далечни страни.

Дълги години бях председател на нашия ПЕН център към световната писателска организация ПЕН с всеобхватна дейност на всички континенти. Една протегната ръка над бездна от неразбиране и противоречия, от изкуствено насаждана омраза. “Топла връзка”, по която стигахме до най-важното за нас - творчеството, словото, въпреки явните различия във възгледите, традиция, пристрастия. Въпреки потребителското общество, зависимо от финансови интереси. Общо строителство от думи и дух, което правеше възможно писатели от Европа, Азия и Африка да бъдем заедно - дълготрайно или мимолетно, но заедно. Писателската топла връзка предполага усилие, трудно овладяна толерантност, човешка отзивчивост, качества, които никога не са лесно достъпни. Нужни са мъдрост, умения да откриеш в опонента си свой бъдещ съюзник. Тази мисия е най-главното в моите пътувания. Най-трудната. Студена война и горещи приятелства в един луд век.

- За какво ви завиждаха вашите колеги - за книгите или за тези пътешествия?

- Да напишеш хубава книга, която буди завист, да пътуваш с писателска мисия в свят, разделен от желязна завеса - дай Бог всекиму, въпреки коварните удари, зловидство и ревност.

- Вие сте се срещали често с Тодор Живков. Защо имахте такъв лесен достъп до първия човек в държавата?

- Не бих казала лесен, а просто обичаен за неговия начин на общуване. Причината за всяка моя среща с Тодор Живков беше внезапно възникнал сериозен проблем. Странно, но тогава дори не съзнавах, че съвсем не е безопасно да поставяш някои от въпросите така прямо и безразсъдно. Два пъти настоях

да бъда освободена

от длъжност

главен редактор

на големи издания. Някои от случаите бяха много тежки. И днес сама се питам защо Живков продължи да ме приема и изслушва.

- И какво си отговаряте?

- Отговорът е прост. Аз съм не само поет, но и публицист. Моите статии привлякоха неговото внимание още в ранните ми години. Той неведнъж беше казвал сред писателските среди, че чете и цени публицистиката ми. Острият ми език, публицистичният хъс в статиите ми - ето кое бе причината да общува и да бъде в известна степен предпазлив с мен. Той добре знаеше каква е силата на словото и опасностите, които то крие.

Някъде се мярна, че съм била любима поетеса на Живков. Та той едва ли бе прочел две-три мои стихотворения. Разбира се, да бъдеш любим поет на читателя, е висша награда. Изпитвала съм това вълнение от мили признания в читателски писма и в интернет. Жалко, ако онова “любима поетеса” не е невинна измислица, а елементарно средство да се замени истината за сложни сблъсъци и проблеми.

- Наистина ли той лично нареди да бъде отпечатана книгата ви “Една есен в Америка”, спряна от главния редактор Петър Пондев?

- Отговорът има, бих могла да кажа, смайващо обяснение. Не Живков, а истината в книгата “Една есен в Америка” наложи това негово решение. Ето как стана това. Когато ми върнаха книгата, беше голям удар за мен. Внезапен. Не можех да повярвам, че е възможна такава цензура. В тежките дни на пълна безизходица внезапно се досетих, че в Смолян бях чула, че някъде пред многолюдно мнозинство Тодор Живков казал: “Абе цяла Америка стана на крака пред нашето изкуство!” Реших да рискувам. Поисках среща с Първия. Още от вратата: “Е, големи успехи в Америка! Голяма работа! Пишеш ли?” Казах му, че книгата е готова и цензурата я е спряла.

Никой гласно не споменаваше тази дума. Това го стресна, лицето му потъмня. Разказах му какво се случи. Той мълчеше. Съзнавах, че рискувам, но нямах друг изход. “Научих, че в Смолян, по време на турнето на Кутев, вие пред хилядно мнозинство сте казали “Америка стана на крак пред нашето голямо изкуство!”. Простете, другарю Живков, но коя Америка? Наркомани, престъпници, проститутки, необразовани негри? Не. Станаха на крак професорите и студентите в най-големите, световноизвестни университети и културни средища на САЩ. Стана на крак пред новите таланти на социалистическа България интелигенцията на Америка. Залите пламтяха от приятелски чувства в разгара на студената война. Централната преса бе залята от възторжени думи.

Живков седеше зад

бюрото си и слушаше,

без да ме прекъсва Това ме окуражи. “След войната Европа, Русия, ние бяхме съсипани. Но не и Америка. Тя запази богатствата си и стана още по-могъща. В книгата ми тя е такава, каквато е в действителност. Най-важното, въпреки желязната завеса американците с удивителна топлота и възхита часове аплодираха вековното и социалистическото изкуство на една малка балканска страна. А ние се страхуваме да кажем истината. Дори истината за тежката съдба на нашите емигранти, за техния окаян живот и плач по отечеството. А те са в центъра на книгата ми...”

Живков слушаше замислен. Нямаше следа от онова сияние по лицето му, с което ме посрещна. Стана от бюрото: “Ще видим. Още днес ще кажа на моите съветници да проучат въпроса. Остави в ЦК екземпляр от ръкописа.” Книгата излезе в същата 1964 г. Чакаше я дълъг път...

- Напоследък излязоха няколко книги за Людмила Живкова. Вие сте били заедно с нея на специализация в Лондон. Как изглеждаше Людмила тогава?

- Срещнахме се за първи път в Лондон. Людмила се нарича сестра ми. И това по-интимно Мила ми звучеше много приятно. Беше хубаво, весело, възпълничко момиче. Имаше високо чело и живи очи. Не се кичеше с фалшиво самочувствие, не беше превзета и глезена. Знаеше, че в Лондон е никоя. Пред никого не споменаваше името на баща си. В големия град живеехме далече една от друга, но в еднакви условия. Аз - в семейство на гимназиален директор, тя - на адвокат. Много ми харесваше, че не се опитва да ме смайва с интереси, каквито нямаше.

Не говорехме за поезия. По това време написах някои от най-известните си по-късно стихотворения, но дори не помислих да й ги прочета. Най-често се срещахме в събота и в неделя. Театралният афиш на Лондон по онова време беше богат с нашумели имена. Особено ме привличаха пиесите на “сърдитите млади хора” Джон Осбърн и Арнълд Уескър в Националния театър.

- Как прекарвахте свободното си време в Лондон?

- Лондон бе необхватен. Тя искаше всичко да види и да изпита. От “Сотбис” с търговете на изкуство до кучешките състезания. От Морския музей в Гринуич до увеселителния парк в Батерси. От екзотичния орхидариум в Кю Гардънс до рок концертите в залите около Пикадили... В онова бийтълсово време “мини” модата бе подлудила дори невъзмутимия Лондон. Ние се обличахме, като повечето млади жени, в рокли конфекция главно на “Маркс и Спенсър”, английска верига на достъпни цени. Бяха с ефектни копчета, катарами, връзки, колани, с хубава кройка и цветове. Неусетно се увлякохме по шапките - евтини, от лакирана слама, но много красиви...

Не знам защо, но най-любими ми бяха кейовете край Темза. Мостовете, малките пристанища и градините от двете страни на реката. Аз се радвах, че и Людмила като мен усеща магията на това могъщо течение, което носеше послания неизвестно откъде. Всичко и на двата бряга беше История. Мостовете, удивителните знаци на вековете, стъпили и отсам, и оттатък с непостижимо самочувствие.

Сред малките наши

“лудории” бяха

чашите с уиски

в старите лондонски кръчми пъбове край Темза.

Беше някакво романтично усещане за приключения, за нещо, което внезапно откриваме, без никой да ни придружава, охранява, насърчава. Странни посетителки в отдавна отминали векове - сред мъжки смях, останали от бурите корабни въжета и пиратски трофеи.

- А как изглеждаше Живкова по-късно, когато работите с нея? Знае ли се цялата истина за тази неповторима трагична личност в нашата история?

- Лондонското време остави и у мен, и у Людмила голяма следа в бъдещата ни близост. Но не само това... По-късно пътищата ни се разделиха. Списание “Обзор”, на което бях главен редактор, вече беше към Комитета за приятелство и връзки с чужбина с председател Георги Димитров-Гошкин. Моят кабинет на главен редактор бе разположен ъглово на четвъртия етаж на “Дондуков”. Людмила, неочаквано за мен, бе назначена като заместник на Гошкин.

Още не бе овладяла новата си работа, когато почина майка й, д-р Мара Малеева. Всеки ден Людмила се качваше при мен в редакцията да изплаче болката си. Бяха тежки дни, в които се роди нашата истинска близост.

Тя вече не беше онова пухкаво момиче, огряно от почти детско безгрижие. Пред мен - различна Людмила, преживяла най-страшна трагедия. Всеки ден на чаша кафе ми разказваше за майка си. Така седнала, потънала в черно, тя ми се струваше по-възрастна и вече по-вглъбена. Тогава си мислех, че тази всепроникваща болка навярно ще изиграе голяма роля в живота й. Ония дни, прекарани заедно в най-тежките й мигове, бяха оставили у нея някакво особено чувство към мен. Тази близост между нас, която не знам как да нарека, остана до последния й ден. Най-силна бе нейната подкрепа за моята работа като заместник-кмет на София. Тя внимателно следеше и присъстваше на всички мои начинания в града: майски литературни дни, празници на поезията, неделни детски утра... В нашите срещи и разговори откривах нова, търсеща Людмила, с ново самочувствие.

- Защо на вас, поетесата, ви трябваше да ставате зам-министър?

- Когато тя оглави Комитета за култура, по нейна молба поех като зам.-министър проблемите на културата в Министерството на просветата. Бях близо до нея и по време на Международната детска асамблея “Знаме на мира” и други големи програми. Няколко месеца след като ме назначиха,

неочаквано получих

покана от САЩот Пол Енгъл да участвам в Международна едногодишна писателска програма в известния държавен университет в Айова. Едва ли имаше нещо по-желано и по-важно за мен. Рядък шанс. Реших да поговоря с Людмила.

Седнахме. Веднага усети, че нещо не е наред.“Пак ли неприятности?” Знаеше, че в министерството току-що бяхме съкратил

и отдел “Комунистическо възпитание”. Идеята да създадем отдел “Естетическо възпитание” бе предизвикала сред някои партийни бюрократи силна подмолна съпротива.

Казах й за поканата от САЩ. “Ама това е прекрасно! Ще отидеш в Щатите! Непременно ще отидеш!” Отсече категорично. Значи ме е разбрала правилно и ще бъда освободена от поетия ангажимент като зам.-министър. Но тя продължи: “За какво ти е да седиш тук по цял ден в кабинета си? Захванали сме се с нещо огромно. Нужни са ни ценни проучвания, програми, това, което вече са открили световни умове. Разбира се, че ще отидеш в Щатите! Твоята работа в министерството прекрасно се съчетава с писателската ти програма. И най-важното - федералният министър на образованието в САЩ покани мен да се срещнем по ред въпроси. Ще отидеш ти, защото точно това е твоята област. Ще прескачаш от Айова до Вашингтон в определено време. Ще ти предоставят свои разработки по естетическо възпитание. Ще посетиш научни институти, специализирани училища. Те се интересуват от нашите идеи...

Слушах смаяна от щастливия за мен обрат. Но изведнъж изтрезнях: “А министерството? Сега внезапно зарязвам всичко и хуквам за САЩ? Не другаде, а в Америка. И то какъв срок? Помисли добре!” “Трябва да ги научим те да мислят по нов начин. Не “хукваш” за САЩ, а отиваш да работиш, да проучваш онова, което вече са постигнали. Писателска програма в голям щатски образователен център. Това ни трябва сега на нас. Побързай да отговориш на американците, че приемаш поканата.”

Това беше Людмила в нейното най-активно и благотворно време. Питате ме дали се знае цялата истина за трагичната й съдба. Може би. Но тя потъва в отделни недоизяснени факти, нелепи догадки, тъпи измислици, добронамерени усилия да бъде изяснена. Ето защо се боя, че тя, цялата истина, ще остане завинаги неразкрита.

В следващ брой

След 10 ноември 1989 г. включват Лиляна Стефанова в списъка на “най-близкото обкръжение” на Тодор Живков.