“Необозримо за Кольо К.”

Кольо К прегърна света по свой си начин - първо поречията му, после движенията и паметта му, накрая всичките му противоречия. И светът беше щастлив. И стана по-важен. Светът също го прегърна и направи от очите му брегове, от сълзата му облаци, от жестовете му сонети, от мълчанието му рапсодии. И тази взаимна прегръдка бе сребърното на светлината, резен от красивото, пледоария към дъждовните капки, преваляването на тъгата. А може би просто сърдечния спазъм на надеждата. Всъщност тази прегръдка беше сън, в който можеш да се доизмислиш, да конструираш наново всичките си очертания, да усетиш графиката на кръвта си, да композираш мечтанията си. В тази прегръдка между Кольо К и света всеки от нас се припозна или тепърва ще му се случва. Припознахме се - един като валсиращо есенно листо, друг като мравка с криле, трети като птица, която чопли залеза, а за някои тази прегръдка е печал по всеки и всичко. Няма значение. Важно е, че тази прегръдка е огледало и ние все повече и повече се взираме в него, оглеждаме егото и суетата си, губим се в черупката му, после се търсим из кълдъръмите и шепотите на живота. И винаги сме малко по-различни от преди, малко по-претенциозни, с няколко копнежа в повече.

Всъщност исках да кажа нещо съвсем различно. Никога не съм си представял света без Кольо К, пък и има ли нужда от тази представа? Не мога. Всъщност не съм си представял меланхолията на този свят, трепетите му, стенанията му, всичките му сантименти и орнаменти, всичките му увертюри и партитури... А и когато правиш от сълзата хляб, от изгрева пиано, от тишината ноти, от минзухара бедра на девственица, този свят не може без теб. Този свят има болезнена нужда от теб и винаги ще има. Как да затворя сега Кольо К в думи, в лист хартия или в някаква клавиатура? Невъзможно е! Как да го сбъдна в някакво минало? Няма как да стане. Да го облека в кавички, точки, препинателност... Няма как да се случи. Кольо К винаги ще бъде бъдеще. Ще се рее, ще танцува, ще пее някъде в пространството, ще римува есента със солта на усмивката, с пледоариите на птиците, с крилете на дърветата. И няма как да не бъде бъдеще, когато с няколко мига доизмисли времето, разшири обема на кокичето, отдалечи живота от живота, направи чисто нова версия на тъгата. Няма кака да не бъде напред във времето, когато много пъти времето го гонеше. Всъщност това беше танц - дали валс, танго или си беше чист рокендрол, пак няма значение.

Не искам да изпадам в патетика - тя не му е нужна. Нека когато говорим за него, просто да се усмихнем. Нищо повече. И да го направят всички - и близки, и непознати, и онези, които ще разберат кой е Кольо К в годините напред. Знам, че тази усмивка е много специална, единствена, но съм повече от сигурен, че така трябва да бъде. Всичко друго ще бъде памет и тогава светът, времето и чучулигите няма да ни го простят. Изобщо.

*Елин Рахнев във фейсбук