ПРОДАВАЧКАТА НА ЦВЕТЯ

Всяка вечер я виждам на едно и също място.

На изхода на Бизнеспарка, горе, в посока околовръстното в Младост 4.

Възрастна дама, която седи на импровизиран стол от някоя стара касетка и продава цветя направо на тротоара.

Около 20 часа района там е почти пуст.

Офисите отдавна са затворили, хората отдавна са си тръгнали.

И въпреки всичко възрастната жена е там именно по това време и седи тихо до оградата и изхода на метрото.

Цветята, които тя продава не са много.

Вероятно са няколко букетчета.

Сигурно са набрани от някоя малка градинка или кой знае откъде.

Но спретнатата импровизирана сергийка на възрастната дама е някакво малко цветно петно, което по абсурден начин контрастира с всичко наоколо.

Големите бизнес сгради.

Корпоративния стил.

Близките офиси на няколко банки и на "Софийска вода" (сори, дължа ви едни пари, ще се издължа при първа възможност).

Аз минавам всяка вечер оттам.

Правя опити да живея по - здравословно и всяка вечер се разхождам в тази посока.

Минавам покрай възрастната дама и се питам какво ли е да продаваш цветя вечер, когато почти никой не минава покрай теб?

Питам се - каква ли е била продавачката на цветя, когато е била млада?

Дали е работела в завод?

Или в някое учреждение?

Дали е успяла да следва мечтите си, или животът и е преминал някак ей така, без да се усети?

Дали е обичала и дали е била обичана?

Но най - вече се питам защо продавачката на цветя седи там по това време, когато в района вече почти не минават хора.

Питам се всичко това и подминавам, продължавайки своята цел - да направя заветните 10 000, или 15 000 или 20 000 крачки, а после да се прибера и да започна да се занимавам с моите си неща.

Питам се, но никога не се спирам, за да купя цвете от продавачката на цветя.

И знаете ли защо?

Защото и аз съм продавач на цветя.

Да, аз също продавам цветя.

На един ъгъл, в една късна вечер.

Продавам цветя, които никой не иска да купи.

Да, аз съм музикант, част от една гилдия, правеща музика, която слушат 3 процента от българите.

Това е процента на слушащите класическа музика.

Да, ние, музикантите също сме продавачи на цветя, но тези цветя сигурно ще увехнат, преди да стигнат до някой от вас.

За това мнозина от нас спряха да продават цветята си.

Те стоят на пустата и самотна улица, на която се издигат бизнес сградите.

Гледат с неразбиращ поглед светлините и неоновите надписи.

И стискат букетчето в ръка.

Букетче, което са отглеждали в градината си дълги години.

Поливали са го, грижили са се за него търпеливо и с любов.

И накрая са го откъснали, за да ви го дадат.

Но понеже вие не го искате, то е изсъхнало и се е превърнало в плевел...

Всяка вечер минавам от там.

Покрай възрастната дама, която продава цветя.

И понеже тази история не е весела, искам да кажа, че все пак има нещо оптимистично.

Продавачката на цветя седи търпеливо, скромно, ненатрапчиво в сумрака на отиващия си ден и на отиващото си лято.

И знае, че вероятността да продаде цветята си точно сега, точно на това място е почти нищожна.

Но въпреки това продавачката на цветя не се отказва и е там отново и отново.

Всяка вечер.

И ще бъде там за да ви даде цвете, ако го поискате.

Цвете, отгледано с много любов.

Цвете, което е предназначено именно за теб!

Именно сега!

Именно в този момент, именно на това място!

И знам, че продавачите на цветя сигурно не са толкова важни и че може и без тях.

Но знам и че без тях животът би бил адски тъп, сив и скучен.

Аз знам, че продавачите на цветя са тъжни герои.

Даже не знам дали са герои.

Но знам и друго - продавачите на цветя са последната надежда на това тъжно общество в това тъжно време.

Всяка вечер я виждам на едно и също място.

В Младост 4, до метрото, в сумрака.

Продавачката на цветя.

И докато я виждам, ще знам, че има заради какво да продължавам да се боря.

Полейте цветята.

Те умират лесно, ако не се грижите за тях...

*Коментарът е от фейсбук