Днес бях на концерт.

Интересен концерт - в Разлог, в рамките на майсторските класове, които се правят днес бяха предвидили да свирят преподавателите.

Читалището в Разлог е приятно място - изглежда олдскул, но е подържано, спретнато и си личи, че вътре кипи живот.

Приличен роял на сцената, онези изглеждащи много тежко завеси и дървени стени - вероятно мислени с някаква акустична цел.

Имаше всичко - кларинет, пиано, цигулка, двама певци, тромпет.

Различни стилове - от класика до романтизъм, от оперета до опера.

В един момент на сцената излезе китарист.

Млад и страшно кадърен.

Името му чувам за първи път - Санел Раджич, доколкото разбирам от Босна и Херцеговина.

Изключителен китарист.

Но не за това ми е поста.

Китарата е стар инструмент.

Казват, че технически вече е леко демоде - в смисъл, че не може да изпълнява някакви много сложни хроматики, трудно се справя със стиловете музика от 20 век - додекафония, алеаторика, импресионизъм.

За мен това са пълни глупости, но едно е безспорно - акустичната китара е тих инструмент.

За да я чуете, трябва да пазите гробна тишина.

Китарата не е пробивна като тромпета, не е плътна и плачеща като виолончелото, не е басова като тубата и не е масивна като валдхорната.

В залата всички притихнаха.

Китариста от Босна засвири.

И тогава, понеже всички бяха притихнали, се чу, че отвън, извън читалището някъде някой е пуснал силно музика.

Може би от кафенето.

Чу се и че някъде навън преминават деца.

Че духа вятър.

Че някой се прибира от работа и ходи с бързи крачки.

Чу се дишането на хората в залата.

Тракането с подметки по пода.

Тихичкото цъкане на аналогов часовник, сложен на нечия ръка.

И тогава, след като китариста завърши произведението и всички го аплодираха, аз си дадох сметка за следното.

Ние сме оглушали.

Слушаме силни, оглушителни инструменти.

Слушаме и крясъци.

Всеки крещи.

Всеки иска да надсвири другия.

Да го надвика.

Да покаже, че е далеч по - гласовит и да крещи до смърт, въпреки, че няма какво да каже.

И всичко това създава една постоянна акустична среда, в която, ако решиш да кажеш нещо с нормален тон, никой няма да те чуе.

Огледайте се!

Хората са заприличали на идиоти.

Ръкомахат, извършват зловещи мимики, блещят се.

Знаете ли защо е така?

Защото вече сме глухи.

И знаете ли какво?

Има неща, които не могат да се казват на висок глас.

Например - "Обичам те!".

Или - "Ти си целият ми свят!"

Или - "Толкова си прекрасна/прекрасен!!!"

Не можете да крещите, когато искате да благодарите на майка си, която ви е родила.

Не можете да крещите на баща си, който е тичал нощем до аптеката за лекарства, когато сте имал температура и е треперил до сутринта, когато за първи път не сте се прибрали в къщи, защото сте отишли на купон.

Крещенето е начин да пробиете останалите!

Да ги заглушите!

Да ги преборите!

Но крещенето няма да ви помогне в едно...

Когато крещите, никой няма да притихне, за да чуе какво казвате.

Никой няма да млъкне и да впери взор в устните ви.

Живеем във времето на глухите.

Не ми се мисли какво ще стане, когато неминуемо заживеем във времето на слепите...

Финален акорд на китарата и аплодисменти!

И моля ви - ръкопляскайте силно.

Поне това можем...

*От фейсбук!