Стига, разбира се, да не се правят опити за връщане на наборната военна служба, която беше голяма тъпотия

Мине-не мине време и се отваря дума за казармата. Сега за така наречената доброволна. Което е оксиморон. За несведущите - нещо като дървено желязо.

Няма такова животно като доброволна казарма, защото в казармата никой не влиза доброволно. Като искат нещо такова, нека си напишат нов закон за професионалната армия и да включат всичките глупости, които са измислили - как не могат да те уволняват, как могат да те извикат да заместваш кадрови военен, и така нататък.

Всъщност единственото, което би ме притеснило в кухите идеи, пръкнали се от нищоправенето на чиновници и депутати, е дали те не

подготвят

плацдарм

за връщането на

наборната

военна служба

Смешни са ми обясненията как армията ни не е подготвена да води война. Армията ни никога след 1945 г. не е била подготвена за война. Още тогава комунистите избиха цвета на българското офицерство с помощта на Народния съд или просто така, а след това възпитаха наследниците му в безпрекословно подчинение на член 1 от Конституцията на Народна република България.

Мнението си по повод напъните на разни настоящи вицепремиери и техните партии за връщане на задължителната казарма изразих още преди пет години.

Мисля, че заглавието на личното ми мнение, публикувано в “24 часа” - “Връщането на казармата е голяма тъпотия”, говори повече от недвусмислено и красноречиво какво съм имал предвид.

Някой ще попита какво общо има с армията един спортен журналист, че да раздава квалификации и да дава съвети. Много просто - бил съм почти две години в казармата. Между началото на октомври 1983 и края на август 1985 г. бях радист към мотострелковия батальон на танковата бригада в Карлово. Това е точно почти две години повече, отколкото някои от най-големите апологети на връщането на наборната военна служба са били. Така че не виждам защо евродепутатът Джамбазки да може да си изказва мнението, след като е скатал въпросните две години, а аз да не мога.

Мога и още как. Мога да разказвам с часове какво безумно губене на време и човешки ресурси беше социалистическата казарма, където

“всички влизаха

различно умни, а

излизаха еднакво

тъпи”

Основната ѝ идея беше потъпкване на всякаква индивидуалност, което всъщност беше в основата на самата комунистическа доктрина, залегнала цели 45 години в начина на управление на страната.

Аз изкарах една нормална военна служба, която открадна от живота ми 700 дни в момента, в който можех да направя много по-смислено нещо от това да се науча да приемам и предавам морзовата азбука с 65 знака в минута.

Мен не ме е възпитала казармата, а майка ми, баща ми и донякъде училището. Те са ме направили мъж, а не налудничавите заповеди на ротния командир капитан Бойков, известен още като Овчия, от рода на “Откъм планината - атом!”, след което трябваше цялата рота да се просне в калта с крака към въображаемия взрив и ръце на главата.

Не са ме направили мъж и трогателните усилия на старшина Колев с прякор Тото Палтото, който за малко да приеме за чиста монета предложението ни на партийното събрание на танковата бригада да опънем транспарант с надпис “Да живее международното положение”, и който ни даваше нови обувки веднъж на 8 месеца, вместо на 6, за да сгъне някой лев.

Не и благодарение на батальонния командир капитан Игнатов - Торанага Сама или Мравояда, който лично ме водеше при бръснаря бай Тошо Бързия косъм, за да ме острижат нула номер след поредния път, в който му доказвах, че когато Господ е раздавал акъл, военните са били на учение - общо 6 през втората ми година. Единият пък след оформянето на прическата ми, която беше изпреварила тези на борчетата от ВИС и СИК с десетина години, ме заведе и при офицера от ВКР (военно контраразузнаване) на поделението. Причината беше, че си позволих да попитам ЗКПЧ-то (заместник-командира по политическата част) защо след като България и всички страни от Варшавския договор се стремят към мир и поддържаме армия, само за да се защитаваме от евентуално нападение на НАТО, в бойния устав (трябваше да го учим наизуст) бяха описани само “Действия на отделението, взвода и ротата в атака”.

Но това са спомени, на които днес се смеем. Но какво да кажат близките на онова турче от I мотострелкова рота, дано ми е простил на оня свят, че не му помня името, което си пръсна черепа с автомата по време на стрелби на полигона в кв. “Анево”, малко след като му казаха, че му сменят името.

Имаше два

пълнителя момчето,

а около него бяхме

90 човека,

можеше да ни натръшка половината.

Какво да кажат и роднините на циганина, гръмнат в главата по погрешка, докато един младши сержант показваше на девойки пред гарата в Харманли, че неговият “Калашников” е с истински патрони?

Какво да кажат и съпругите и децата на шестимата мъже, загинали при взрива на склада за боеприпаси близо до Карлово през 1985 г.? Или аз и другите три момчета, които трябваше да пазим да не би обезумелите от скръб роднини на трима от тях от село Дъбене да се юрнат да отварят закованите ковчези?

Господа патриоти, депутати, министри и други подобни, вместо да се пънете с военщини, постройте стадиони. С парите само за абсолютно ненужните според мен самолети F-16 могат да бъдат построени два стадиона за по 40 000 зрители, които да отговорят на условията да приемат мачове от европейско и световно първенство, плюс по един за 7-8 хиляди във всеки областен град. Защото България е единствената страна в Европа, в която 60 години няма построен нов стадион, а новият член на футболния елит “Арда” (Кърджали) е домакин на “Локо” (Пловдив) на неговия стадион. И после се чудим защо не се повтаря САЩ ’94…

Не доброволна казарма...