Скъпи приятели,

С наближаването на местните избори из интернета започнаха да изскачат въпроси, които вълнуват избирателя. Сред темите се появи отново и проблемът с Паметника на Съветската армия.

Аз не знам какво отношение има всеки един софиянец към този паметник, какво му носи и как той го възприема.

Това, обаче, което ме учудва е подходът на кандидатите за общинската администрация, които твърдят, че София имала много по-сериозни проблеми и отношението на хората към паметника не било важно. Важно било друго.

Повърхностно погледнато, разбира се, че е важно е да ходим по гладко, да има вода в квартали, в които няма, да наблегнем на транспорт и по-добра инфраструктура, за да водим един базов, добър живот в неговия технически смисъл. Ставаме, наяждаме се, нахранваме другите хора и си лягаме, а София не ни създава проблеми, а само улеснение в тези ни задачи.

Но градът не е само място, през което преминаваме на път за някаква работа. Градът е дом и израз на вътрешния ни свят.

Та се замислих как бих се чувствала, ако в спалнята си имам паметник на Хитлер и продънено легло. Кое би ме притеснило повече. Кое би смутило душата ми и би ме накарало да се чувствам нещастна в тази спалня.

Не знам за вас, но аз живея с непоклатимата убеденост, че духът на човека е това, което има смисъл да се опазва. Както Виктор Франкъл отбелязва в книгата си, в която разказва за оцеляването си в концентрационнен лагер, накрая, когато нищо друго не ти е останало, единственото, което те крепи са стиховете, които си запомнил, музиката, която си чул, любовта, която си изживял.

В историята са останали два типа хора, които помним с добро - победителите и хората с вяра и убеждения.

И някакси, съм сигурна, че ако вляза в спалнята си и видя продъненото легло и до него бюст на Хитлер, ще се занимая първо да прочистя духа. Останалото се нагажда.

Затова, бих искала да отбележа, че отказът да се признае наличието на дух, от който произтича волята за промяна, е безумен и пагубен аргумент. Аргумент, близък до "е, какво като не ни пускаха да пътуваме в чужбина, беше ни много спокойно".

Аз не искам да ми е спокойно. Но аз говоря за себе си, разбира се. Но едно е сигурно - и хората, които искат да махнат паметника и тези, които искат той да остане, говорят за онова нематериално възприятие, на което е редно да се обърне съществено и централно внимание, ако ще сме хора. И накрая да напомня, че и най-скъпата пералня е по-евтина с един-два милиона от картина на Рембранд.

*От фейсбук