Дунав мост.

Аз съм очарована и истински смирена пред непобедимото търпение на човешкия вид.

От хилядите хора, които кротко се блъскат в бавни, мрачни, хаотични редици с надеждата да навлязат незабележимо, почти неподвижно на територията на страната.

Защо никой не си изпуска нервите, не изскача от колата по джапанки, изтощен, загубил последни остатъци здрав разум, въоръжен с течност за чистачки и нож и не започне да крещи и да удря хората от съседните коли?

Защо няма масови боища, в които само най-силните ще бъдат пропуснати? Защо хората не ходят ослепени, безумни, чорлави и боси из нагорещения асфалт, крещейки, че и те имат право да преминат?

Какво е това търпение? Откъде иде? Този дзен, благодарение на когото лежим по българските болници, посещаваме държавната администрация и животът ни преминава в подаване на данъчни декларации, вадене на удостоверение за съдимост и подмяна на лични документи, вместо да пием кръв, да палим села, да препускаме на кон и да грабим и убиваме всеки по-бавен от нас на магистралата.

Човекът е създание магическо. Свръхестествено.

Аз бих убила човека в ситроена пред нас. Той вече пусна две камионетки, които елегантно се предредиха, докато смуглите им шофьори от всякакъв европеиден произход подвикваха весело на опашката изрази за толерантност на румънски, турски или какъвто там език практикуват тези обиграни веселяци.

Искам да анихилирам всички служители на границата. Да залича цяло Русе.

И да се удавя в Дунава.

Но седя и търпеливо чакам да премина. Защото нищо човешко не ми е чуждо.

#bloodydressadventures