Преди 140 г. Москва поставя условия монархът да не е руски гражданин

Предимствата му: Внук на царя Освободител и негов кръщелник

Александър Екзарх, сам издигал кандидатурата си: Чужденец е, не знае езика ни и само ще ни хока

Въпросителните около това кой да стане първият княз на България след Освобождението се появили още по времето на провеждането на Берлинския конгрес.

В началото имало само едно условие, регламентирано в чл.3: “Никой член на управляващите династии в европейските сили не може да бъде избран за княз на България”. Впоследствие император Александър ІІ включва и друго условие, според което за български княз не може да бъде избран руски поданик.

Интригите около избора

Сред първите кандидати били сръбският княз Милан и румънският княз Карол. Понеже те не били възприети от европейските дворове, се появили кандидатурите на черногорския княз Никола и воеводата Божидар Петрович Нягош. Но не били само те.

Кандидати били още принц Херман Ройс – Кьостриц, княз Емануил Богориди, княз Бибеско (влашки княз). Англия издигнала кандидатурата на принц Валдемар Датски. Българите харесвали граф Николай Игнатиев и княз Александър Дондуков- Корсаков, но те не отговаряли на условието да не са руски поданици.

В писмо до руския посланик в Цариград княз Алексей Лобанов Островски от 31.03.1879 г. Дондуков пише : “Според Вашето мнение румънските интриги в полза на княз Карол или на неговия брат няма да имат никакъв успех. Това би било много желателно, тъй като от политическа и нравствена гледна точка разширяването на румънското влияние няма да бъде благотворно за България.

Аз винаги съм мислел, че единственият сериозен кандидат е Батенберг. Това мисля и сега и виждам, че това желаят и винаги са желали в Петербург, макар че кой знае защо се притесняват да си признаят”. Интересно е и мнението на търновския митрополит Климент (Васил Друмев) : “Аз се спирам с уважение на трима кандидати, еднакво достойни за нашето внимание. Това са принц Валдемар Датски, принц Ройс и принц Александър Батенберг.

От тия трима кандидати, по мое мнение, ние трябва да предпочетем последния кандидат. Ние трябва да предпочетем него поради тия съображения: 1. Принц Батенберг е внук на царя Освободител, син на брата на Нейно императорско величие царицата. 2. Той е кръщелник на царя Освободител, носи неговото име и 3. Принц Батенберг от любов и обич към българския народ в последната Освободителна война взе живо участие в редовете на руската войска, воюва и изложи живота си за нашата свобода.”

Дошъл денят 17 април 1879 г., за който станало ясно, че ще бъде избран княз на новоосвободена България. Колебанията около резличните кандидатури вече били отпаднали и всички делегати се готвели да подкрепят кандидатурата на Александър Батенберг.

Затова, когато неговото име било поставено на гласуване, вместо това всички станали на крака и завикали: “Да живее княз Александър Батенберг! Ура!” Един от делегататите, като бил близо до прзореца, не можал да се сдържи, отворил го и извикал: “Да живее княз Александър Батемберг”. Веднага целият струпал се пред бившия турски конак народ също подел овациите. За кратко време целият град (Търново) вече знаел името на избраника. Засвирили “Шуми Марица”, заиграли се хора. Народът ликувал.

Пътят към престола

Избраната делегация се отправила към Дармщат да поднесе на Александър акта за неговото избиране. Той я приел повече от любезно и изразил искрената си благодарност за оказаната му чест. След това започва неговата европейска обиколка в дворовете на владетелите – посещава Виена, Берлин, Рим, Париж, Лондон. Навсякъде е посрещнат с подобаващите се почести.

Когато обаче пристига в Цариград, за да получи султанския берат за възкачване на българския престол, Абдул Азис не иска да го приеме, а заявява, че ще изпрати документа в България. С това иска да покаже, че

не възприема Батенберг като автономен владетел,

а го поставя на равнището на египетския управник и губернатора на Източна Румелия, които се смятат за негови васали (той ги назначава).

Батенберг обаче категорично отказва и заявява, че ще стои на кораба си в Босфора, докато султанът не го приеме и лично да му връчи берата. Накрая Абдул Азис се съгласява и церемонията се провежда.

След това младият княз се отправя към новото си отечество. На 24 юни пристига във Варна, оттам отпътува за Русе, на 26 юни е в Търново, където полага клетва. Този ден се смята за началото на неговото царуване.

В новата столица София пристига на 1 юли и е отведен в двореца (бившия турски конак), където сяда на дървения престол, изработен от троянски майстори.

Не него остава до 26 август 1886 г., т.е. царуването му продължава 7 години и два месеца.

Почти никому неизвестният кандидат

Наистина само много тесен кръг от историци знаят, че във времето, когато се е обсъждало кой да бъде български княз, се е появил и един, който сам издига кандидатурата си.

Това е Алексадър Екзарх (истинското му име е Александър Боев). Той е високообразован за времето си човек.

Следва във Франция, където изучава математика и медицина.

Издава “Цариградски вестник”, който е трибуна за защита на българските интреси в Османската империя.

Само дни след откриването на Учредителното събрание Александър Екзарх се обръща с писмо към Марко Балабанов, в което споделя убеждението си за необходимостта именно българин да бъде избран за княз. В него той пише : “Мене ще ми е много скръбно да ся определи един чужденец, който и да е, който ще намери причини да ни хука (хока), който ще е чужденец между нас, не ще да знай нито язикът, както истинските ни нужди, който между друго ще е разкошен, ще обича пищността, ще иждивява (харчи) народните пари без ограничение.

Ако да бях тамо (в Учредителното събрание),

аз до небес щях да викам: “наш да си е, наш българин да е”

След това продължав: “Колко по-големи качества ще (да) има един чужденец от един наш българин? Че нямаме ли человеци, които пристойно можат изпълни тази длъжност; защо да не обърнем очите си към себе си. Това ще ни стори чест сред всички народи. И пак (и помнете го добре), той ако е чужденец, ще е камен-претикания.”

Прави специално обръщение към своите съотечественици, в което излага съображенията си и обосновава желанието си да бъде избран за княз на България.

В него пише: “Вся вы мя познавате, роден в пазухата на отечеството, поен и хранен с истинско чисто мляко българско от майка българка, от много рано почувствах раните, които гризяха народа, и въодушевляем от пламенна божествена любов към отечеството наех ся и со всичките слаби мои сили предприех да принеса един що-годе цер на тия негови многобройни болки”.

Той изброява заслугите си към народа от началото на 40-те до средата на 70-те години. Той

единствен предлага програма за своето княжеско управление

За себе си определя листа като за един прост посланик, обещава пълна трудова заетост, но не трябва обаче да се жалят пари за войската и за образование.

В края на своята прокламация Александър Екзарх отново декларира, че в стремежа си да бъде избран за княз не е воден от користолюбие, а от "искрено пламенно желание да послужа (на) народа ми, когото от млади мои години съм обикнал".

Обръща се и към Петко Славейков, но не среща подкрепа.

Нещо повече, в издавания от Славейков вестник “Остен” се обръща към Александър Екзарх с отворено писмо, в което определя кандидатурата му като глупост.

Пише му: “Ял съм Ви хляба, като съм Ви работил 2-3 недели, и благодаря Ви. Някои добрини навремето си и по силите си направили сте на частни лица и народа, и мисля да са Ви признателни, а то е доста.

Изповядовам, че не сте лишени от някои способности, но при всичко това казвам Ви: не сте за княз и недейте се лъга да ся излагате.”

Александър Екзарх пише писмо до руския император Александър II,

в което предлага своята кандидатура за княз на България, но не получава отговор.

Интересното е, че във водения от Александър Екзарх личен дневник той не споменава нито дума за своята кандидатура за княз. А я издига и през 1886 г. след абдикацията на Батенберг.

Въпреки че не е избран, според мнението на някои негови съвременици и последващи историографи Александър Екзарх можеше да бъде български княз, а вероятно щеше да е и добър княз, ако българският народ и неговите избраници в Учредителното събрание не бяха толкова силно привързани към вековните елитарни традиции, непозволяващи дори най-просветената част от тогавашния елит да допусне, че е възможно да се избере българин за княз, т.е. един от нас да се издигне толкова високо над останалите.