В навечерието на честванията на 143 години от Априлското въстание ви предлагаме един малко по-различен акцент, а именно съдбата на жените, участвали в борбата за освобождение. Нека си припомним кои са майките, любимите, сестрите и дъщерите, които неизменно са подкрепяли нашите герои или тези жени, които със смелостта си са успели да спечелят уважението дори на турците.

Каква е била тяхната съдба? Достойно ли са доживели дните си? Били ли са подкрепени и възнаградени от Свободна България?

Предлагаме ви откъс от „Български хроники – том II” от Стефан Цанев, в който разглежда съдбата на жените посветили живота си на борбата за освобождение.

Притурка към глава ХI

Женският иконостас

в храма на българската история

Като стана дума по преди в “Хрониките” за хайдутите, покрай имената на мъжете войводи изброих и имената на 17 жени войводки, които взех от песните.

Дали наистина са съществували Сирма, Гроздена, Янка, Маламка и прочие жени войводи, или това е било възпята мечта, не знам,

а също така не е много сигурно дали са водили чети от мъже, или пък е имало хайдушки чети от жени, един вид български амазонки...

Освен за тях дотук стана дума, макар и накратко, за майката на Ботев – баба Иванка, от която поетът скрил, че заминава отвъд Дунава, а тя, разбира се, знаела и тихо го благословила; и понеже Христо “нехранимайка излезе”, тя отишла да слугува в къщата на Евлогий Георгиев, за да се прехранва…

И за Венета – жената на Ботев стана дума, как тя се грижела за хъшовете като някаква Майка Тереза;

ако читателят си мисли, че някой се е погрижил за нея, като останала вдовица, много се лъже: след Освобождението тя поискала от Народното събрание да отпусне средства за дъщерята на Христо Ботев да се изучи, народните представители й отпуснали милостиво само 360 лева годишно (за сравнение: на някой си хаджи Мехмед Али за заслугата му, че не бил клал и бесил по време на Априлското въстание, била дадена пенсия 3000 лева на година) – Венета, горда жена, отказала да приеме подаянието и тръгнала да слугува по къщите в Търново, за да изучи сама Иванка Христо Ботева…

Спомената беше и Гранда Мола, обругана от обществото като жена с леко поведение, но която с риск да я обесят, на два пъти спасила живота на апостола Стефан Стамболов (по-късно той викал: “Де повече такива курви да имаше България!”)…

Стана дума и за Райна Попгеоргиева – тази “образована, интелигентна и чувствителна млада девойка”, наречена на подбив от турците “българската княгиня”, и затова, че била ушила знамето на въстаниците, след погрома многократно и публично я изнасилвали, изнасилвайки в нейно лице България…

Една друга знаменоска още сме имали – Елена Грънчарова от Горна Оряховица, съвсем забравена: едното ушито от нея знаме беше знамето на Поп Харитон, другото ще се развее от опълченците ни на връх Шипка,

тя не била кротка като Райна, ами след потушаването на въстанието, като се задали башибозуците към града, повела жените срещу тях и когато главатарят им замахнал да я удари с камшика, тя го преварила и му зашлевила такъв шамар, че оня паднал, и като станал, рекъл: “Машалла, бабо!” – така спасила града от клане…

Страх ме е да разкажа за Гина Караиванова Кунчева, майката на Левски, но като съм започнал, няма връщане.

Синът й Христо, хъш във Влашко, умира от туберкулоза през 1870 г.; Васил, както знаем, го обесват през 1873-та;

малкият й син Петър минава Дунава с Ботевата чета, после се бие като опълченец на връх Шипка, тук бил ранен, окуцял с единия крак, награден бил с Орден за храброст и Георгиевски кръст,

но туберкулозата не гледа ордените, прояла дробовете му, свободното наше отечество и то не гледа ни ордени, ни на кого си брат, на кого си майка,

и като нямало какво и откъде, закичил се еднокракият Петър с ордените, седнал насред площада в Карлово (там, където след време ще вдигнат паметник на брат му) и почнал да проси, за да изхранва себе си, майка си, сестра си и четирите й невръстни сирачета.

“Просим ви, господин Геров – пише Петър Кунчев до Найден Геров през пролетта на 1878 г., – падам пред вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да ви се оплача. Молим ви, защото ми стана кракът повреден от шипченските битки, никой не ма пита от де да се изхранвам, когато не мога да ходя... Защото майка ми като се давила в гераня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен... Ви моля да ме наместиш на някоя служба.

Ваш покорни Петър Кунчев Левски от Карлово”

Гина не издържала унижението да гледа децата си и внуците си да гладуват и да просят, тя самата – гладна, одрипавяла и въшлясала, стара била вече да слугува както преди из богаташките карловски къщи…

и се хвърлила в махленския кладенец.

Понеже църквата не позволява самоубийците да бъдат опявани и погребвани в християнски гробища (самоубийството е бунт срещу волята Божия), Гина не била опята (също както синът й Васил) и къде е гробът й, никой не знай (също както на сина й Васил)...

Извинявай, читателю, ако ти развалих настроението, сигурно си възмутен до дън душа: “Как може да оставят майката на Левски…?!”, но така е…

В женския иконостас на българските – не знам мъченици ли, светици ли, или героини да ги нарека – най-горе стои образът на Баба Тонка.

12 деца родила Тонка Тиховица Обретенова, половината от тях оцелели: четирима синове и две дъщери.

Раковски като основал в Белград Първата легия, Баба Тонка пратила там сина си Петър – да се научи на военен ред;

през 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа като започнали да събират във Влашко момчета за четата си, двамата синове на Баба Тонка Ангел и Петър побягнали отвъд Дунава,

Баба Тонка отишла подир тях до Гюргево, закичила всеки юнак с цвете, почерпила ги с по една ракия, а калпака и сърмените дрехи, дето ги знаем от снимката на Стефан Караджа – тя му ги подарила.

Петър загинал в битката на четата край Севлиево, а главата му била забучена на кол на Марно поле в Търново,

Ангел бил ранен и пленен, едвам отървал бесилото, бил осъден на вечна каторга в Сенжандакърската крепост.

Баба Тонка изпросила от турците да погребе обесения Стефан Караджа, по-късно изровила главата му и я скрила в раклата си, пазела я като светиня

и когато дошла свободата и започнали да се завръщат заточениците от Диарбекир, тя излезнала да ги посрещне, носейки в ръце главата на Караджата като икона.

Но за това е още рано...

През 1870 г. умрял и Тихо, мъжът й – бил отровен от един чорбаджия, за да му присвои оня имуществото, – Баба Тонка останала не само вдовица, но и бедна като кукувица,

да беше друга жена, друга майка, с рев и сълзи щеше да върже останалите свои деца за полата си, но това нямаше да бъде Баба Тонка.

Когато синът й Никола Обретенов основавал през 1872 г. Русенския революционен комитет в къщата й,

очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер;

често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в смелото им предприятие,

излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша, цялата нощ не затворила очи.

Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единът бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост,

тя се радвала и веселяла, като гледала, че “семето не е отишло напразно” – пише Захарий Стоянов.

От този ден къщата на Баба Тонка в Русе станала свърталище на бунтовници, тя изкопала под дюшемето скривалище,

дворът й имал четири вратички – ако турците дойдат от едната страна, бунтовниците да бягат на другата;

тук, минавайки насам или натам през Дунава, са преспивали Стефан Караджа, Ангел Кънчев, Васил Левски, Любен Каравелов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Апостолов, Георги Икономов, Христо Караминков, Христо Иванов-Големия и още много, много други;

е, и Захарий Стоянов, разбира се, който си харесал малката й дъщеря Анастасия и взел, че се оженил после за нея...

Оттук нататък – пише той – Баба Тонка взе вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери –

дъщеря й Петрана шиела байраците (за едното вече стана дума – знамето на Червеноводската чета, което после биде честито да стане знаме и на Ботевата чета),

а малката Анастасия ден през ден минавала с вапор или каик оттатък Дунава и криела в пазвата си тайната комитетска кореспонденция...

Най-малкият син на Баба Тонка – Георги Обретенов, отишъл апостол в Сливенски окръг и както видяхме, бил ранен и за да не попадне в турски ръце, се самоубил.

Никола Обретенов, както вече знаем, станал апостол в Софийски окръг, а по-после минал в България с Ботевата чета, след разбиването на четата бил предаден като другите юнаци от наши българи патриоти,

довели го и него в Русчук окован във вериги и го осъдили като брат му Ангел на вечно заточение в Диарбекир,

когато го повели натам заптиетата, Баба Тонка на изпроводяк гордо вървяла до него и викала:

– Четирима синове имам вече в гроба, двама умрели и двама полуживи, но още четирима да имах – и тях щях да пратя под байряка с лъвчето!

Как се отблагодарило после свободното наше отечество на Баба Тонка – няма да кажа…

Из „Български хроники – том II”

Книгата може да поръчате тук!