Ветеранът от войната страда от разширени вени, бил запас и редовно вървял пеш от Симитли до Серес

"Един ден, беше през 1961 г., ме извика кметът на Нова Загора Диньо Терзиев и ми казва, че трябвало да затворя шивашката си работилница. Край, вика, повече нямаш право да шиеш на частно, мини в промкомбината. И ако не слушаш, ще те пратя в Белене, тъй рече. Пък аз бях млад и наперен, не му останах длъжен: Аз ще ида в Белене, ама после ти ще ме смениш там! Бурни бяха времената". Това разказва Стойчо Стойчев от Нова Загора.

Преди това пък властта го тормозела с високи данъци - нали бил частник, да се оправя.

На 19 април ветеранът от Втората световна война навършва 103 години. Има проблеми с очите, но няма високо кръвно налягане. Страда от разширени вени, защото в средата на 40-те години на миналия век, когато бил запас в Северна Гърция, често трябвало да върви пеш от Симитли до Серес.

Това, че му отнели работилницата, дядо Стойчо и до днес не е простил на комунистите. Държал си на занаята, защитил и майсторско свидетелство. "Аз съм ушил най-много панталони в Нова Загора. И костюми, балтони, шлифери... Само мъжко шиех. След край на войната един евреин му намирал клиенти сред съветските офицери, които били луди по пардесютата. Казвал, че Стойчо е негов шивач и се пазарял за цената на услугата.

Стойчо Стойчев учил занаята при Христо Демирев и при други новозагорски майстори. Роден е в близкото село Каменово, в града дошъл уж да изкара гимназията, след като завършил 3-ти прогимназиален клас в село Съдиево, но били бедни и трябвало да се хване на работа. Било някъде към 1932 година. По-късно го взели войник в Сливен. Направили го картечар, но повече време бил шивач при военните в интенданството. "Когато се роди царят Симеончо, през 1937 г., бях в казармата. Дадоха ни домашен отпуск заради раждането на престолонаследника, пък аз нямам пари, за да си ида на село", не е забравил столетникът.

Той не помни баща си Иван. Нямал още годинка, когато родителят му починал, при това нелепо. Бил мобилизиран на фронта през Първата световна война, там го ранили. После го излекували в Ямбол и го пратили към село. Иван хванал влака от Ямбол за Нова Загора, но кой знае защо решил да пътува върху покрива на вагона. Там се простудил, пипнал двойна бронхопневмония и си отишъл млад от този свят.

След години Стойчо също бил изпратен на фронта, вече във Втората световна война, но имал повече късмет да оцелее. Най-напред бил запас в района на Серес, в Гърция. Там българските войници охранявали немци. От тези години е останало голямото уважение на възрастния мъж към германците. Били добри и разбрани хора. Помни, че им се оплакал от дървениците, които били превзели леглата на българските войници, чаршафите им били целите в кръв. Германците веднага им сменили всичко, даже и дюшеците.

"После ни бутнаха срещу германция, в Сърбия беше", разказва ветеранът от войната. Докато били в Гърция, шиел по нещо на местните и на немците, но на фронта трябвало да се заеми с воинската си специалност - картечар. "Бяхме с тежка картечница "Шварцлозе", петима души екипаж я обслужва. Като командваха "огън", ние стреляхме. Веднъж, помня добре, един от офицерите ме срита, че не исках да стрелям. А аз видях с бинокъла, че срещу нас има български войници. Не миряса, докато сам не се увери, че съм бил прав. Но на война си е страшно, особено когато бомба падне близо до теб и те затрупа пръстта, както се случи с мен", признава бай Стойчо.

Уволнили ги скоро по заповед на командващия генерал Владимир Стойчев, защото преди това били 7 месеца запас в Гръцко и им се било събрало много. Още докато бил в Гърция, тамошни хора му предлагали да остане на работа като шивач в Солун, но той отказал - вкъщи го чакала жена му Султана с двамата му синове - Митко и Иван, по-късно се родил и Георги. Чакала го и шевната му машина "Сингер", благодарение на която по-късно купил двор и вдигнал къща в Нова Загора. Е, платил и висок данък на занаята си - днешните му проблеми със зрението.

После, когато му забранили да шие на частно, той се хванал при железарите в ДЗС-то, нали и баща му бил коларо-железар. Там му се чудели как така един шивач ще стане железар, но бързо разбрали, че може. "Не е трудно, стига да имаш ум в главата", казва днес ветеранът. Там пак "кроял", но върху ламарината, върху която чертаели, преди да я разрежат.

Днес бай Стойчо живее сам и сам се оправя с домашните си задължения. Идва му на помощ жена от социалните, но само за 2 часа на ден. Сам си пали печката, която е на дърва, сам се бръсне. Сам е, защото през февруари на 82 г. починала втората му жена Иринка. Изкарали заедно 38 години. По едно съвпадение майка му също се казвала Ирина... С нея заедно обработвали двора на къщата си, но сам вече няма да може. "Какво пък, имам пари за едно кило домати", оптимист е мъжът.

По-рано пък, през 1979 г., починала първата му съпруга - Султана, майката на тримата му синове. Стадала от болно сърце.

"Старостта не е хубаво нещо, липсва ми компания", обобщава дядо Стойчо. Заварвам го до телевизора - столетникът може само да го слуша като радио, не различава образите, само силуети. Но пък искрено се ядосва, когато аз не разбера нещо от разказа му и го моля да повтори.

Днес той ще посрещне гости за 103-ия си рожден ден. Не знае дали е най-възрастният жител на община Нова Загора, но е сигурен, че от там няма да го забравят. Посетили го и преди 3 години, когато празнувал 100-годишния си юбилей - снимката му от тогава с тортата и свещите краси бюфета в кухнята. Сега му гласували помощ от 200 лева. Със сигурност ще дойдат и от Съюза на ветераните от войните от Сливен, ще има и журналисти. То се знае, дядо Стойчо Стойчев ще почерпи подобаващо, а пожеланието му към всички е да стигнат и надминат неговите години. Но не иска да дава рецепти за дълголетие - той самият например не пие и не пуши, но не се лишавал от добра храна.