Появата на качествени културни факти е предвестник на добри новини, показва, че още не всичко е загубено

Имам завидна кинокултура. Гледал съм всички филми, които трябва - като почнеш от “Броненосецът Потьомкин”, минеш през “Метрополис”, “Андалуското куче”, “Триумф на волята” , “Миналото лято в Мариенбад”, “Гражданинът Кейн”, “Закуска в Тифани” и завършиш с “2 билборда край Ебинг, Мисури” .

Това не ми е донесло нито пари, нито апартаменти, но знам кой е Голем и коя е малката Вера. Разказвам всичко това не да се фукам, а защото искам да похваля днешния втори ренесанс на българското кино, който се изразява в няколко сериала, които се излъчват напоследък и които са май за първи път истински интересни. В тях има това, което се нарича естествен съспенс. Гледаш и не може да спреш. По ред причини не мога да гледам линейна телевизия. Не мога да чакам всеки четвъртък в 8 и да следя сериала. Благодарение на “Нова плей” успях да видя първата серия на “Дяволското гърло”, която ми бяха похвалили моят приятел Евтим Милошев и неговата съпруга Христина. Почнах да гледам и докато не изгледах всичко, което бе достъпно в “Нова плей”, не спрях. Този сериал е истински увлекателен и наистина може да се мери със световни образци като “Престъпни намерения”, “От местопрестъплението” и даже гениалния “Туин пийкс”.

По принцип смятам, че разговори на тема добро или лошо е българското кино са тъпи, комплексарски и бизсмислени. То е като разговор за “българския туризъм”. На когото не му харесват български филми, гледа турски или от Съединените щати и всичко е точно, както който не харесва българските курорти, ходи в гръцките или пък малдивските такива. Късането на ризи какви туристи идвали, много ли са, или малко, е тема, която засяга тесен слой олигарси и уонабита, които искат да водят сладък живот, прибирайки пари от нощувка, без да правят нищо. Същото е и с българското кино. 30-40 години българската филмова продукция - кино- и телевизионна, не ставаше за гледане, но това с нищо не променяше живота ни - мина си и без новия “Козият рог”.

Пиша тези редове, защото онзи ден се сблъсках с неистовия интерес към сериала “Откраднат живот”. Оф- и онлайн в четвъртък всички разговори бяха напуска ли Юлиан Вергов завинаги филма. Темата засенчи скандалите с евтини апартаменти на началници, дори антициганските безредици в Габрово. За съжаление, аз съм гледал само единични серии в началото, но очевидно това е мащабно обществено явление. Пак косвено станах свидетел преди време на такава обсесия и към сериала на Би Ти Ви “Скъпи наследници”. Както е казано на всесъюзното съвещание на работниците стахановци през 1935 г. “Жить стало лучше, жить стало веселее”. И наистина е така, щом се произвеждат значими културни факти, значи нацията не е в пълен упадък, не всичко са евтини апартаменти и самонастанили се цигани. Сънародниците ни искат да се забавляват и това забавление не е само пошлост като “Биг Брадър”, а им се предлага и друга форма, която се радва на успех. Неслучайно Нова тв спря прословутото риалити заради нисък рейтинг.

Още има смисъл, затова гласувайте - и на изборите за Европейски парламент, и на по-важните след тях местни и парламентарни. Разни работи се случват извън фалшивия дневния ред на държавата, които дават малко повече оптимизъм. Например тихият бейби бум. Това е нарастването на раждаемостта сред младите, която не може да бъде наречена истински бейби бум, защото заради драстичния спад на раждаемостта през деветдесетте няма реално увеличение на бебетата, защото родителите са много малко. Но чашата е наполовина пълна, защото правнуците на тези, които докараха България до кризата през деведесетте, може би ще почнат да се размножават по-активно. А като няма хора, нищо не става. Всички проблеми на България ще се решат от само себе си, като започнем да се множим. В този контекст появата на качествени културни факти е предвестник на нещо добро. Досега винаги в българската история големите промени са били предшествани от появата на значими културни факти. Макар да няма пряка връзка, но падането на Тодор Живков и възраждането на капитализма бяха предшествани от текстовете на Йордан Радичков и Павел Вежинов и филми като “Оркестър без име”. Които може би не бяха достатъчно дисидентски, може би не запалиха пожара на бунта, но бяха признаци на обществена енергия, от която ще произтече нещо добро. Така че да се радваме на интересните телевизионни филми. Освен че са забавни, те показват, че доброто предстои.