Иван Славков помогна в БНТ документалното кино да се прави по-честно

В началото на 1972 година се преместих да работя в телевизията. Там тъкмо започваше ерата на Иван Славков. Може да говорят каквото си искат за Славков, но неговото присъствие в телевизията й се отрази благотворно. Той помогна и на документалното кино. Хората можеха да дишат по-свободно и да правят филмите си по-честно. Не мисля, че Иван Славков е бил дисидент. Той просто нямаше нужда да се страхува от сянката си и примката около шията ни беше по-свободна.

Предложиха ми да направя филм за птиците в България. Много ми беше интересно, а и заплащането беше добро. Чудесна комбинация, която не се случва често. Проблемът беше кой да снима филма. Моите оператори бяха разглезени, а за такава работа се искат много, ама много търпение, известен опит и познания. Тогава някой ме подсети за Никола Райков. Той, както ми казаха, следвал биология, но в IV курс

казал нещо против социализма пред приятели

Един от тях не му се оказал приятел и изключили Колю от университета. Сега той работеше като препаратор на животни в Природонаучния музей. Никола искал да стане орнитолог и голямата му любов бяха птиците. Беше си купил на старо 16-милиметрова камера и всяко лято ходеше из България да снима птици. През цялата година пестеше неистово, за да може да си купи лента. ORWO, разбира се. “Кодак” тогава в у нас не се продаваше, а и заплатите нямаше да му стигнат, за да си вземе. Отидох при него. Познавахме се бегло. В момента той с още двама колеги препаратори пухтяха, пъшкаха и разпъваха някаква меча кожа. От време на време я поливаха със зехтин. Стана ми странно, защото по времето на социализма зехтин бяхме виждали само на картинка. Викнах го настрани и му предложих да снима филм за птици:

1. Ще има на разположение нова камера “Арифлекс”.

2. Получава 5000 метра “Кодак”

3. Командировъчни за три месеца и накрая като капак 2500 лева хонорар (страшно много пари, горе-долу заплатата му за две години).

Вместо да се зарадва, той ме погледна с неодобрение и ми каза да се разкарам и да си гледам работата. Много се учудих. Наистина много се учудих, но после се сетих. Ами това, което му предлагах, всъщност е било негова мечта, която той никога не е допускал, че може да се реализира. Явно според него става дума за шега, будалкане или подигравка. След като успях с помощта на приятели, които ме познават, да го убедя, че това е истина, той така се учуди, че даже не можа да се зарадва.

След това по някое време ми разказа и историята с мечата кожа и зехтина. Преди известно време Пенчо Кубадински убил мечка и я изпратил в Природонаучния музей, за да я препарират.

Не, мечката не била за музея,

а за да може народният ловец да се хвали и да я показва пред приятели. Поставил обаче условие - мечката да стане по-висока от тази, която е изложена в музея. А това бил екземпляр с уникални размери. Работата била трудна. Трябвало да мажат кожата отвътре с олио и да я опъват много внимателно. Сантиметър по сантиметър. Успели! Обаче седмица след това докарали нова мечка - убита от Тодор Живков. Бай Тошо обаче искал неговата мечка да е по-висока от тази на Пенчо Кубадински. Положението вече било наистина драматично. Ами ако при опъването кожата се скъса? Поради неблагонадеждност.

Колю бил изключван от университета. Бил и от буржоазен произход. Най-малкото щели да го изгонят от музея, а можело да се случат и къде - къде по-неприятни неща. Този път мажели кожата на мечката не с олио, а

със зехтин и опъвали много внимателно

Милиметър по милиметър. Директорът на музея също се вълнувал и идвал от време на време да наглежда процеса. Най-накрая успели. Мечката станала с 1 сантиметър по-висока от тази на Пенчо Кубадински. Е, вярно, била доста стройна и издължена и приличала не на страшен звяр, а на окосмена манекенка.

В работата ни с Колю нямаше драма и напрежение. Имаше радост и въодушевление. Снимаше се 3 месеца без почивен ден от много ранни зори до късна вечер. Понякога и през нощта. Както знаете, има птици, които не се съобразяват с работното време на почтените хора. Заснетият материал стана чудесен. Бях страшно доволен, а за Колю да не говорим. Започнах да монтирам филма - бавно и напоително. За да стане един филм както си трябва, се иска време. Колю се обаждаше през ден да се интересува как върви и някак си много деликатно

се опитваше да ме подтикне да го завърша по-бързо

Разбирах, но не се поддадох. По едно време Колю престана да се обажда. Странно, може би десет или петнадесет дни?! Гордо завърших филма и тогава научих. Колю имал левкемия, която се обострила в последно време и два дни преди да завърша филма, починал.

Четете още:

Най-тузарските имоти в София. Успешно догонват комплексите в Париж, но все още са далеч от цените в Монако

Курсантка се простреля с автомат “Калашников” в гърдите. Инцидентът станал докато чистела оръжието