Вдъхновява се от най-решителните сражения на християнските народи срещу османските турци XV-XIX в.

От снимките на пълнителите на оръжието, използвано в стрелбата в двете джамии в Нова Зеландия, където загинаха 49 души, ясно се виждат български думи и имена.

Името Фружин.

Това е вторият

син на цар Иван

Шишман

(1371–1395) от брака му с третата дъщеря на сръбския княз Лазар Хребелянович (1371–1389) Мария (или Драгана). Той е роден около 1387–1389 г.

След гибелта на баща си Фружин се укрива при чичо си Иван Срацимир във Видин, а след това в началото на ХV в. вече е намерил подслон в двора на унгарския крал Сигизмунд.

Дълго време (и погрешно) в нашата историческа наука се смяташе, че Фружин заедно с братовчед си Константин (син на Иван Срацимир) около 1408–1409 г. са вдигнали въстание срещу османците в Поморавието. Изглежда, именно този факт е бил известен на терориста от Нова Зеландия.

Публикувани буквално преди месеци,

последните

изследвания

показват друго

По това време се е водела жестока борба за власт между синовете на султан Баязид (1389–1402), Муса Кеседжи (Главорез) и Сюлейман (1402–1410). Българските царски синове Константин и Фружин са участвали в коалиция със сръбския деспот Стефан Лазаревич (1389–1427) и влашкия войвода Мирчо Стари (1386–1418) на страната на Муса. Поради това през 1410 г. султан Сюлейман, който взел надмощие, се насочил срещу отцепилите се български градове Пирот, Ниш, Свърлиг и Видин. По-нататък Фружин имал активна дейност с антиосмански характер в Албания и Унгария и умрял в края на 1444 г.

Битката

при Булаир

през 1913 г.

През януари 1913 г. в Османската империя е извършен младотурски преврат. Новото правителство прекратява примирието с държавите от Балканския съюз и на 3 февруари подновява военните действия. Булаирският бой е част от общото турско настъпление, включващо офанзивни действия на позициите при Чаталджа и десант при Шаркьой.

Османското командване има за цел да поеме инициативата във воденето на военните действия и при успех да настъпи в Източна Тракия към обсадения Одрин. Българската Седма пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров е заела отбранителна позиция на север от Булаир (на полуостров Галиполи). Сутринта на 8 февруари (26 януари стар стил) 1913 г. българите са атакувани от турската Мюретебна дивизия и 27-а пехотна под командването на Али Фетхи Окяр, образуващи 10-и турски корпус. Боят се води в района на Булаир и старата крепост Цимпе.

Българският 13-и полк в тежки сражения задържа турците в района Разрязаната могила, но 22-и пехотен полк е принуден да отстъпи. В падналата мъгла неочаквано

българите

предприемат

контраатака

и влизат в ръкопашен бой с турските части. Изненаданите противници побягват към Булаир и така е пресечена възможността за турски десант при Шаркьой.

В чест на победата е написан “Булаирски марш”.

Кървава зора вестява

страшни боеве за мъст.

Рилците са веч готови

смело в бой да полетят.

Пред стените булаирски

никой не е идвал там,

само ние славно бихме

анадолска страшна сган.

Босненци гърмят и

тряскат,

рилците без страх

вървят,

тях гранатите не

стряскат,

безжалостно враг

требят.

Бурно мятат се вълните

на Егея, Мрамора,

и повтарят на борците

гръмогласното “Ура!”.

Врага свети с

прожектори,

за да види де сме ний,

ала вижда си позора,

в кръв обляни долини.

Анадолеца съкрушен

в своите крепости се скри,

нивга няма да помисли

да излезе срещу ни.

Нарича се още “Бойна песен на 22-и тракийски полк” – военната част, в която е служил поетът Димчо Дебелянов.

Vienna 1683

Това е английското название на града, но както е известно, то се използва и от българите.

На 14 юли 1683 г. около 120-хилядна османска армия под началството на великия везир Кара Мустафа паша започва втората голяма турска обсада на Виена (първата е от 1529 г.). Обсадните действия завършват с щурма на турците на 11–12 септември същата година. Отдалечеността на целта не им позволява да използват тежките за пренасяне тогавашни оръдия и вместо това те

взривяват

бурета с барут

на определени места от крепостната стена и донякъде са имали успех.

Решителна е била намесата на 84-хилядната полско-германска-австрийска европейска армия, командвана от полския крал Ян ІІІ Собиески (1676–1696), която разгромила османците и така спряла окончателно тяхното напредване на запад.

Любопитна подробност е, че след боя в турския лагер са намерени чували с кафе. Сутринта преди сражението войниците са пили от тази напитка, за да са свежи в боя. Виенските хлебопекари пък през нощта изпекли кроасани, наричани на френски “полумесец” (croissant), а у нас и досега познати като виенски кифли, което целяло да покаже символичното

изяждане на

османския

държавен

символ

и победата над турците. Независимо от решителността на битката по обяд немските полкове неочаквано спрели бойните действия, за да…похапнат, а след това продължили да воюват. Боят стихнал към 16–17 ч.

След битката при Виена през следващите векове Османската империя започнала да отслабва и нейната агония дала възможност на християнските народи на Балканите да отхвърлят чуждото робство.

Сражението

при Кагуле

през 1770 г.

Решителна битка на 21 юли при р. Кагуле в днешна Молдова, по време на руско-турската война от 1768–1774 г. В нея руската армия, която била съставена от 17 хиляди пехотинци и още няколко хилядна кавалерия, успяла да разгроми 150-хилядната турска войска.

Shipka pass

1877–1878 г.

Макар този надпис да е на латиница, ясно е, че тук се имат предвид боевете в Шипченския проход на 9–14 август 1877 г., когато шепа български опълченци спират 30-хилядната армия на Сюлейман паша и това е с решаващи последици за изхода на Руско-турската война от 1877–1878 г.

* * *

Прави впечатление, че надписите по пълнителите показват едни от най-решителните сражения на християнските народи срещу османските турци в периода ХV–ХIІХ в.

Как терористът от Нова Зеландия се е вдъхновил от тези сакрални моменти в българската история, остава загадка. Поне засега. Но по изписването на паметните дати на български върху пълнителите е очевидно, че или е имал контакт с българи и сърби, или е живял в България.

*Авторът е декан на Историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”