Преди години пътувах до ФРГ и в Мюнхен се запознах с бай Колю. Бяхме седнали в една бирария. Чул, че приказваме на български и се премести на нашата маса.

Бай Колю работил още от средата на 70-те години в “Ямболен”. Това е съвместно предприятие между Западна Германия и България. Както се подразбира от името, намираше се в Ямбол. Бай Колю бил там майстор. Ама много добър майстор и немците го харесвали много. Даже го поканили официално за един месец на специализация.

Нашите пратили друг

вместо него.

Немците – какво да правят - приели натрапника, но заявили с ултиматум, че следващия път си искат бай Колю. Нашите мислили, мислили и накрая решили да го пуснат, но да изпратят с него и партийния секретар на завода.

“И така – продължи да разказва бай Колю – заминахме двамата на специализация.

А

той какво

да специализира?

Където и да отида, той с мене. Не се отделя и за минутка. Една вечер, някъде към 24,00 часа реших да се поразходя. Викам си - той сигурно си е легнал. Е, ще подишам малко чист въздух.

Излизам от моята стая в хотела, а той досадникът в коридора.

– Къде бе, бай Колю?

– Ами да се разходя.

– Чудесно. И аз ще дойда с тебе.

Вървим ние по улицата и по едно време минаваме покрай един полицейски участък. И аз най-спонтанно, преди това не бях мислил по въпроса, влизам вътре. Партийният секретар след мене. Отивам към дежурния.

Вадя паспорта си от джоба. Пляскам го на бюрото

и викам:

– Емигранто!

Партийният секретар и той си извади паспорта от джоба. Плясна го на бюрото и той вика:

– Емигранто!

И така двамата си останахме в Мюнхен. Да ви кажа, много ми е хубаво тука. Апартаментът ми хубав, тристаен. Колата ми слънце. Пари дават колкото не съм си и помислял. Само едно ме е яд.

– Какво бе, бай Колю?

– Партийният секретар.

– Какво партийния секретар.

– Еми... пак ми е началник.