Малко повече от месец я дели от 97-ата й годишнина, която ще отпразнува на 2 февруари в зала 1 на НДК. Там ще изиграе представлението “Госпожа Стихийно бедствие”, седнала на трон като истинска кралица на българския театър. Освен рожден ден има и втора причина за празнуване - 70 години на сцената. Към спектакъла ще се присъединят нейни колеги и приятели като Любо Нейков, Аня Пенчева и Богдана Карадочева.

- Г-жо Мутафова, миналия месец излезе информация във вашия фейсбук профил, че за кратко слизате от сцената, защото имате здравословен проблем. Какво се случи?

- Бях на хотел в Поморие и тъкмо си тръгвахме. Слизайки от леглото, кракът ми се надяна на края на дървената рамка и се разряза. Понеже съм вече много възрастна и съм изкарала инфаркт, много лесно стават рани и трудно заздравяват.

- Сега добре ли сте?

- А, добре съм. Нищо ми няма. Аз за здравето си никога не съм се грижела кой знае как. Това не е хубаво, но така съм, небрежна. Дъщеря ми все ми се кара. Тя само ме гони да си пия хапчетата.

- На 2 февруари ще навършите 97 години, и то на сцената в зала 1 на НДК. Вълнувате ли се за представлението?

- Ами, хич. Тогава, като дойде. Ако отсега се вълнувам... Притеснявам се иначе. Не исках да го правя, но насила ме накараха. Не съм никак суетна и не ме блазни, ама никак това да ме снимат, да ме фотографират. Гледам мои колеги търчат за това нещо. Аз не.

- Как приемате цялото това голямо внимание към вас?

- Хубаво е, но някой път големи глупости за мене се пишат, бе. Веднъж в лудница ли ме бяха заврели.

- На 2 февруари освен рожден ден, празнувате и 70 години на сцена. Това е много. Докога така?

- Докато мога. Сега не играя много. Не се натискам. Навремето играх много в театъра. Понеже обичам да съм на сцена, сама си извоювах да стана артистка. Баща ми беше много против тази работа, ама много. Каза ми: “Докато не завършиш класическа филология в университета, никаква артистка. Да си вземеш едно солидно образование и да си вземеш хляба в ръцете. В най-лошия случай ще станеш една учителка.” А това в никакъв случай. Учителка никога няма да стана. Но сега не съжалявам, че тогава учех филология.

- Защо толкова не харесвате учителската професия?

- Майка ми беше учителка. Тя у нас е завършила история и заминава за Париж и в Сорбоната завършва с пълно отличие класическа филология. Тогава се връща в България и какво става - учителка в Първа девическа. Много важно. Едно и също всеки ден. Помня един ден, бях много уморена и лежах в моята стая. Влезе при мен и ми вика: “Водя 6 паралелки и всеки ден едно и също, едно и също.” Аз ѝ отвърнах: “Ми кой те е карал да ставаш даскалица?” Тогава навремето е било много престижно да си гимназиална учителка.

- Спомняте ли си първото си излизане на театралната сцена?

- Много добре помня. Годината не мога да кажа, но това беше пиесата “Хитрините на Скапен” от Молиер. Главната роля играеше Никола Балабанов, а аз бях в главната женска роля, която не ми достави никакво удоволствие. Тя беше весело момиче, младо. Не ме теглеше тази роля. На всичкото отгоре, така се случи, че в момента, в който трябваше да нося кошничка с цветя, се спънах, паднах и си разбих коляното. Ама не съм усетила, че съм си разбила коляното. Това не ме е и интересувало. Помислих си, че нещо по-страшно съм направила, че съм срутила театъра. Още съм ученичка в театралната академия и да паднеш на сцена... Скрих се зад едни кулиси и започнах да плача. Случи се малко преди един антракт. В това време режисьорът Сърчаджиев тича при мене притеснен, че кракът ми целият в кръв. Сложихме му кислородна вода и си изкарах докрай представлението.

Значи на първото си представление още аз паднах и го взех за лош знак. Викам на режисьора: “Ей, Сърчо, Сърчо, няма да ми върви”, а той: “Напротив, напротив.” Излъга ме. Петя Герганова тогава беше примадоната на театъра и той ми вика: “Петя Герганова при първото си стъпване и тя е паднала ей така, а виж каква кариера направи!”

- Казахте, че не сте намирали подкрепа от баща си да станете актриса. Кой ви подкрепяше най-силно?

- Никой. Сама си се подкрепях. Баща ми даже беше написал едно писмо до Владимир Полянов, директора на театъра. Той беше главен в комисията на изпита за ВИТИЗ.

В писмото пишеше следното: “Много те моля, искам детето ми да си гледа университета. Ако си ми приятел, ще я скъсаш. Пък и тя няма талант. Едва ли би могла да стане някаква треторазрядна артистка в провинцията.” Беше ме окепазил, на нищо ме направил в писмото. Не му се разсърдих. А аз тогава усетих, че добре съм се представила на изпита. Като видях, че съм скъсана, много тежко го изживях, ама много тежко, и не знаех причината.

- Въпреки всички трудности и спънки вие ставате актриса, и то каква. Каква е тайната на успеха?

- Различно, но трябва работа. Наистина много труд. Трябва да мислиш откъде да започнеш и накъде да вървиш. Аз лично много се лутах в ролите си. Докато Калоянчев веднага правеше роля, щом я прочете. Аз ги правя по различни начини. Мисля, обмислям. Вътрешно много търся. Все не се одобрявам. Но когато имам някакви затруднения, по-хубава роля правя.

Помня един ден баща ми ми каза: “Добре де, хайде да те видя колко пари струваш. Да изиграем една сцена с теб.” Той е започнал като артист в първия “Сълза и смях”, но се е отказал, защото не му е било достатъчно. Беше много културен. Арабски знаеше и арамейски, езика на Христос, знаеше. Та извади една пиеса и започна. Ходеше с бастун. Така завъртя бастуна, че сякаш завъртя сабя. Онемях от притеснение. Не можех да кажа нито дума. Той хвърли първа реплика, втора. Аз мрънках нещо там. Пълна нула. Разбрах, че съм се провалила напълно. Тогава ми каза: “Мойто момиче, от тебе артистка няма да стане. Откажи се.”

- Като дойдохме да ви посрещнем, видях некролога на Георги Калоянчев на входната врата на блока ви. Тази година се навършват 6 години от смъртта му. Какви са последните ви спомени с него?

- Беше много болен от рак. Той живееше над мен, на горния етаж. Качвах се при него да го видя. Не можеше да слиза. Ако от притеснение човек може да се разболее, то неговият случай беше такъв. Защото той уби една жена, без да иска, с колата. Пътувахме към Павел баня. Да правим бани, че ни въртяха коленете. Той кара, жена му до него, а аз отзад. Спомням си, че когато стана ударът, аз нещо чоплех с ръце, та не гледах напред. Издумка колата, аз вдигнах очи и гледам една пола минава покрай стъклото.

Цял рейс тръгнали за Кръстова гора да се молят на Господа. Като я удари, не беше мъртва още, но Калата щеше да умре. Страшен ужас.

Но защо казвам за полата. Защото, като ни разпитваха и аз казах на полицая, че съм видяла само как прелита една пола, той ми отвърна: “Вие не сте видели никаква пола!” Аз разбрах какво иска да каже. Това да не го казвам пред съда, защото това ще означава, че ударът е бил много силен. Искаше човекът да помогне още тогава на Калоянчев.

От този случай Кали не беше същият. Коренна промяна. Побеля напълно. Един път се прибирахме двамата, удари се външната врата и той каза: “Стояно, ей така как тропна вратата, ей така се чу и при удара.” Казах му: “Хайде, остави го това. Изтрий го”, а той: “Не мога, Стояно. В главата ми е само това.”

Той предложи на семейството на жената да помогне някак, но излязоха много благородни хора. Нищо не искаха.

- От артистите кой е бил ваш идол?

- Кръстьо Сарафов. За мен това е най-големият български артист. Беше много талантлив, работлив и много културен. Беше приятел на баща ми. Останал ми е добър спомен от него. Снимаме за телевизията, но за първата телевизия, дето беше черно-бяла и пишеше “новини”, нищо друго. Снимаме пиеса комедия с една възрастна много смешна героиня. Аз съм още прохождаща в театъра. Мара Пенкова беше режисьор и ми показва да играя едно младо момиче. Викам: “Не, искам да играя таз дъртата.” “Как ще играеш тая дъртата, ма. Ти си младо момиче. Ще се провалиш”, викна тя и стана кавга между двете. С Мара Пенкова ще се бием. Накрая тя кандиса и ми каза: “Проваляй се тогава!” А телевизията беше на живо и ако сбъркаш, грешката си върви. Добре, ама аз съм играла много хубаво. Партньор ми беше Кръстьо Сарафов. След пиесата дойде при мене, щипна ме по бузата и ми каза: “Ще стане от тебе голяма артистка, моето момиче. Хвана ми окото!” Вече бях във ВИТИЗ и Кръстьо същата вечер отишъл в нас и казал на татко, че съм много талантлива. Тогава татко рече: “Сега ще умра спокойно. След като Кръстьо ми каза тези думи, аз съм спокоен за тебе.”

- Театралните салони постоянно са пълни. Към по-добро ли се развива българският театър?

- Не толкова добре. Нещата се промениха в държавата въобще. Спомням си преди Живков умираше за всеки театър. Хубав, лош, театър ли е... Играл в “Хан татар” някога като любител и все вадеше една критика, в която пишеше, че Тодор Живков играл много добре. Сто пъти ни я е чел. Забравяше ли тоя човек. Като дойде: “Вижте какво пише за мене!” и ние “Ауу!”, като че ли за пръв път го чуваме. (Смее се.)

- Кога разбрахте, че вашият път е актьорското майсторство?

- Още от малко дете. От съвсем малка си правех свой театър. Събирах класа вкъщи и правех постановки с тях. Имахме заден двор и там сцена. В играта ми винаги в основата стоеше театърът.

- Дъщеря ви Мария Грубешлиева написа биографична книга за вас. Обиколихте 30 града, за да я представите. Как минаха срещите с читателите?

- Много хубаво. Всички ни посрещнаха много радостно. Всички зали бяха пълни. Много пътувахме с книгата и имаме още да обикаляме, но заради крака сега малко спрях.

- Сега сме в месец на празници. Обичате ли Коледа?

- От всички празници най-много обичам Коледа. На Великден се радвах на лачените обувки. Родителите тогава непременно ни подаряваха 2 чифта - едните с връзчици, а другите с каишчица. Винаги спях с тях, за да усещам миризмата на лак.

А на Коледа се радвам, защото вали сняг и е много романтично. Там, където аз живея, има цяла гора и тя така хубаво побелява. Коледа винаги съм я свързвала с игра, шейни още от малка. Аз не само тогава, ами и сега, докато имах вилата в Драгалевци, всяка зима правех снежен човек. Аз самата, дърта жена. Това ми беше първата работа, щом падне сняг. Един снежен човек го бях направила, много приличаше на баща ми. Също като него. Много време го държах. А подаръците, които получавах като малка, обикновено от баща ми беше книга, а майка ми беше по скъпите неща - пръстен или някое друго бижу.

- Какво си пожелавате за Коледа?

- Да ми е живо и здраво детето. Моля се за близките си, за себе си.

- Какво ще пожелаете на нашите читатели за Коледа?

- Аз на Коледа се чувствам коледно. Това си е мое усещане. Да им е честита Коледата. През цялото време да бъдат пълни с коледно усещане. Да си пожелават каквото искат. Казват, че човек, като си пожелае нещо на Коледа, и то се сбъдвало. Колко пожелания съм отправяла, пък нищо не се е сбъдвало досега, ама... Дай боже сега да се сбъдне.