Парадоксално и в разрез с общоприетите възгледи за ефекта от здравословния начин на живот, изглежда, че по време на Втората световна война надделяват държавите, чиито лидери пушат и пият, а диктаторите от Оста, въпреки че са фанатични трезвеници, губят на всички фронтове.

Втората световна война - най-кървавото събитие в човешката история, което оказва влияние в политиката и представите на хората по света дори до наши дни, не е била само трагедията на милиони хора, а и сблъсък на различни системи и лидерство. В нея дори на личните качества на президента, министър-председателя, генералния секретар или фюрера някои отдават голямо значение за крайния изход от бойните действия.

На пръв поглед водачите на фашистките режими в Европа като Хитлер, Мусолини, Франко са въздържатели. Срещу тях са лидерите на съюзниците - Рузвелт, Чърчил и Сталин, които дори не смятат за нужно да крият вредните си навици.

Такава е общата представа, но какви са фактите? Вярно е, че в по-късните години от живота си Хитлер наистина е бил фанатичен трезвеник по отношение на цигарите и алкохола. По принцип първото изследване, което открива връзката между рака на белите дробове и тютюнопушенето е направено в нацистка Германия, а

Хитлер е дарил

100 000 райхсмарки

от личните си финанси за него. През 1939 г. по негова лична инициатива е създадено и Бюрото за опасностите от алкохола и тютюневите изделия, където се доказват рисковете от тези пороци. 

Второ проучване през 1942 г. на Института за борба срещу опасностите от тютюнопушенето, създаден към университета в Йена, затвърждава представата за последствията от вредния навик.

Психолозите също имат обяснение за този феномен. Според тях главите на авторитарните режими от Оста произхождат от по-ниските социални слоеве на населението в своите страни. Заради това по-чисто психологически причини те се стремят "да блеснат" с някакви уникални качества в общественото съзнание. Така иначе полезният за здравето трезв и по-аскетичен живот за тях се превръща в някаква самоцел, с която в крайна сметка те се стремят да покажат, че са нещо повече от останалите хора.

Разказват например, че като младеж бъдещият германски фюрер злоупотребявал сериозно с пушенето и бил стигнал до 40 цигари дневно. А доколкото създадената от него радикална партия се формира първоначално в бирариите, няма как да е бил чужд и на алкохола.

Все пак според историческите сведения в късните си години Хитлер със сигурност е мразел тютюнопушенето и пиенето на алкохол. Нещо повече - имал е и негативно мнение за всеки, който ги практикува. Затова и никой не си позволява да пуши и пие в негово присъствие.

В това отношение има само едно изключение - финландският главнокомандващ Карл Густав Манерхайм. На срещата му с фюрера в Хелзинки през 1939 г. по негова молба му е разрешено да пуши. Дори разказват, че след като разбрали, че се е самоубил, приближените му в бункера си отдъхнали облекчено, че вече могат да си пият на воля в тези тежки за тях мигове.

От грижа към собственото си здраве Хитлер станал и вегетарианец - нещо доста необичайно за човек, известен с безмилостните си убийства в огромен мащаб. В статия от 1937 г. "Ню Йорк таймс" отбелязва: "Добре известно е, че Хитлер е вегетарианец и не пие и не пуши. Затова обядът и вечерята му се състоят предимно от супа, яйца, зеленчуци и минерална вода".

Предполага се, че променя радикално хранителните си навици след аутопсията на любимата му племенница Гели. Дори по различни свидетелства на съвременници той стигнал до крайност и в тази област. Така например в мемоарите си Алберт Шпеер отбелязва, че Хитлер използвал много правдоподобни и ужасни описания на страданията на животните при клането им,

за да се опита да разубеди

колегите си да не ядат месо.

По време на Ваймарската република наркотиците са леснодостъпни в германската столица Берлин, но след като завземат властта през 1933 г., нацистите ги забраняват.

На фона на това обаче има и доста голямо противоречие. Враждебното отношение към упойващите вещества за масова употреба не пречи на Хитлер

да злоупотребява

с наркотици

- през всичките години във властта редовно е използвал кокаин, морфин и метамфетамини. Вярно е, че вероятно той ги е приемал като "медикаменти", тъй като наркотичните вещества са изписвани от личния му лекар, но от това пагубният им ефект върху здравето и психиката не става по-малък. Известен наркоман е и заместникът му Херман Гьоринг. Оправданието му е, че още като млад член на нацистката партия Гьоринг бил сред ранените в неуспешния "бирен пуч" през 1923 г. и докато го лекували от раните му, той развил пристрастяване към морфина, което продължава до края на живота му.

По подобен начин се развива и животът на Бенито Мусолини. В ранните си години, когато се увличал от социалистическите идеи, и Дучето не бил чужд на тютюна и алкохола.

След завземането на властта пропагандната машина на фашистите прониква във всяка област на Италия и около него се развива култ към личността. Хората го смятали за гениален човек на действието. Когато нещата вървели добре, всичко

било благодарение на Дуче,

а когато се объркват - той няма вина. Всъщност италианският диктатор става трезвеник по принуда. Физическото му състояние не било добро, страдал от язва и стомашни разстройства. Заради това бил принуден да следва строга диета - пиел до три литра мляко на ден, за да потуши болките в корема си. Именно тези здравословни проблеми през 1923 г. го принудили да се откаже от пушенето и пиенето.

Той е пословичен в стремежа си да демонстрира, че е спортна натура - язди, плува, играе тенис, фехтува се и кара ски. На практика обаче е много неубедителен във всички физически занимания. Само благодарение на цензурата се спасява от подигравки за смешните си напъни в тази област.

В допълнение според някои сведения заради разюздания си сексуален живот Мусолини е имал нелечима форма на сифилис и през целия си живот взема наркотици, за да облекчи най-лошите симптоми.

Франсиско Франко също

има славата

на заклет трезвеник.

Генералът, управлявал Испания в продължение на почти четиридесет години, забранява пушенето в негово присъствие дори на министрите си.

Подобно било отношението на дълбоко религиозния каудильо (Водач по Божия благодат) и към алкохола. Само че, доколкото Испания успява да запази формален неутралитет по време на войната, мястото му в този списък е доста спорно.

Нееднозначни са сведенията и за победителите. След създаването на антихитлеристката коалиция западните лидери трябваше да се изправят пред Сталин - труден партньор не само в политически смисъл, но и по алкохолните въпроси. За навиците на Сталин като пияч има доста противоречива информация. В спомените на Никита Хрушчов се казва, че през 30-те години съветският лидер пиел много умерено - но по-късно, по време на войната и особено след нея, през последните години от живота си, Сталин все повече се привързвал към бутилката. По някои сведения в първите дни след нахлуването на германската армия на територията на СССР отчаяният съветски диктатор прекарал сам в безпаметно пиянство.

Други приближени на диктатора, като Вячеслав Молотов или Анастас Микоян не потвърждават тези сведения. Те обръщат внимание и на факта, че Сталин често пиел грузинско вино в по-малки чаши, за да не се напива. Но почти всички мемоаристи са съгласни, че Сталин е обичал да напива другите.

Съветският диктатор, съдейки по всичко, е пил и със западните си партньори. Това се случва по време на първото посещение на Чърчил в Москва през август 1942 г., както и на конференцията в Техеран през декември 1943 г.

В същото време Сталин обича да демонстрира на лидерите на съюзниците съветските алкохолни напитки. Чърчил бил впечатлен от арменския коняк. След срещата в Ялта Сталин му подарил определено количество от тази напитка, според някои източници - няколко бутилки, според други - няколко кутии. Рузвелт пък харесал грузинските и кримските вина. Въпреки това в Крим, на конференцията в началото на 1945 г. президентът на САЩ едва ли е пил много, тъй като вече бил сериозно болен и починал само два месеца по-късно. Йосиф Висарионович е известен и със страстта си към тютюнопушенето. Когато бил в дома си или в кабинета си, е предпочитал лулата. За нея винаги имал тютюн от избрани марки - най-вече Prince Albert и Edgewoth. А по време на конференции или на обществени места, когато не е било удобно да запали лулата,

често пушил и цигари от специално

произведените за него Herzegowina Flor.

Явно е имал основание да държи на чуждите вместо на марките родно производство, защото според един слух веднъж събрал директорите на фабриките за кибрит.

Пред тях той извадил любимата лула и започнал да се опитва да я запали. Вадил клечка след клечка, но без успех.

Накрая чак с последната от седмата кутийка успял да запали и в свой стил попитал разтрепераните началници: "Имате ли въпроси?". Така съветските кибрити за кратко време станали най-надеждните в света.

Широко разпространено е мнението, че Чърчил е пиел и пушел много. Наследник на един от най-известните аристократични родове във Великобритания, той още като младеж не бил чужд на вредните привички, характерни за хайлайфа в империята. Освен че винаги е с неизменната пура в уста, широко известна е и неговата фраза:

"Аз съм взел повече от алкохола,

отколкото той от мен".

Самият Чърчил явно не е искал да разсейва мита за проблемите му с алкохола. Според историка Ричард Лангуърт Чърчил със сигурност е пропагандирал идеята, че "има бездънен капацитет". Обратно на общоприетата представа, той е бил привърженик на виното. В рамките на добрите традиции, особено в по-младите му години, то присъства задължително на трапезата му. Според статия във в. "Телеграф" сутрин започвал с бяло немско вино, а след това си пийвал мартини. По свидетелства на близките му имал слабост и към доброто шампанско и бренди. Пиел и уиски, разбира се.

Предимно класическо "Джони Уокър" с червен етикет, но в доста минимални дози. Сипвал съвсем малко концентрат- колкото да покрие дъното на чашата, и допълвал с много вода, а след това отпивал на малки глътки от получената смес през целия ден. В тази връзка британският премиер казвал още, че "четирите основни неща в живота са: гореща баня, студено шампанско, пресен грах и отлежало уиски".

Въпреки това според мнозина историци в действителност британският премиер не е бил алкохолик. Вероятно косвено свидетелство за това е също и фактът, че бащата на понятието "Желязна завеса" доживява почтените 90 години.

Интересни са връзките с алкохола и тютюна и на американския президент Франклин Делано Рузвелт. Известен повече с това, че е сложил край на Голямата депресия и е довел САЩ до победа във Втората световна война, именно негова е

заслугата и за отмяната

на сухия режим.

Само пет дни след като встъпва в длъжност, дотогавашният губернатор на щата Ню Йорк от Демократическата партия свиква сесия за повторно узаконяване на бирата. И това не е изненада, тъй като отмяната на строгите ограничения е била в основата на кандидатпрезиденската му кампания.

Пушел по пакет цигари на ден. Иначе и за неговата лична склонност към алкохола има доста противоречиви сведения. Някои го представят като умерен пияч.

„Преди вечерята обикновено пиехме коктейли с мартини, направени от собствените ръце на президента” - спомня си членът на кабинета Робърт Джаксън, в биографията „Човекът: Вътрешният портрет на Франклин Д. Рузвелт" от 2003 г., - но да се твърди, че президентът е пиел много… е грешка. Никога не съм го виждал да вземе повече от няколко коктейла, нито пък е искал другите да пият. Обикновено изпиваше два коктейла преди вечеря, а после може би и още един."

В същото време синът му Елиът си спомнял как баща му разказвал, че на конференцията в Техеран, заедно с другите двама "големи" надигнал 365 тоста - “за всеки ден от годината”. Други спомени го описват дори като алкохолик, но все пак трябва да се има предвид и тежкото заоболяване на президента. През 1921 г. той е диагностициран с полиомиелит, вследствие на което краката му са трайно парализирани. Въпреки това благодарение на силната си воля вече като инвалид той се връща на държавна служба и успява

да спечели в изборите

за губернатор,

а след това и за президент.

Докато има история, хората ще спорят за ролята, която субективният фактор играе в нея, за характера на личностите, които вземат най-важните решения, за техните добродетели, дефекти, слабости и зависимости. Дали ходът на Втората световна война щеше да бъде различен, ако лидерите на основните воюващи сили не бяха мъже на средна възраст, водещи нездравословен начин на живот, а енергични атлетични младежки лидери? Може би в някаква малка степен. Но е малко вероятно този фактор да се окаже решаващ - в крайна сметка резултатът от глобалния конфликт е решен в окопите, армейските щабове и работилниците на военните предприятия.