Тримата патриоти вече влязоха в последната фаза, в която бяха реформаторите миналия мандат - всеки срещу всеки

Нали помните, че имаше един филм, в който Шарън Стоун и Изабел Аджани убиха мъжа, когото споделяха - “Диаболично”? За него се сетих днес по повод перфидните номера, които си въртят патриотите. Като под мъжа не визирам нито един от тримата, нито давам на някой от тях женска роля. Просто ползвам сюжета,

защото са трима и защото

се бият до убиване.

Свръхполитическо, меганеискрено и изцяло лично е всичко между тях. Ама наистина всичко - от това на чий терен ще се съберат, ако изобщо го постигнат (естествено, домакинството е знак кой е водещият в коалицията), до това на кого от тях най-напред е казал “Добър ден” Бойко Борисов.

Започнах с диаболичния сюжет, защото допреди часове тримата съпредседатели на “Обединени патриоти” бяха точно това. Всеки ден проверявах днес кои двама ще са срещу третия. В началото уж тайно, но всъщност не можеше да остане скрито от никого, се презираха Красимир Каракачанов и Валери Симеонов. Това беше още полурозов период за “Обединените патриоти”, тогава беше лесно. Волен вдигаше телефона първо на единия, после на другия и ги събираше на една маса с мезета след работно време. И нещата се поизглаждаха, но само до следващия лидерски тиймбилдинг. Медиите имаха няколко дни, в които да следят тримата в преките им задължения, а не да мерят температурата на взаимното негодувание на двама срещу третия, в чиято роля периодично попадаше всеки от тях. Защото междувременно черният стана Волен - когато поиска оставката като вицепремиер на Каракачанов, след което се отлъчи и остави другите двама да се червят пред медиите как така всичко е наред в коалицията, като третият не ще да ги види даже.

Ненадейно един ден се събудих и установих, че е настъпила последната фаза - същата, в която прекараха последните си месеци и дори седмици във властта реформаторите. А те започнаха още по-романтично. Не само заради младата си лична възраст, а и защото с тяхното влизане в коалиция с Бойко Борисов ГЕРБ най-сетне получи своята дълго отказвана легитимация от старата десница. И всички хора със симпатии в този политически спектър най-сетне получиха шанс да го обичат целия, а не да го делят на любов и омраза в сърцата си.

След обнадеждаващия старт на РБ се усети, че там едното крило (Лукарски и Кунева) трудно крепи баланса с другото (Радан и Гроздан). Така изкараха близо година, преди второто да се откъсне и да се обяви опозиция.

4 месеца по-късно проф. Тодор Танев (квота на Гражданския блок, формално предвождани в парламентарния РБ от Гроздан Караджов) спря да е министър, а мястото му зае не същото крило, а Меглена Кунева от другото. И тук вече се случи едно от многото неща, които не могат да се обяснят с логика. Вместо министерската позиция да скрепи дружбата между ДБГ на Кунева и СДС на Лукарски, за няколко месеца и между тях настъпи разрив. Трите големи партии в РБ вече се ненавиждаха или в най-добрия случай мълчаливо се презираха. СДС и ДСБ ревнуваха, че с министерството на образованието ДБГ е взело голям превес над останалите (в лицето на безусловната привързаност на всички районни инспекторати и директор(к)и на училища, вузове и гимназии). Но макар и споделящи обща неприязън към новата тежест на Кунева, Лукарски и Кънев ни най-малко не се сближиха. А

23-мата им депутати

удивително се

разделяха на 24

позиции. Фокусници.

Периодично и ние, медиите, попадаме по средата на обстрела - виновни се оказваме и ние с нещо. Аз например, че заради дума, изтървана в интервю пред мен (“трика”), на единия му излезе прякор. На други колеги може за друго да са се цупили.

Същите са и сегашните. Всеки от тях ме подозира, че симпатизирам на другия. А аз и останалите журналисти чисто и просто си вършим работата.

Но да се върнем на тримата главни герои. Ако ми позволят, им повтарям: не е лошо да имате предвид, че вече влязохте във фазата “всеки срещу всеки”. И то по същото време, по което в нея пропаднаха предишните “малки” партньори (малки, малки, ала без тях управленската конструкция не може) - след прехвърлянето на година и 9 месеца от началото на мандата. Изчислявам го за всеки случай - ако искат, в последния момент могат да извъртят някоя спасителна маневра. Щом са искрени, че не искат сътресения в държавата. И в този ред на мисли съвсем ми е необяснимо как някой може да реши, че европейските избори не са му нещо важно. Нали, ако ги спечели Нинова, за вас настава краят... Надали греша - спомнете си шамара на Местан преди 5 г. по същия повод.

А иначе - в интерес на категориите мога да заключа, че улисани в дебнене и кроене, първо реформаторите, а сега и вие, патриотите, създадохте и утвърдихте нов жанр - политически диаболизъм.