Българският национален отбор отново остана под върха в европейската си квалификационна група. Само че този път бяхме непосредствено след първия, а не далеч назад в класирането, както се случваше през годините. Вярно е, че Лигата на нациите съвсем не е толкова важен турнир, каквито са европейските и световните квалификации.

Вярно е също така, че не се случи някакво чудо, което да даде крила на "А" отбора и той да смаже всичките си съперници в групата, гледайки към следващата фаза, в която ще се разиграе една квота за европейското първенство през 2020 г. И все пак надежда има!

Най-големите песимисти трябва да признаят, че в отделни периоди от мачовете играчите на Петър Хубчев приличаха на добре сработен средноевропейски отбор, а не на футболно джудже, докъдето се бяхме докарали в последното десетилетие. Нашите успяваха да пресират, да се организират в защита и да изпълняват тактически указания. Случиха се и атаки с едно подаване, които са най-полезни за създаването на голови положения. До известна степен беше озаптена и ширещата се по нашите географски ширини простащина, която често е ставала повод за изпросването на абсолютно безсмислени червени картони. В момента

силните страни на държавния ни тим изглеждат почти толкова, колкото и слабостите му.

Остава си големият проблем с тромавото движение на играчите по терена. Това се видя в мача с Кипър, когато техен нападател се измъкна изпод носа на прекия си пазач и пробяга половината терен, за да мушне топката покрай Георги Петков. И като споменахме вратаря, той също внесе известен колорит в последните два европейски мача на "трикольорите" за тази година.

Може и да не спечелихме групата, но поне се прочухме по света като отбора на Стария континент

с най-възрастен вратар

Но да се върнем на проблема с бавните ни играчи. Те не са виновни, че много често въобще не разбират какво се случва около тях. Просто така са научени. В България се играе бавен футбол, който не предразполага към някакви особено активни движения по терена. Ако някой все пак се опита да се поразтича и да мине с някой хубав финт защитника, той просто го сваля на земята.

Съдиите са благосклонни към подобни изпълнения, тъй като са част от общата картинка. Точно заради това българските клубни отбори, а и националният изглеждат толкова неприятно изненадани, когато излязат на европейската сцена и се сблъскат със съперници, чиито играчи са в постоянно движение по терена.

В интерес на истината Петър Хубчев успя да накара избраниците си да се движат дори когато топката не е в краката им. Накара ги също така

да пресират противника

още в неговата половина, както и да си подават доста по-грамотно, отколкото го правят по българските терени. Това даде резултат и България аха да спечели първото място. Това не се случи, но второто място и спечелените точки се оказаха полезни.

Националният ни отбор се изкачи от четвърта в трета урна за европейските квалификации. Това поне на хартия означава, че ще

имаме малко

повече шансове

най-сетне да се класираме на голям футболен форум. Нищо чудно и след края на квалификациите да имаме още един шанс, ако все пак влезем във финалната четворка на нашия поток от Лигата на нациите. Схемата как ще се случи, това е сложна и няма смисъл да бъде обяснявана в детайли.

По-просто казано - шансовете са на наша страна, но само добрият късмет няма да стигне, ако се задържи сегашното ниво на отбора. Хубавото е, че Хубчев до голяма степен успя да избистри състава и сега ще има време да продължи изграждането на облик, който липсваше на тима. Да се надяваме, че най-хубавото тепърва предстои.