Тя трябвало да ражда деца, втората му жена не допуснала тази грешка - пиела отвари срещу забременяване.

Грешни дипломатически ходове водят страната към първата на ционалнакатастрофа.

Фердинанд се жени за Мария-Луиза Бурбон-Пармска през 1893 г. Още на следващата година им се ражда син, който известно време не може да бъде кръстен. Защото, от една страна, съществува чл. 68 от Търновската конституция, според който наследниците на Фердинанд трябва да приемат православната вяра.

От друга, срещу това решително се противопоставя самият папа, който смята, че децата на католици също трябва да изповядват тяхната вяра. А има и трето и то е, че бащата на Мария-Луиза се е съгласил да я даде за съпруга на Фердинанд при изричното условие децата им да бъдат католици.

За да се преодолее конституционното препятствие, се организира акция за отменяне на чл. 68 от свиканото за целта Велико народно събрание. Но тогава се намесва руският император, който обявява, че ще стане кръстник на новороденото, и това се оказва решаващо, защото Фердинанд не може да рискува влошаване на отношенията си с Русия, които и без това не са много добри. Така престолонаследникът е кръстен Борис.

По-нататък нещата се развиват съгласно изискванията на конституцията. През 1895 г. на Фердинанд и Мария-Луиза им се ражда втори син, когото кръщават Кирил. През 1898 г. княжеската двойка се сдобива с дъщеря – Евдокия, а през 1899 г. с още една – Надежда. Княгиня Мария-Луиза умира при раждането й.

Дълго време Фердинанд е вдовец. Той се жени повторно през 1908 г., след обявяването на Независимостта на България, за принцеса Елеонора Ройс Кьостриц, която вече не е княгиня, а царица на България. Деца обаче не им се раждат. Въпреки продължителните лечебни процедури, на които е подложена царицата, и молебените с участието на най-висши католически духовници тя остава бездетна. Говори се, че специална литургия за нея е отслужена лично от папата, но и след нея не се стига до желания резултат. Говори се и друго - а именно, че царицата тайно е пиела билки против забременяване, защото не е искала да има деца. Елеонора умира през 1917 г.

С първата и втората си съпруга Фердинанд има доста различни взаимоотношения, въпреки че и двете са с най-висок аристократически произход, те са потомствени принцеси. На Мария-Луиза, която е с 9 г. по-млада от него, той гледа като на жена, която трябва да му ражда деца, на първо време за да има престолонаседник, а на второ – да се продължи родът му. Затова той високо оценява нейната заслуга в това отношение. По-голямата част от времето, през което са женени, двамата прекарват отделно един от друг. На Фердинанд много му харесват пищните приеми и тържества от различен род, на които се яде и пие без мярка. През това време княгинята трябва да се грижи за децата, като при това Фердинанд съвсем не е щедър по отношение на средствата, които й предоставя за тази цел, а също така и за самата нея.

Когато от време на време все пак и тя се появява на светски прояви, е облечена почти като придворните дами, а дори и по-скромно от тях. Стига се дотам, че веднъж на един прием румънският посланик не може да я различи и се обръща с “Ваше Величество” към една от придворните дами, която взема за княгинята. Говорят, че Фердинанд се държи с нея като с циганка, защото непрекъснато е бременна - за 6 г. тя ражда 4 деца.

Съвсем различно е положението в отношенията му с Елеонора. Тя е с 15 г. по-възрастна от Фердинанд и успява да се наложи като водеща фигура както в семейството, така и в царския двор. Някои от лекуващите я доктори са на мнение, че тя е сексуално неудовлетворена и затова тайно пие билки против забременяване. Затова пък е неотлъчно до Фердинанд и особено при всички светски прояви. Макар и с не най-високия ранг в европейската аристократична йерархия, тя си е издействала награждаването с най-високи ордени от царстващите особи на Европа, устроила си е личен будоар, където тайно посреща знатни чужденци, и дава бляскави приеми в двореца, но за тази цел предпочита повече резиденциите.

Когато умира през 1917 г., се разнася мълвата, че смъртта й не е случайна, а е вследствие на височайшо разпореждане.

Фердинанд обаче освен съпруг е и дипломат. Една от най-големите му заслуги е сключеният по негова инициатива Балкански съюз, който има за цел да освободи останалите под турска власт територии с християнско население на Балканския полустров след Берлинския конгрес. Сключва договор първо със Сърбия, след това с Черна Гора, а накрая и с Гърция, но не успява да привлече към него Румъния. Най-големите му грешки са заповедта за нападение на доскорошните съюзници на 15 юни 1913 г. и присъединяването на България към Съглашението през Първата световна война. Освен тях има и по-малки неудачи, някои от които са малко известни, затова даваме повече сведения за една от тях.

В договора между България и Гърция, сключен на 16 май 1912 г., няма приложение за подялба на териториите, които евентуално ще бъдат завоювани през Балканската война от Турция (такова има само между България и Сърбия). Може би затова още в хода на военните действия между тях, въпреки че са съюзници, в отношенията им възниква сериозно недоверие, прерастващо дори в напрежение. Най-конфликтната точка е в претенциите и на двете страни към Солун. В града първи влиза български конен ескадрон от 40 кавалеристи под командването на поручик Стойков. Уплашени от тропота на копитата на конете, с което се създава впечатление, че в града влиза многобройна войска, турският гарнизон в състав от над 3000 войници вдига бялото знаме. По заповед на поручик Стойков низамите са разоръжени и са пуснати да си вървят, както се казва, по живо, по здраво, тъй като не са оказали съпротива, а на покрива на конака издигат българското знаме. Изпраща телеграма до щаба на командването на дивизията в Горна Джумая (сега Благоевград), откъдето получава заповед да остави в Солун караул от 5-6 човека, а ескадронът да се отправи в помощ на майор Пенчев, който с полка си има задачата да овладее град Кавала. Само 2 часа по-късно в Солун влизат два гръцки полка и техните командири обявяват, че градът е присъединен към тяхното кралство. Когато научава за станалите събития,

Фердинанд направо побеснява. Той заповядва на генерал Иван Фичев, началник на генералния щаб на българските армии, да отиде възможно най-бързо в Горна Джумая и да наложи строги наказания на командира на дивизията. Майор Пенчев е отстранен от длъжност и е изпратен в резерва. Самият Фердинанд, придружен от синовете си Борис и Кирил, охранявани от Втори софийски полк, пристигат в Солун. Обстановката в града става изключително сложна и напрегната, той фактически е разделен на две – северна българска и южна гръцка. В града спешно пристига гръцкият крал Георг със сина си – престолонаследника Константин, и кани Фердинанд на среща. Двамата монарси остават насаме и разговарят на френски без преводачи. Фердинанд предлага Солун да бъде разделен на две части между българи и гърци, но Георг казва, че това е неприемливо за него, защото вече е издал указ за присъединяването на града към гръцкото кралство и ако отстъпи, това силно ще наруши авторитета му.

Затова предлага Фердинанд да приеме вече установеното според него статукво, но като компенсация на България да се даде остров Тасос и правото царството да има свое търговско агентство на солунското пристанище, чрез което да се осъществява безмитен внос и износ на български стоки. За Фердинанд обаче това е недостатъчна компенсация. Той иска да се сключи незабавно договор, според който всички земи на изток от устието на Вардар да се признаят за безспорни български владения, а границата при Солун да минава на 10 км северно от града. В процеса на преговорите и двамата монарси не отстъпват от своите становища. Разделят се, непостигнали разбирателство, но все пак с уговорката, че ще поддържат взаимноизгодни размени на мнения и ще предприемат действия в интерес на двете страни. Един от главните сътрудници на Фердинанд – Димитър Станчов, на когото той съобщава за разговорите си с крал Георг, го съветва незабавно да уреди отношенията си с гръцкия крал, като по този начин се съхрани Балканският съюз. Но ако това е невъзможно, да се създаде малък Балкански съюз, в който да влизат България, Гърция и Черна гора, който да устоява на домогванията на Сърбия, а както вече се очертава, и на Румъния. Гърците винаги са били способни да извъртят някакви византийски номера на всеки, ако това е в тяхна полза, без да се съобразяват с дипломатическата етика. Докато Фердинанд се двоуми, Георг се среща със сръбския крал Карагеоргиевич и по принцип се споразумяват за съвместни действия срещу българите, ако те не отстъпят от своите претенции за владеене на територии в Македония, въпреки че са признати за безспорно техни в българо-сръбския договор от 29 февруари 1912 г. На България да се даде правото да се разширява в Одринска и Беломорска Тракия до устието на река Места, но не и на запад. Това обаче българите трябва да извършат само със собствени сили, без помощта и съдействието на съюзниците от Балканския съюз. Отиват дори и по-нататък. Влизат в контакт с румънския крал Карол и му съобщават, че няма да окажат помощ на България, ако Румъния реши да я нападне. Нещо повече - изпращат и официален меморандум на румънския крал, че не възразяват Румъния да бъде компенсирана с владения в Южна Добруджа.

България и в частност Фердинанд се оказват в пълна изолация. В тази обстановка българският монарх изпада в състояние, което не му позволява реално да преценява обстановката и обстоятелствата. Тогава прави поредната си дипломатическа грешка. Той отхвърля предложението на Турция за сключването на сепаративен мирен договор с България, с който на царството се признава владеенето на земите до Одрин, но без него. С тези си лоши дипломатически ходове Фердинанд допринася за настъпването на първата национална катастрофа на България през 1913 г.