Ако имаме бъдеще, то е в балканското разделение на труда

Според мен сърбохърватският език трябва да се въведе като задължителен предмет в училище в продължение на 1 година по 3 часа на седмица. Глупаво е да не го владеем. То е все едно да имаш двустаен апартамент, но да държиш едната стая заключена и никога да не влезеш в нея.

Тези дни прекосих с автомобила бившите югоземи и като слушах радиото, направо ме хвана срам, че го разбирам само наполовина. Защо досега не съм седнал да понауча повече? Та този език е толкова близък до нашия, че с минимум усилия човек спокойно може да си отвори още един прозорец към света!

Ние учим английски, френски, немски, което е чудесно, разбира се, но трябва да е ясно, че никога няма да се интегрираме с тези държави като равностойни партньори. Винаги производствата с висока добавена стойност ще са там, а у нас ще остават мизерни природонеугодни дейности като да си сечем горите и да ги изнасяме.

Тези държави засмукват най-кадърната ни младеж.

Който успее, остава там. Който не успее, връща се с навирен нос и държи да ни каже как се сади пиперо. Сине майчин, ти не си успял в добре уредена държава – защо идваш да ни учиш тук, където самият живот е по-сложен от квантова механика? Причините за това неизбежно изоставане са един милион и са добре описани в литературата, но икономистите у нас се правят на ударени. Една от тези причини е, че те, развитите държави, са далеч от нас, на хиляди километри. Сърбия е на една ръка разстояние, но сякаш ни дели океан.

Изнасяме за Сърбия стоки за около 500 милиона лева, а за далечна Белгия – за близо 900 милиона. При това всеки знае, че българските търговци използват сръбските свободни търговски зони, за да продават в Русия. Едва ли и една трета от износа ни за Сърбия е наистина за Сърбия.

На Балканите им липсва едно много важно качество, наречено “териториално разделение на труда”. Сама по себе си нито една балканска страна не може да се вдигне. Но ако имаше начин

Балканите да се интегрират в общ пазар, с общо планиране и общи производства, общественото богатство щеше бързо да започне да настига европейското.

В териториалното разделение на труда има един важен фактор – размерът. Защо САЩ се превърна в световна сила? Защото винаги са имали огромен вътрешен пазар, който позволява огромни мащаби на производството. Малки мащаби – мизерно производство. Целта на ЕС е да се превърне в именно такъв огромен интегриран пазар, но нещо не се получава за малките периферни нации. Те вървят назад, губят производствата си и постепенно се превръщат в колонии на метрополията.

А евросубсидиите, които би трябвало да ни помогнат да ги настигаме, се оказаха най-мощният корупционен фактор в историята. Справка – последните разкрития на “Бивол”.

Едно време бяхме промишлена държава. Тогава правехме роботи, цели автоматизирани цехове и още много, много други машини, за които днес не можем да мечтаем. Но тогава бяхме интегрирани в общност от близо 500 милиона, свързана с общо планиране, обща валута, кооперирани производства и доставки. Уви, тази интеграция не бе жизнеспособна и умря. От 500 милиона станахме 5 милиона.

И аз не изпитвам никаква носталгия, а просто разсъждавам с какво тази загуба на общност може да се замени. ЕС не ни дава да правим роботи, а засега ни е каптирал наличните парични потоци и ги изнася – вода, търговия на дребно, безалкохолни напитки, бира – всичко е в ръцете на чужди компании.

И не сме само ние, всички на Балканите вървим назад. Властите може да ликуват, че БВП е скочил с 3 на сто, но тези 3 на сто не остават тук, не се инвестират, а направо се изнасят навън. Ако България има БВП от 45 милиарда eвро, то 3 процента ръст е увеличение с 1 милиард и 350 милиона.

Но ако Германия има БВП от 3,5 трилиона, то “жалките” 2 на сто ръст се равняват на 700 милиарда. Ние сме дръпнали с милиард и нещо, а те – със седемстотин милиарда.

Тоест, ние сме изостанали още повече. Същото е и ако смятаме БВП на глава от населението – 2 процента е много повече от 3. Така че ние се мъкнем след Европа пълзешком, а тя все повече се превръща в точка в далечината.

Сърбите също изостават и обедняват, но най-лошото е, че изпадат във все по-дълбока изолация. Всички държави около тях или членуват в НАТО и ЕС, или натам вървят. Само пред Сърбия изгледите са много далечни.

Вярно, тя има привилегии в търговията с Русия, но пък Русия е санкционирана отвсякъде и сега САЩ се опитват да затегнат примката докрай. Македония вероятно ще влезе в НАТО и това ще я отдалечи от Сърбия. Но чакането за ЕС ще е доста дълго и не се знае кой ще се разпадне пръв – ЕС или Македония. Гърция е в нокаут, доходите са наполовина, пристанищата са чужда собственост, а дългът изобщо не намалява. И всички са раздробени, смазани, без някаква сериозна перспектива.

Тук на Балканите ни свързва това, че сме потърпевши. Истина е, че напоследък Румъния се развива по-добре, а Хърватия и Словения повече гледат към Австрия и Германия. Но и техните успехи са крайно недостатъчни. Единствената възможност за възход на балканските народи е единен териториален пазар, общо териториално разделение на труда. Разбира се, в рамките на ЕС.

Колко голям може да е балканският общ пазар? Населението на Балканите заедно с Румъния е близо 62 милиона. Ако броим европейската част на Турция – още 10 милиона.

Това е огромна потенциална сила! Ако можем някак си да я превърнем в кинетична, нямаме спиране.

Но ако не можем, нищо чудно държавите ни да умрат. В книгата си “Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за ХХI век”, знаменитият американски геополитик Джордж Фридмън прави прогнозата, че някъде около средата на този век ще има война между Полша и Турция. И на чия територия ще воюват тези две суперсили на бъдещето? Вече се е случвало през ХV век с похода на Владислав Варненчик.

Разбира се, прогнозата на Фридмън може да е пържен въздух. Но във военно отношение днес България вече не съществува - нямаме авиация, нямаме модерни танкове, нямаме ракети. И войска нямаме, само генерали.

Затова пак казвам – трябва да изучаваме балканските езици и да се опитаме да се сближим. Сърбохърватският и македонският са лесни, срамно е да не ги владеем добре. Гръцкият и румънският искат усилия, но нищо не пречи да заложим поне основите в училище.

И няма значение, че някои съседи ще кажат – а, бугарски ли? Хич не ми трябва! Защото истината е, че който знае езика на другия, той държи козовете.