Беше принуден насила да връчи медала си на големия конкурент Карл Люис, когото надбяга категорично на легендарния финал.

След като е разжалван и прокуден, канадският спринтьор тренира сина на Муамар Кадафи и се надбягва с животни в циркови представления, за да си изкарва хляба.

Лекоатлетът застава на стартовото блокче в най-вълнуващата лекоатлетическа дисциплина - 100 метра за мъже. Но много неща в този старт не са наред. Самият спортист въобще не е на мястото си. Той току-що е отпразнувал 51-годишния си рожден ден и по му подхожда да се занимава с голф или петанка, отколкото да отиде там, където се изявяват най-големите зверове в мъжката половина на човечеството.

На всичкото отгоре трибуните са абсолютно празни. Просто не е възможно никой да не дойде да гледа атрактивното бягане, пък дори и да става дума за някакво колежанско лекоатлетическо състезание. И все пак на празния стадион се усеща някакво напрежение, малцината присъстващи са силно развълнувани.

Самотният бегач знае как точно да застане на старта и как да се изстреля напред. Би разбил на пух и прах всяка конкуренция, ако имаше машина, която да връща младостта. В центъра на олимпийския стадион в Сеул е застанал легендарният Бен Джонсън, а очите му ту искрят от вълнение, ту помръкват от лошите спомени. Точно на това място канадският спринтьор 25 години по-рано печели златния медал на 100 метра с невероятно бягане, слизайки под 10 секунди. Само няколко дни по-късно медалът му е отнет, а името му е стъпкано в калта

Тези, които са го носели на ръце вчера, са готови да го овалят в катран и пера и да го изправят пред тълпата.

Бен и до днес помни ясно всяка подробност около великата си радост и огромното падение на олимпиадата в Сеул през 1988 г. Години наред той пази само и единствено за себе си болката и срама. Стотици журналисти го карат да се върне към онова велико състезание, към съперничеството му с Карл Люис и към стръмното му пропадане в пропаст без изход. Джонсън или дава клиширани отговори на кръвожадните въпроси, или въобще отказва да разговаря с медиите.

Но ето че през 2003 г. той се престрашава да се завърне отново на пистата, която му донесе толкова щастливи мигове, последвани от пълен мрак.

Платили са му щедро, за да участва в антидопингова кампания. Джонсън влиза на стадиона, за да си изработи хонорара, но и за да провери сам за себе си какви чувства ще нахлуят в душата му. Най-бърза е тъгата.

"Четвърт век по-късно още се чувствам наказан за станалото. Раната не е зараснала", проронва Джонсън, притиснат от спомените.

Точно в 1,30 местно време на 24 септември 1988 г. канадецът се изстрелва като стрела от стартовото си блокче и преодолява стоте метра за 9,79 секунди. На светлинното табло пише "Нов световен рекорд!". Трибуните са развълнувано море от аплодисменти, Джонсън е на седмото небе от щастие. Всички се бутат да го прегърнат и да го поздравят. Церемонията по награждаването е блестяща, а купонът по-късно е незабравим. Бен Джонсън е най-известният спортист в света в този момент.

Триумфът му живее точно 72 часа. Три дни след финала допингченгетата се свързват с шефовете на Международната федерация по лека атлетика, за да им съобщят, че в мрежите им се е хванала голяма риба. Започва трескаво звънене на телефони, в мрачни офиси се организират спешни съвещания. Всички ангажирани с леката атлетика се чудят как да ограничат последиците от скандала, който ще ги връхлети като ураган.

Очевидно усилията им не дават никакъв резултат и се разнася оглушителен тътен от новината, че авторът на световния рекорд на 100 метра е спипан с допинг. В урината на шампиона са открити следи от забранения препарат станозолол. Става дума за не особено "интелигентен" допинг, който дори по онова време се хваща лесно от далеч по-допотопните технологии на антидопинговата агенция. Същото вещество е открито в пробите на 11 щангисти от българския национален отбор при поредния мегадопинг скандал през 2015 г. Само дето нашите тежкоатлети предизвикват интерес единствено на българска територия, докато за Бен Джонсън през 88 г. говори целият свят.

Всички тръпнат в очакване на санкцията на Джонсън, а тя е безкомпромисна. Златният му медал е отнет, а световният му рекорд е анулиран. Джонсън получава още един изключително тежък удар.

Златото, което допреди няколко часа е висяло на гърдите му, е предадено на големия му конкурент Карл Люис. Американската мегазвезда остава втори във финалното бягане, и то на голяма разлика от своя конкурент. Това не му пречи да позира с щастлива усмивка, когато му връчват и медала, и славата, и рекордната премия.

За Бен Джонсън остава да се бори за достойнството си, но и това е предварително изгубена битка. Хората не могат да му простят постъпката. Първо ги е хвърлил в екстаз с невероятното си бягане, а след това жестоко ги е разочаровал с голямата си измама.

Самият Джонсън накрая все пак се престрашава да говори за олимпиадата през 88 г. и лаконично обобщава: "Това беше пътуване до ада". Той не крие вината си, въпреки че в първите години се оправдава с личния си лекар. Докторът му давал някакви хапове и той ги поглъщал, без да пита какви са. По-късно канадецът решава, че му е минало времето да се прави на ударен.

"Това, което направих, не беше правилно. Съжалявам и до днес, че стана така", признава си вината детронираният световен шампион. Животът му се превръща в истинско приключение, след като го изхвърлят от леката атлетика. За известно време се хваща на работа при семейството на либийския лидер Муамар Кадафи като личен треньор на сина му. За сравнително кратко време роденият в Ямайка спринтьор става свидетел на какви ли не чудеса, които явно не му се харесват и той напуска родата на африканския диктатор.

Бен Джонсън се мести в Япония, където го разкарват като мечка по разни циркаджийски представления, в които се надбягва с коне и други видове животни. Бившите му съотборници не могат да повярват какво се е случило с един толкова голям талант в световния спорт. Вярно е, че той опитва да се завърне, след като му изтича наказанието, но силата е напуснала краката му и той по-скоро се мъчи на пистата. Хората ходеха да го гледат не заради усилията му да бъде първи на финалната права, а заради скандалното му минало. Джонсън беше първият голям спортист, постигнал толкова значим рекорд, а след това уличен в измама. След него много други бяха спипани със забранени вещества в кръвта, но той си остана иконата на световния допинг. Никога повече не се вдигна толкова шум, колкото и да бяха известни провинилите се. Всеки следващ измамник можеше да се утешава, че гафът му не може да се мери с този на Бен Джонсън.

Този вид слава не се услади на канадеца и както вече стана дума, той обиколи целия свят, опитвайки се да избяга от подигравките на околните.

"В Либия се нагледах на какви ли не извращения, но не мога да отрека, че те ме уважаваха като спортист. Не ги интересуваше скандала с допинга. Кадафи беше доволен, че е довел един голям шампион да тренира третия му син. Имаха много пари и бяха готови да удовлетворят всяка моя прищявка, но не бях щастлив там", ще разкаже по-късно Бен Джонсън. За известно време той работи като личен кондиционен треньор на Диего Марадона, с когото остават добри приятели и до днес.

"Диего е велик футболист и човек, но твърде лесно се доверяваше на неподходящи хора, които искаха да смучат от славата и богатството му", разказва Бен Джонсън. Самият той дълго време се съдеше с бившия си агент, обвинявайки го, че му е откраднал около 37 млн. долара. Обвиненият Ед Фътърман почина и недоволният му бивш клиент не успя да си върне парите.

Днес той твърди, че е станал жертва на уж безобидното си решение да си смени шпайковете. В най-силните си години тича с "Адидас", но след това се доверява на "Диадора" и така подписва собствената си присъда.

"Две години преди олимпиадата в Сеул бях дал положителна допингпроба, но тогава все още бях лице на "Адидас" и всичко беше покрито. Дори не осъзнавах, че правя нещо толкова лошо, взимайки определени хапчета. Всички го правеха и на всички им се разминаваше. След това смених фирмата, която ми доставяше шпайковете, и явно така съм загубил привилегията да бъде покровителстван от компания с милиарди долари печалба. За съжаление това съвпадна и с олимпиадата, и с новия ми световен рекорд", разкрива своята версия за случилото се Бен Джонсън. Той никога няма да забрави мига, в който разбира, че животът му ще се промени завинаги.

"Почивах си в хотелската си стая и се наслаждавах на мисълта, че съм номер 1. Вратата се отвори и влезе треньорът ми Чарли Франсис. Погледнах го и реших, че някой е умрял - беше силно пребледнял. Каза ми какво се е случило и му отвърнах: "Значи най-накрая ме хванаха!"