В Габрово съм. Представям новата си книга. Мечката и други разкази. Вечерта минава скромно и приятно. Малко тъжно, хората предпочитат шумни представления. На сутринта пия кафе с местни хора. Приятели. Хубави хора. Разхождам се. Отивам до книжарница Хеликон. Просто по навик, както котка, която се връща към старата си къща. Заглеждам се в рафтовете с книги. Вниманието ми привлича една липса. Казвам си: Човек винаги търси своето, близкото. Няма моя книга. Ни една. Аз съм написал и издал 23 до сега. Но на рафтовете в тая голяма книжарница няма ни една. Казвам си - толкова неизвестен и слаб писател ли съм, че да няма ни една моя книга? И горчивина ме обзема. Питам книжаря, той казва: Ами купени са и не са заредени. Ства ми тежко. Е как ще се купят отново, ако ги няма? Кой отива в магазин и иска нещо, което не вижда на рафтовете? То и така става, но твърде рядко...Поглеждам рафта с "най-четеното за месеца", на десето място е, да речем, Хавра на Захари. Или на осмо. Откак размислих добре, харесвам повече Георги Господинов и може би - Захари, за сметка на Милен Русков. Защото, все пак, те пишат за неща, които (струва ми се) наистина вълнуват тях...точно тях, дълбоко ги вълнуват. Не изпълняват патриотично-демагогски поръчки, пишейки за Възраждането и за историята ни. Непоръчани поръчки, целящи получаване на престиж. Чрез гъделичкане на тая двуглава ламя, на която едната глава е властта, а другата - тълпата. Гледам нагоре. Нагоре има други книги. На по-предни позиции. На четвърто място е една от по-старите книги на Венета Райкова. Усмихвам се горчиво. Казвам си: Предлагането определя търсенето, не обратното. Ако кока кола стои в дъното на магазините набутана в черни контейнери и никой не я предлага и рекламира - едва ли и някой ще я пие. Вдигам глава още по-нагоре. На първо място в класацията е...хм, какво ли пък се чудя - пак Венета Райкова. Новата и книга. Стои пред Криско или нещо подобно. Литература, Бога ми!

Става ми зле. Тя е приятна жена, миличка е някак. Но не мисля, че книгите и трябва да заемат най-престижното място на първенци в класациите на най-голямата верига книжарници в България. Някак това е все едно в Лувъра да махнат картините, щото не вървят и да сложат магнитчетата и рекламните чаши - щото вървят. А и както казах - върви това, което най-усилено и енергично предлагаш! Вдигам телефона и се обаждам на Стоил, собственика на веригата Хеликон. Казвам му всичко това. Питам го как може да обясни това, че няма ни една моя книга в неговата книжарница. И хронично липсват мои книги в неговите книжарници, въобще. И в същото време книги като тия на Венета стоят на първо място и се предлагат, не не предлагат, а налагат...именно - налагат като най-престижна литература.

Той ми казва: погледни си твоите неща, ние сме си ок. Аз го питам: Какво да погледна? Да проверя дали книгите ми, някак без да забележа, са се оказали просто някакви противни боклуци? И никой не ще да си ги купува, но аз досега да не съм забелязал това?

Ами ти си виж там - от наша страна няма нищо! - казва той. Аз казвам: Е нали са продадени, моите, значи някой ги купува...Защо след това не са заредени нови? Е - казва той - сигурно са стоели дълго и книжарите накрая са се отървали от тях и сега просто са си отдъхнали и не ги поръчват...за да не застояват пак.

Аха - казвам аз - значи аз пиша боклуци, които не се търсят и трябва да се поправя...А милата ми Венета...пише прекрасни шедьоври и те стоят на първо и четвърто място в класацията ви...Ясно! И няма нищо тенденциозно в това? Как ти се струва?

А той казва: Струва ми се че ти нещо не си разбрал. Ние продаваме това, което хората купуват.

Е да де - казвам аз - но ако вие дори не излагате моите книги, откъде ще знаете, че не ги купуват? Ако не само че не ги слагате на видно място, а не ге и поръчвате...Как разбрахте, че не се търсят? Нали са продадени? Искаш да кажеш, че във пет, десет книжарници ей така едвам са се отървали от моите книги...и вече не ги поръчват, докато на Венета ги поръчват като топъл хляб? Интересно...

Не си ли даваш сметка - викам му - че по тоя начин ти девалвираш литературата? Че съсипваш ценностната система, въобще?

А той ми казва: няма да говоря за такива неща!

А аз - е добре, щом не искаш да говориш с един български писател, да речем - с име и популярност - с кого искаш да говориш? Само с Венета Райкова ли? Не разбираш ли, че ако ще е такова отношението ти към мене, аз ще трябва да направя нещо! Защото това е обидно и за мене, обидно е за литературата и е вредно като цяло, много вредно за цялото нещастно затъпяващо общество!

А той повишава тон, нервно: Ти какво? Заплашваш ли ме?

А аз - е не, не естестно! Не искам да влизам в конфликт с тебе, въобще не. Но трябва да има някаква развръзка, нещо трябва да се промени! Ти изтикваш литературата и я подменяш с жълти вестници!

А той: Щом така ще ми говориш, аз затварям!

И тресна телефона. Не, не го тресна, тихичко го затвори.

Аз останах като вкаменен. Не исках да се карам. Но ми беше толкова тежко, противно и жалко, че щях да падна. Опитах се да му позвъня. Пет пъти. Не си вдигна телефона. Какво мога да направя? - казах си. Какво да направи един български писател, отдал живота си на литературата, когато книжарите, търговците, който се отнасят обидно с труда му, започнат и да му затварят телефона под носа и не искат да говорят с него? Заели позата на силния и недосегаемия търговец, на който не му пука за някакви си там...пфу, писатели....

Изпитах безсилен гняв. А след това - облекчение. Казах си - те няма да останат! Те просто няма да останат. Няма как наглостта и безцеремонността на търговците да смачка твореца...Не може...не бива...

Но все пак - моля моя народ, приятелите и четящите - да се вдигнат срещу това! Някак си - мисля си и удрям с юмрук сърцето - не може така! Та това е безобразие! Няма как да не може да се направи нещо. И ето...пиша, пиша пиша. Тук и ще продължавам да пиша навсякъде. Защото така просто НЕ МОЖЕ ДА ПРОДЪЛЖАВА!

Поне старата ми и уморена, хиляди пъти пребивана съвест така ми казва.

*От фейсбук!