Имаме премиер и президент, на които по чин им се удава да командват. Но идва ден, в който и двамата трябва да се научат как се отстъпва, за да не взривят институционалния ред

От паметника на “Света София” по осевата линия на жълтите павета до Ректората над София е паднала желязна завеса.

Подобна през 1946 г. описа Уинстън Чърчил пред колежа “Уестминстър”, с която обяви студената война.

Тук войната не е между диктатурата и демокрацията, а между двама командири с амбиции.

Единият има сериозен управленски опит, другият има желание да управлява. Двама мъже, които съзират в другия персонален враг, а не опонент. В резултат, вместо да имаме

сблъсък на идеи

и приоритети,

имаме държава, която на моменти спира да функционира.

Така е от януари 2017 г. - от двете страни на “Дондуков” живеят във взаимен хейт между управляващи от ГЕРБ и президента.

И някак естествено Румен Радев блокира промените в правителството, като не подписа указа за освобождаване на главния секретар на МВР Младен Маринов, за да може да бъде избран за вътрешен министър.

Подобна блокада не е имало от 2010 и 2011 г., когато при втория си президентски мандат Георги Първанов буквално замрази всички посланически назначения за повече от година.

Спорът бе уж принципен – дали за дипломати да се пращат хора, служили на комунистическата Държавна сигурност, или не.

Всъщност, когато Росен Плевнелиев все пак отпуши и завъртя посланическата въртележка, зад граница заминаха и агенти на ДС, което показа, че дебатът е бил формален, а не принципен.

Втората блокада, до която стигнаха първият Борисов и късният Първанов, застраши откровено националната сигурност. През лятото на 2010 г. президентът отхвърли предложенията на тогавашния военен министър Аню Ангелов за шеф на Военното разузнаване. Ангелов предлагаше за поста комодор Валентин Гагашев, дори го прекара като решение през Министерския съвет.

Първанов обаче имаше свой кандидат и открито отказа да подпише указа. Резултатът – Военното разузнаване бе блокирано за месеци и въвлечено в апаратни игри, вместо да работи.

Странно е, но в същата разправия на тролове, лишена от всякакви принципи, се въвлякоха пак третото правителство на Бойко Борисов и президентът Румен Радев.

От месеци ротацията на посланиците е блокирана. Министерството на външните работи твърди, че е изпратило списъците за съгласуване, но

държавният

глава има

претенции към

разпределението

на

посланическите

места

и май към политическата квота при посланиците.

Според него тези назначения били твърде много, въпреки че реално дотук единственият договорен посланик (и вече встъпил в длъжност) бе само личният му избор за Москва – президентският съветник Атанас Кръстин. За професионалистите дипломати в София и Москва това назначение далеч не е било най-качественото, но Кръстин бе важна част от екипа на Радев. Вероятно и затова държавният глава сега пък не искал

да пусне в

посланическата

рулетка

важен член на противниковия екип - началника на кабинета на Бойко Борисов Румяна Бъчварова.

Казусът с Младен Маринов е повече от нарушаване на добрия стил от двете страни на “Дондуков” - първо Борисов или не е намерил време, или не е искал да обсъжда кандидата за вътрешен министър, а нежеланието на президента да подпише указа обаче е повече демонстрация на сила и мерене кой от двамата е с повече болтове на пагоните.

Принципна позиция няма, както държавният глава се опита да го представи. Защото реално няма законова пречка Младен Маринов да бъде избран от Народното събрание за вътрешен министър и без указ за освобождаването му като главен секретар. А след това Радев да се види принуден да подпише.

И ако историята с Младен Маринов е демонстрация как може да се блокира държавата от едно мъжко състезание, то реакцията на президента на новината, че Бойко Борисов отива в ООН, поканен лично от Доналд Тръмп на международна конференция, е, меко казано, смешно-тъжна.

Вероятно правителството действително има желание да превърне Радев в късен Първанов, включително и като демонстрира, че държавният глава е в международна изолация.

Затова и откъм президентството най-вероятно отговориха със снимка на бъбрещия неформално без преводачи Радев с президентите на Германия Франк-Валтер Щайнмайер и на Португалия Марселу Рибелу ди Соза в Рига.

Ситуацията днес е аналогична на тази през 2010 г. -

има силен

премиер и

амбициозен

президент,

който иска да се еманципира от силата, издигнала го за държавен глава. Затова и опонентите на Радев всеки ден питат дали той ще прави партия и не вярват на отрицателния отговор, защото им напомня късния Първанов и бутиковата президентска партия АБВ, родила се след края на втория му мандат.

С Росен Плевнелиев беше по-различно, защото той просто нямаше как да се конкурира с Борисов, но си и намери център за своята президентска активност. Съсредоточи се в темите на образованието и бизнеса и остави голямата политика на Борисов. Сега Радев иска място на игралното поле. Той също като премиера е генерал и обича да командва. В тази ситуация конфликтите между правителство и президентство най-вероятно ще се задълбочат. Докато единият от двамата не загуби властта или до пълно разрушаване на институционалния ред. Дали си струва подобна война?