Силният ни национален отбор стига до финала на футболния турнир на олимпиадата, но там се сблъсква челно с налудничавите отсъждания на рефера Диего де Лео

Националният селекционер и някои от футболистите на държавния тим отидоха на крака да ги поздравят. Вицепрезидентът на БФС ги дари със специални екипи, беше организиран и тържествен обяд. Точно тези хора са си заслужили и наградите, и почестите. Преди точно 50 години те стигат до финала на футболния турнир от олимпийските игри в Мексико. Един тотално луд или "хванат" съдия ги лишава от шанса да окачат на гърдите си абсолютно заслужени златни медали.

Легендите от ранга на Петър Жеков, Кирил Ивков, Георги Василев, Аспарух Никодимов, Георги Цветков и още много други и до днес пазят в сърцата си емоциите от онова лудо мексиканско лято през 1968 г., когато българският национален отбор по футбол постига най-големия си успех на олимпийски игри.

Нашите заминават за олимпийския футболен турнир със самочувствието на отбор, съставен от млади, но и вече достатъчно опитни играчи. Българските фенове също очакват силно представяне, след като само няколко месеца по-рано държавният тим е стигнал до пето място на европейското в Италия.

Треньор на отбора ни е уважаваният специалист Георги Берков. Налице са всички необходими условия за постигането на нещо значимо.

Самото начало е повече от обещаващо. Българският тим буквално прегазва Тайланд със 7:0 след голове на Гьонин, Жеков, Начко Михайлов (2), Зафиров, Никодимов и Ивков. Следва трудният мач в групата срещу Чехословакия. Съперникът ни повежда с 2:0, но българите въобще не се стряскат от негативния развой на мача. Уж младите момчета вече са врели и кипели в тежки битки и успяват да стигнат до равенството след попадения на Георгиев и Жеков. Машината вече се е задействала и в третия ни мач с Гватемала отново успяваме да излъжем противника, стигайки до победа 2:1 след голове на Жеков и Никодимов.

На четвъртфинала България се изправя срещу по-непретенциозния тим на Израел, но резултатът в редовното време остава 1:1. И тогава трябва да се намеси съдбата. Вместо продължения, дузпи или преиграване по тогавашните правила двата отбора трябва да разчитат на благоразположението на една монета.

Не забравяйте, че годината е 1968 и много неща във футбола не са такива, каквито са днес. Според правилника съдията кара двата отбора да си изберат ези или тура, от който избор зависи кой ще е полуфиналист. Този път съдбата е на страната на националния отбор, който се класира за полуфинала, където го очаква отборът на страната домакин на олимпийските игри.

Атмосферата преди мача е изключително зрелищна. Десетки хиляди остават извън пределите на стадиона в Гуадалахара, а българите са силно респектирани от истерията, която се е създала преди началото на двубоя. На терена обаче всички страхове и притеснения са забравени.

Звездите на българския футбол Петър Жеков и Начко Михайлов вкарват по един гол, но мексиканците се връщат в мача. Починалият в началото на тази година легендарен играч на "Левски" Цветан Веселинов-Меци слага точка на спора с красиво попадение и България е на финал.

Мексиканците трудно понасят загубите, но качествената игра на българите принуждава местните фенове да ръкопляскат на играчите, пристигнали от напълно непознатата им европейска страна. Финалът също е европейски. България трябва да спори за златните медали срещу силния тим на Унгария.

Преди да стане дума за скандалния финал, е добре да се кажат няколко думи за съперничеството между българи и маджари до този момент. Уж братската държава от Източния блок определено е създала комплекс на "трикольорите". Още през 1947 г. нашите губят с катастрофалното 0:9 в среща за Балканско средноевропейско първенство, което си остава и най-голямата загуба на националния отбор след Втората световна война. От онзи злополучен мач ще се запомни и куриозът с вратарската смяна. При 0:4 титулярят Апостол Соколов иска смяна, тъй като усеща накъде вървят работите. Резервата Симо Костов обаче продължава да разгрява до 0:6, за да инкасира след това "само" още три гола.

След това мачовете ни срещу унгарците не са чак толкова срамни, но отново не носят положителни емоции на българските фенове. Губим от Унгария на световното в Чили (1962) с 1:6, а четири години по-късно на мондиала в Англия падаме с 1:3.

Нелицеприятната статистика няма как да не притеснява българите, но те намират неочаквана подкрепа в лицето на мексиканската публика. Вече стана дума, че домакините са харесали смелия и изключително талантлив български отбор и решават да застанат на негова страна във финала. Тук е мястото да бъде спомената и една любопитна история, за която не може да се твърди със сигурност, че е истина. В минутите преди началото на мача унгарците предлагат на българския отбор мачът да завърши наравно. По тогавашните правила и двата отбора ще получат златните си медали. Треньорът Георги Берков категорично отказва да участва в подобни уговорки, тъй като е убеден в превъзходството на своя отбор и няма нищо против да е първият български наставник, успял да натрие носа на маджарите.

Началото на мача е страхотно. Трибуните на легендарния стадион "Ацтека" изригват в 20-ата минута, когато великият Меци Веселинов вкарва дежурния си гол за 1:0. Същият обаче малко по-късно е изгонен от главния съдия Диего де Лео. Никой, ама абсолютно никой на стадиона не разбира за какво провинение е пратен под душовете българският футболист.

Нашите протестират бурно, но така сякаш още повече настройват срещу себе си мексиканския рефер. На мушката му попада Кирил Ивков, който се е сблъскал леко с унгарски нападател във въздуха и също е подканен да напусне преждевременно терена. Българите полудяват и са готови да пребият човека, който им отнема мечтата.

Де Лео опитва да отстрани Петър Жеков, но в този момент Начко Михайлов взема топката и я хвърля към главата на рефера. Жеков остава в игра, но Михайлов е пратен да прави компания на вече изгонените Веселинов и Ивков.

С осем човека българският национален отбор просто няма шанс. Унгарците се възползват от реферската промоция и обръщат резултата до 4:1. Публиката на стадиона е бясна. Някои от феновете в знак на протест палят възглавничките за удобство, които са сложени на седалките. Официалните лица не се впечатляват от народния протест и връчват златните медали на унгарците, а сребърните отиват при българите. В родината си те са посрещнати сравнително хладно от партийните величия, които явно не желаят да слушат за лудия съдия, който собственоръчно убива мечтата на целия отбор.

Сребърните медалисти все пак са наградени с по един орден, от отличието са лишени изгонените играчи на финала на ст. "Ацтека". Раздадени са финансови премии, а на националите е обещано да получат възможност да си купят по една лада, без да се налага да чакат реда си с години. Може би още тогава държавните ръководители са предусещали, че българският футбол никога повече няма да стигне до подобен успех на олимпийски игри. Последните 50 години са доказателство именно за тази теза.

Четете още:

Банда набирала мулета гълтачи да пренасят между 80 и 100 капсули с кокаин от Доминикана до Стара Загора. Наркотикът се разпространявал в Габрово, Бургас и Унгария

„Космос“ се завръща като луксозно списание!