Синът на Гунди: В САЩ дете дойде на тренировка с фланелка на "Левски", на гърба - №9 и "Аспарухов"
Природата си знае работата какво да запази в паметта на едно дете. Сигурно затова не помня нищо от смъртта на баща ми
- Колко често се прибираш в България?
- Е, тази година малко повече заради нещастието, което се случи с Павката Панов (бащата на съпругата му и легенда на “Левски” почина на 18 февруари на 67 г. - б. а.). Иначе обикновено гледаме веднъж годишно да сме тук.
- Сега конкретно за мача в чест на 75-годишнината на баща си ли се прибра?
- Не точно, но и това беше предвидено. Много се радвах, че най-накрая ще има интересно събитие, защото аз от миналата година знаех, че искат да правят нещо. Разбирах, че такъв мач става трудно, но както стана мачът с “Лацио”, така се надявах и сега това да се случи. За съжаление, по една или друга причина пропадна. По принцип не са феновете, които трябва да организират подобни събития, но в този случай пък може би затова пропадна.
- Ти как разбра, че мачът пропада?
- Аз няколко пъти говорих с промоутърите. Хората коректно се обадиха, първо ме попитаха имам ли нещо против. Разбира се, нямах, какво мога да имам против подобно нещо. След това ми казаха за 19-и, което беше идеално, защото съвпадаше с плановете ни за прибиране това лято в България. След като уж всичко беше ясно, се разбра, че датата се променя на 11-и, с друг отбор. Нямаше проблеми, защото за такова събитие винаги бих направил промени в програмата си. Като кацнахме вечерта, прибирайки се към къщи в колата разбрах, че мача няма да го има. На другия ден ми се обадиха и организаторите да ми го кажат. Сега може би ще има нова дата, но аз съм малко скептичен. За съжаление.
- Голямо ли е разочарованието?
- Да, голямо е, защото аз си представях много интересни неща. И най-важното - този мач щеше да е изключително полезен за “Левски” в този момент. Публиката има нужда от позитивизъм, надявам се да не звучи като използване на името на Гунди. А сега вече не знам кой би си купил билет предварително.
- Как виждаш отношението към баща ти толково години след смъртта му?
- Той се е превърнал в нещо като легенда, мит, което е много вълнуващо за мен като негов син. Хубавото е, че не само споменът се е запазил. Младите хора знаят кой е Гунди, опитват се да научат повече за него. Вчера бях на мач, видях сума ти деца с фланелки с неговия образ. Това е хубаво, така трябва да бъде, радвам се.
- Смяташ ли, че хората го възприемат като някакъв антипод на днешния комерсиализиран футбол, на уредените мачове, на черното тото?
- Може би. Може би заради това баща ми е толкова идеализиран, защото е бил много чист като човек. Поне така знам от това, което съм чувал, което съм изживял. Може би неговото място е било в някакво друго време и хората са го усещали, затова толкова са го идеализирали.
- Много малък загуби баща си. Тежеше ли ти авторитетът му години по-късно, когато беше футболист, а и след това в телевизията?
- Винаги е тежал. Колкото и странно да звучи, в България, обратното на други страни, всеки мой успех се отдаваше на това чий син съм, докато неуспехите не ми се спестяваха. За мен славата на баща ми никога не е била проблем, никога не съм се оправдавал или извинявал с това. Най-радостното е, че там ,където съм в момента и където съм от двайсет години, това чий син си няма никакво значение.
- Помниш ли го на терена?
- Основно от архивните кадри. Както и от съблекалнята на “Герена”. Всъщност или на националния стадион, не си спомням. Но много често ходех с него там. Спомням си отделни моменти, главно семейни.
- Но няма как да не си усетил любовта на левскарите, а и на българите като цяло?
- Абсолютно да. Всеки път, когато се върна в България и отида на мач, хората се стремят да ме докоснат. Знам, че го правят не заради самия мен, но това е изключително вълнуващо и аз наистина не мога да си представя какво е било по негово време. Как са го уважавали хората тогава, за да може след четиридесет и не знам колко години вече обичта да е същата. Да не кажа, че е нараснала.
- Кой ти съобщи за смъртта на баща ти?
- Нямам спомени. В такъв момент… Мисля, че природата си знае работата какво да съхрани и какво не в паметта на едно дете. Аз не си спомням нищо. Каквото знам, е от по-късно, от непрекъснати посещения по панихиди и така нататък.
- Каква разлика виждаш във футбола от онова време, а и от малко по-късно, когато вече си бил по-осъзнат, и сега? Сигурно все пак продължаваш да се интересуваш?
- О, да. Гледам много български футбол. Разликата е огромна. Разбира се, важен фактор беше, че и тогава футболистите не излизаха в чужбина. В България във всеки отбори имаше звезди. Аз мога да изредя поне по двама-трима класни футболисти в отбори не само от “А”, но и от “Б” група. И въпреки двуполюсния модел с “Левски” и ЦСКА, в първенството имаше конкуренция. Двата гранда отиваха в Пловдив, където играеха трудно, в Стара Загора, Бургас, Варна, Сливен, да не ги изреждам всички. Имаше по-добри футболисти. Когато бях в “Левски”, на поста централен нападател се конкурирах с Мишо Вълчев, Петър Курдов и Руси Гочев, по-късно и Наско Сираков. Аз бях на 18 години, като погледнеш как стоят нещата, става ясно колко ми е било трудно да пробия. Но ако тогава имах възможността да отида в Гърция, Румъния, Швейцария, някъде другаде, смятам, че можеше да продължа кариерата си. Днешните футболисти имат тази възможност, но, за съжаление, нещата са обратно на това, което би трябвало да е.
- Как всъщност стана заминаването ти за Щатите? И как реши да останеш там?
- Съвсем случайно. Със съпругата ми бяхме на световното първенство през 1994 г. Имам много близки приятели, които отпреди това живеят там. С тях обикаляхме наляво-надясно. Хареса ни спокойният живот. Дори се оженихме в Лас Вегас веднага след финала. После бяхме и на олимпиадата в Атланта през 1996 г., останахме няколко месеца и нещата се развиха така, че жена ми получи предложение за работа. Решихме, че може да поостанем и да се огледаме.
- Как сте устроени, къде живеете?
- В Бостън, по-точно в едно градче наблизо. Аз се занимавам с футбол, тя работи към Бостънския университет.
- Наричат САЩ страната на неограничените възможности. Наистина ли всеки може да си намери мястото там?
- По принцип е така. Аз не мога да кажа нищо лошо, защото от хората, които познавам и с които контактувам, всеки се е установил, намерил си е ъгълчето. Ако работиш, ако си трудолюбив, умен и предприемчив, не може да не успееш.
- Не ви ли мъчи носталгия, не ви ли идва да се приберете?
- Аз не се чувствам емигрант. Жена ми също. Ние не сме избягали от България, просто сме решили да си изкарваме парите, ако мога така да се изразя, другаде. Това
не ни прекъсва
връзките с България,
не ни кара да си забравим корените. Просто на този етап от нашия живот сме си намерили мястото и то е там. Ако дойде време, живот и здраве, може и да се приберем.
- Каза, че си ходил на мач. Какви са ти впечатленията от първенството, от “Левски”?
- За съжаление, вече се примиряваме с неща, с които преди години не бихме. Бях на “Левски” - “Септември”. Това, което видях, е, че хората все едно не са на мач. Няма я емоцията, играем някакъв мач, бием, равен, падаме - все тая. Сигурен съм, че с десетина поредни победи или нещо подобно нещата ще се върнат по местата си. Но ми беше малко странно, различно от това, което аз помня.
- Нормално ли е отбор от малък град, без победни традиции в българския футбол като “Лудогорец” да е хегемон вече седем години?
- Явно техният проект е добър. Имах възможност да говоря и с други твои колеги по въпроса. Структурата на този клуб, начинът, по който работят там, спечелените титли и купи на България, успехите в Европа - ако всичко това продължи достатъчно дълго, ще се появи неминуемо и фенска маса. Вднага мога да дам пример с основаването на ЦСКА, който в началото е бил с други имена и също не е имал много привърженици. Става обаче девет пъти поред шампион и нещата постепенно идват на сегашното положение - става един от двата най-популярни клуба у нас.
- Как ще обясниш тогава парадокса, че на мача за 100-годишнината на “Левски” срещу “Лацио” имаше толкова много зрители, а в мачовете от първенството трибуните са празни?
- Феновете ги има, но го няма продукта, който трябва да ги доведе на стадиона. Ръководителите на “Левски” трябва да разберат, че в момента отборът има нужда от промотиране, казано на модерен език. Трябва да правят дори демонстративни мачове в провинцията, да върнат името на “Левски” при хората. Мач като планирания за 75-годишнината на баща ми, само можеше да донесе ползи. Всяка година може да се прави такъв мач, може и турнир, както е в Испания с “Барселона” и “Реал”. Хората имат нужда да гледат, но не “Вадуц” или “Олимпия” (Любляна), а искат голям футбол. “Лудогорец” доведе този голям футбол в София, а “Левски” отдавна не може. И това е един от големите проблеми.
- Каза, че си бил в Щатите по време на световното. Защо България пропусна инерцията от този невероятен успех?
- Горе-долу по същите причини, поради които “Левски” не успя да използва инерцията от първото българско участие в групите на Шампионската лига. Тогавашните национали
играеха в големи
европейски отбори,
сегашните - в няколко руски отбора. Малко на майтап казах наскоро, че ако Луис Енрике има да избира от 80 човека отбора на Испания, Петьо Хубчев от 5 човека трябва да избере 20. Няма таланти, което е странно за България, защото винаги ги е имало. Във всеки един град имаше по един-двама национали. Ако се върнем към времето на баща ми, тогава колко централни нападатели - при това изключителни - не са могли да влязат в националния, защото е играел той. Значи е имало качество. Сега очевидно го няма, има някаква средна класа.
- Съгласен ли си, че образът на баща ти не е достатъчно експлоатиран? Няма филм за него, само няколко книги.
- Не знам Има фенклубове в цялата страна, което е хубаво, защото хората се опитват по някакъв начин да поддържат спомена и да го предават от поколение на поколение. Хората го правят от любов, аз съм благодарен, че ги има. Иначе всичко е на периоди - като сега за 75-годишнината. Името на стадиона е нещо изключително, защото хората отиват там, децата питат: Абе, татко, кой е този? И ще научат. Просто трябва най-после да се завърши стадионът, тогава ще има музей с неща за Гунди. В музея на “Уест Хем” в Лондон има фланелка на Аспарухов от мача му срещу Англия и кадри от гола му на “Уембли”. Такива музеи трябва да има в Пловдив с головете на Бонев и Чико, в Стара Загора, във Варна и така нататък. Но явно човекът трябва да си отиде, за да се направи нещо за него.
- На теб самия не ти ли е идвало да напишеш книга за баща си?
- Идвало ми е много пъти. Имам идеите, но все нещо ме спира. Не искам хората да мислят, че ще правя нещо комерсиално. Може би ще дойде време, когато ще има някаква
фондация на името
на баща ми,
която би могла вече да финансира различни проекти. Ако нещо се прави, трябва да е както трябва. Затова ме е яд за мача, който пропадна. “Левски” олекна заради това. Не знам кой е причината, не търся вина у никого, но смятам, че можеше да има малко по-сериозно отношение. Защото, повтарям, “Левски” щеше да има много ползи от този мач.
- Как минава една твоя тренировка с децата?
- Не по-различно вероятно от тренировките в България. Децата са изключително отдадени, при момчетата и момичетата в САЩ футболът е спорт №1. Има страшно много клубове. В Масачузетс, където съм аз, има клубове с по 30-40 отбора - по два-три за всяка възраст, непрекъснато се играят турнири, няма натиск от родителите. Изобщо идеално място за това.
- Знаят ли кой е бил баща ти?
- Да, макар че аз не им бях казал. Но един ден преди много години, тъкмо бях започнал в един клуб в Плимът, който някои наричат “рожденото място на Америка”, едно дете се появи с екип на “Левски” с №9 и името “Аспарухов” на гърба. В първия момент си помислих, че не е реално. Оказа се, че на Кейп Код - една курортна местност в Масачузетс, има страшно много българи, които ходят там на бригада. Сестрата на момчето имала приятел, който бил българин. Заминали за България, той разбрал, че съм треньор на брат ѝ и я завел на мач на “Левски”. Купили си фланелки, снимали се, беше много интересно. Така че децата знаят и им е много интересно. Питат ме как се изписва името, за да намерят в интернет нещо за баща ми. Много са впечатлени. Дори покрай този мач, който пропадна, идваха родители, президентът на клуба и ме питаха как да се снабдят билети, откъде да си купят. Добре, че се отказаха.
- Значи Гунди и в чужбина все още е популярен?
- Да, хората, особено по-възрастните, го помнят. Много се надявах този мач с “Милан” да се осъществи, да дойде Джани Ривера, други италиански звезди. Вкъщи имаме запазени съболезнователни телеграми от негови колеги, дори от други спортисти като легендарния скиор Жан-Клод Кили, които дават да се разбере, че това е била трагедия, която превърна баща ми в легенда. Той и като футболист беше легенда, но така името му продължи да е символ.
- Какво мислиш за сравненията между футболисти от различни поколения? Баща ти непрекъснато го противопоставят - първо на Стоичков, после на Бербатов.
- Не ги приемам. Аз даже не бих сравнявал Лионел Меси и Кристиано Роналдо, въпреки че са от едно поколение и играят горе-долу в едно амплоа. Това, което прави баща ми различен, е неговият цялостен образ. Освен че е бил гениален футболист - всеки, който не е съгласен, да гледа кадри от неговите мачове, тълпите хора, ходещи след него, са доказателство за невероятната му популярност. Никой не може да ги накара насила да го правят. И до днес, където и да отида, хора идват при мен и ми разказват спомени - къде верни, къде измислени, но всеки има нещо, което е запазил от баща ми. Трудно ми е да говоря за това, но и кадрите от погребението му говорят за това какво е бил Георги Аспарухов за хората. А сравненията не знам на кого ще помогнат - освен ако нарочно не се търси конфликт. Защото как ще сравняваш Пикасо с Рембранд.
Най-четени
-
Въпреки старанието ми...
Въпреки старанието ми все още има и някакви хора, които ме харесват. От
-
Най-българската приказка
НАЙ-БЪЛГАРСКАТА ПРИКАЗКА Свраките си посрали гньездото, па сврачетùята реклù на майкя си: „Мамо! Да идеме да тражиме друго гньездо!", а она им казàла: „Деца
-
Галерия Истини и измислици в “Гладиатор II”
Римските императори наистина са правили наумахии - възстановки на морски битки с кораби и реални жертви, но без акули Истинският Луций може да не е доживял до зряла възраст
-
Галерия След две епохални постижения в Космоса България се връща в играта
Людмила Филипова и Нели Симеонова с времеви мост възобновиха производството на космически храни, за да възстановят славата ни на трета страна в света През 2024 г
-
Галерия Откривателят на Парцалев и създател на Сатирата отказва да е партиен секретар
Умира в жестока катастрофа, в която по чудо оцеляват Стоянка Мутафова и Невена Коканова Заради непростимия гаф не вписват името на Енчо Багаров като основател Вбесява Вълко Червенков