Баснословни съкровища крие българската земя. Панагюрското злато и рогозенското сребро са като приказки от “Хиляда и една нощ”. Вълчетрънските ритуални съдове и летнишките апликации също са изумителни находки. Имаме още Преславско, Варненско, Луковитско, Боровско съкровища.

Черноморското дъно е територия, която чака своите откриватели. Това са кораби, потопени в битки или пометени от бури. Преди време подводни археолози попаднаха на слитък от времето на Троянската война. Изваден край Калиакра, той е сплав от злато, сребро и мед.

Съкровището

на цар Самуил

Наследството на българския владетел вдъхновява най-мащабната експедиция в археологическото търсачество. Не трима, нито тридесет или триста, а три хиляди ентусиасти се организират и обръщат тонове пръст.

В своите “Пътувания по България” Константин Иречек пише: “Между Малешово и Петрич при село Джеджерово на планината Добри лаг се намирало уж голямо градище с великолепни развалини; преди години (на 1812 г.?) там веднъж станало тържествено копане на имане, по който случай се събрали 3000 души от Мелнишко, Малешовско и Петрич, но нищо не намерили…”

Добри лаг е дял от Малешевската планина, която е част от Осогово-Беласишката планинска група. В същия район е село Ключ, което помни драматичната Беласишка битка. На 29 юли 1014 г. Самуиловите воини са нападнати в гръб от византийците. Българите понасят тежко поражение, а пълководецът с малък отряд се оттегля в Преспа.

Според легендата, докато отстъпвал, със Самуил било царското съкровище. За да не тежи по стръмните пътеки, го заровил в мистериозно планинско “градище”. Обектът е локализиран през вероятната 1812 г., до която Иречек поставя въпросителна. Започва копане, съизмеримо само с изкопните работи по Суецкия и Панамския канал!

Златото

на Иван Шишман

Проклятие като това на Тутанкамон бди над съкровището на Иван Шишман. Още от Възраждането смелчаци ровят с надеждата да пипнат царското злато. Имането обаче не излиза на светло, а търсачите ги връхлитат беди.

Някои дирят Шишмановото наследство под крепостта Урвич в Лозенската планина. Други търсят при Кокаляне, трети копаят около Костенец. През 1801 г. в близкия манастир “Св. Спас” Иван Житаря изравя драгоценна чаша.

Кърджалийска шайка хваща обаче късметлията и почва да го мъчи да даде реликвата. Изпитанията му наподобяват тези на Балканджи Йово. Драмата е документирана от костенечкия хронист Георги Котов. Върху една богослужебна книга той е отбелязал: “Да се знае куга кърджалиите секоха Иван Житар и сакаха чашата що ископа от Св. Спас. Му зеха ушите.”

Без да е запознат с тази приписка, краеведът Атанас Кулински пише: “Дядо Лазар Петковски от с. Костенец, отдавна вече покойник, разказвал, че в детството си бил видял човек с отрязан нос и уши от кърджалиите, за да им даде пари.”

Не е ясно дали обезобразеният е едно и също лице. Факт е обаче, че възрожденският археолог се е лишил от ушите, но не е дал чашата на разбойниците. Иван Житаря е първата документирана жертва сред търсачите на Шишмановото съкровище.

Хазната

на Осман паша

Лудо копане пада в центъра на Плевен през 1935 г. Група любители на старини си плюят на ръцете да изровят хазната на Осман паша. Тя била заровена по време на обсадата в Руско-турската освободителна война.

Водачът на търсачите срещнал в Цариград беловлас турчин, някогашен аскер във войската на пашата. Онзи му показал заешка кожа, върху която бил нарисуван пътят към златото. Старецът участвал в закопаването на парите, след което скришом начертал мястото.

Според указанията трябвало да се копае на мястото на Куршум джамия, бутната предишната година. С разрешение на властите операцията започва на 1 май сутринта. Дружината се поти цял ден и до вечерта разкрива турска гробница с два скелета. На 3 май вечерта търсачите се разколебават.

Тогава ясновидка ги връща на обекта. “Г-жа Евгения Страшимирова, тъй се нарича ясновидката, ни заяви, че след 4-5 дни ще излезнат на бял свят не само златото и среброто на Осман паша, но и ценни старини”, информира вестник “Утро”. Работата продължава под ръководството на Евгения, която сочи къде точно да удрят кирките. Сечивата обаче се изхабяват и окончателно изпаряват вярата в успеха.

Трезорите

на Вълчан войвода

Изконна мечта на всеки Индиана Джоунс е да намери неговите съкровища. Вълчан води дружина в края на XVIII и началото на XIX век. Част от парите раздавал на бедните, другата заделял за подготовка на въстание.

Тях криел в тайници с кодови имена. “Биволът” бил в Родопите, “Магарето” в Странджа, “Камилата” до Маслен нос, а “Жената” край русенското село Копривец.

През 1983 г. беше направен опит да се отвори копривешкият трезор. Според посветения Мустафа Хасанов осем тона злато ще излязат на светло. “Жената” е под Змейов баир, уточнява той. Сформира група от 30 доброволци, по-скромна от Самуиловите търсачи. Археолозите от Русе се обзалагат, че ако се намери нещо, ще си отрежат ушите. Ще придобият образа на Иван Житаря!

На 16 април е ударена първата копка. Мъжете работят на смени, щабът заседава в мотел-ресторант “Люляците” в подножието на баира. За ужас на археолозите се откри стена дебела 3 метра от дялани блокове с пълнеж от камък и хоросан. Византийска крепост от защитен пояс срещу първите набези на славяни и прабългари.

В пръста се валяше керамика, излязоха човешки и животински кости. Златото на Вълчан войвода обаче не се показа.

Пиратската

флотилия

Както “24 часа” наскоро писа, Вълчан войвода е хайдутувал и по море. Неговите гемии дебнели в затулените черноморски заливчета, изскачали изневиделица и връхлитали турските галери.

Преди Вълчан други морски харамии шетат в акваторията на Османската империя. През XVII столетие запорожки и донски казаци се настаняват на остров Свети Иван край Созопол. Превръщат го в база за разбойническите си набези.

През 1629 г. на падишаха му дотяга пиратският тормоз и решава да ликвидира въпроса. Изпраща наказателна ескадра от 15 галери. Във всяко корито лъскат ятагани по 300 еничера.

Казаците отблъскват атаката. Тогава към острова опъват платна още 14 кораба. Турците го намират обаче запустял, пришълците са драснали на север. Преди това ограбват островния манастир “Св. Йоан Предтеча”. Веслените им ладии са натежали от църковна утвар, златен и сребърен обков.

Хайката ги настига при Несебър, където пиратската флотилия е потопена. Осем ладии с 260 души екипаж отиват на дъното. Малцината оцелели до живот опъват веслата на османските галери.

“Експедиция на Националния исторически музей локализира през 1994 г. една от тези лодки и я засне със сонар, но тя е на 55 метра под водата. Дълбоко е за нашите възможности”, съжаляваше покойният проф. Божидар Димитров.

Фрегатата

“Черният принц”

По време на Кримската война (1853-1856) една британска фрегата отива на дъното, пометена от ураган. Нейното име е “Принц”, но я наричали “Черният принц”, защото корпусът бил боядисан в гарванов цвят.

Крушението е в пристанището Балаклава близо до Севастопол. Фрегатата не носи оръжие и храни, пълна е със заплатите на войската. Ковчежета с няколко милиона фунта стерлинги са подредени в търбуха на кораба.

Първи се опитват да открият “Черният принц” французите. През 1875 г., когато е изобретен водолазният скафандър, гмуркачи претърсват дъното на Балаклава. Намерени са десетина потънали кораба, но “златната фрегата” не е сред тях.

По-късно пробват щастието си испански, американски, норвежки и германски търсачи на потънали съкровища. През 1923 г. и съветското правителство праща водолази да се гмуркат. После японска фирма предлага да извади съкровището и да го подели със съветската държава.

През 80-те години на миналия век иде нашият ред. Океанолози изказват становище, че “Черният принц” лежи в българската акватория на Черно море. Според тях по време на урагана корабът е откъснат от котвата и теченията го отнасят към нашия бряг, където потъва.

Специалистите се позовават на факта, че теченията са обратни на часовниковата стрелка. В тогавашната преса се появява дори сонарна снимка на потънал кораб, контурите на който наподобяват тези на мистериозната фрегата.

Ферман дава право

всекиму да копае

Абдул Меджид I се опитва да реформира империята на стамбулските султани. Автор е на Гюлханския хатишериф и Хатихумаюна, които уж гарантират равноправие на всички поданици. Трансформира армията и правната система. Въвежда химн, национално знаме, пуска първите банкноти.

През 1852 г. в главата на падишаха светва още една гениална идея. Хрумва му да напълни хазната с разрешение за иманярски разкопки. Ферман дава право на всеки да върти кирка и лопата. Ще внася една пета от стойността на намереното в държавното съкровище.

В Ески Заара, сега Стара Загора, веднага си плюят на ръцете. Бригада от петдесетина ентусиасти захапва могила край града с апетитното име “Берекет”. На 8 март “Цариградски вестник” информира:

“По тия страни още от вехто време мисляха хората, че в землята се нахожда често имане, но щото се бояха от правителството, собираха се като едно содружество, та ходяха нощем да копаят. Сега вече, като чуха, че има царски ферман, изволяющий кой каквото намери в землята, като даде от петтях едно на царската каса, волен е да го изкопай и да го усвои; колкото хора се намираха на това мнение, разтичаха се да копаят имане кой където мислеше, че има.”

Сянката на деспот

Войсил пази имане

Над село Анево, сега квартал на Сопот, стърчат древни руини. Крепост, вдигната по време на Второто българско царство. Тя е част от средновековния град Копсис.

В “Един кът от Стара планина” Иван Вазов пише:

“Там, наляво, върху един озъбен и каменист рът, се мярка висока фигура, като че това е гранитна статуя на някой великан, който мисли и гледа над страшната пропаст. По-нататък изведнъж ти се изпречва един феодален замък с кулите си, със зъберите си, с бастионите си, като че е построен да пази оттам тесния проход.”

Местните вярват, че гранитната статуя е на деспот Войсил, владетел на земите от Копсис до днешния Сливен. Цитаделата и планинският град под нея са негова столица. По мръкнало вкамененият Войсил оживявал и бродел из руините на калето.

В железни доспехи, шлем с перо и пламтящ меч го описват очевидците. Пазел заровено имане от алчни очи. На утрото сянката се стопявала в лъчите на зората. За да се появи отново при залез слънце.