Грубо фалшифицират историята – за 10 дни след преврата партизаните от 7 хиляди се увеличават на 50 000

Теодора Димова скоро ще завърши новия си роман, посветен на трагичните събития след 9 септември 1944 г.

“Може би ще се казва “Черните мироносици”, поне засега това е работното му заглавие – казва тя пред “168 часа”. - Не мога да кажа кога ще е окончателно готов. Това зависи най-вече от психическата ми издръжливост.

Има периоди, в които панически се старая да избягам от всичко, за което пиша, дори се старая да го забравя. Но това са рисковете и подмолните камъни на писателската професия, именно заради тях писането е опасно занимание в съвсем буквалния смисъл на думата.”

Теодора Димова неотдавна представи поредната си книга. Този път - с християнски есета “Зове овцете си по име”. Тя имаше своята морска премиера във Варна в рамките на фестивала “ВарнаЛит”. През есента предстои да бъде представена и пред софийските читатели.

-Г-жо Димова, каква е идеята на новата ви книга - да припомните кошмара, свързан с 9 септември 1944 г., на всички, които страдат от носталгия по социализма, или замисълът е по-дълбок?

- Аз и моето поколение учехме в училище идеологизирана и фалшифицирана история. Вкъщи се говореше друго, но се говореше със страх. От 1989 г. досега истината още не е казана. Поради това у голяма част от хората съществува една болна носталгия по онова време.

Забравят се лагерите, затворите, политическите убийства от периода, “когато се наливаха основите”. Трудно ми е да формулирам идеята. Моето поколение има една съвсем сбъркана представа за този период. Знаем, че една шепа комунисти и партизани

извършват преврат, който не е бил възможен без Червената армия.

Знаем, че са безследно изчезнали или разстреляни, или убити по зверски начини хиляди и хиляди хора – онези, които са съграждали развитието и напредъка на България. Българите, които са били възпитавани във възрожденски дух, които са били изпращани да учат в Европа и са се връщали тук, защото са искали да работят и да живеят в отечеството си, именно в отечеството си, защото са го обичали.

Те са се развивали и напредвали в своята област, работили са честно и усилено, ставали са заможни – в предприемачеството, търговията, услугите, в науката, във всички области на обществения живот. И именно те първи са били арестувани, набеждавани за врагове на народа, изтезавани и убивани, а имотите им - мародерски заграбени. Идеята е да се проследят тези трагични събития през лични съдби.

- Какво ви накара да се спрете на тази тема? Случка, повод, нечие изказване?

- Започнах да си припомням много ясно моята баба,

нейния живот, нейния светоглед, нейното възпитание, маниери, поведение, отношение. Тя е принадлежала към средната прослойка в обществото преди преврата на 9 септември.

Мъжът й е бил инженер, завършил във Франция. Те не е работила, гледала е децата си и дома си. По разпокъсаните ми спомени за онова, което ми е разказвала, започнах да вървя и стигнах до онези години, до онези българи, потопих се в техния светоглед и в атмосферата им.

- Смятате ли, че българите са наясно с подробностите от този мракобесен период? Защо?

- Преди две години бях на 1 февруари при параклиса пред НДК – това е денят за отдаване на почит на жертвите на комунизма. Останах поразена от това, че имаше най-много около двеста човека.

Никакви официални лица. Никаква почит от страна на държавата. Като че ли това беше някаква лична, частна панихида за жертвите. Това дълбоко ме потресе, започнах да се замислям много по-дълбоко и по-сериозно – на какво се дължи това - на небрежност ли, на забрава ли, на липса на памет ли, или нещо друго?

Започнах да се интересувам и да чета за този период.

В началото бях съкрушена, след това се изпълних

с изумление

– историци, документалисти, разследващи журналисти – всички те са издирвали, записвали, съхранявали спомени, анализирали са процесите, има купища книги за този период и много малко в съвременната българска литература. И ние, писателите, сме длъжници в това отношение. Част от вината за липсата на обществен разговор и оценка на онзи период се дължи и на нас.

Давам си сметка,

че причината за безпаметството

е дълбока,

безпаметството беше налагано систематически, днешната безпътица пък е функция от това безпаметство. Тоталитарната идеология тотално разврати българския дух, в края на тоталитарния режим той вече нямаше нищо общо с възрожденския дух.

Днес ние се чудим защо в България като че ли комунизмът проникна най-дълбоко в народопсихологията. Но да не забравяме, че в България комунистите избиха най-много хора и това беше крехкият елит, създаден за едва 66 години свободно развитие. Убийствата и репресиите нагнетиха не само страх, но и безнадеждност и отчаяние, че всяка съпротива е обречена.

- Имате ли чувството, че живеем в изкривена споменна култура със съответната споменна история – никой не обръща внимание на фактите, а преобладават легендите за този период, които са от типа на "На всеки километър"?

- Малко хора четат специализирана литература и документалистика. Тоталитарната пропаганда беше тотална, започваше от детската градина, в училище, в университета, телевизия, радио, книги, вестници – всичко беше подложено на стриктна цензура,

не можеше да се промъкне и дума, която не е в съгласие с официалната

историография, с партийната линия.

Това продължи поколения, така че не бива да се учудваме. За пример можем да вземем съдбата на Македония – до 1944 г. българското самосъзнание там е живо, а в резултат на тоталитарно пропагандно фалшифициране на историята днес сме свидетели на една нова нация с измислена и фалшифицирана история, дядовците им българи, а внуците - българомразци.

Денацификацията на Германия продължи две десетилетия,

а тук декомунизация не се състоя изобщо. Соцносталгията днес се налага с пропагандни похвати.

- Реално България е имала най-малко партизани, дори Чърчил е питал Сталин защо, след като се инвестират толкова много средства, у нас няма съпротивително движение. След като не е имало, а малкото партизани и интернационалисти са били платени, тогава как си обяснявате жестокостта им след 9 септември? На какво са отмъщавали и за какво? Или са се опитвали да прикрият нещо и да трупат заслуги пред новите господари от Москва?

- До 7 септември са малко, но на 8 септември стават много. Българската армия и политическият елит са пропити от платена съветска агентура. Всичко са вършили по нареждане от Москва срещу добро заплащане. Този факт е добре документиран.

Според отчета на организационния отдел на БРП(к) от 17 октомври 1945 г.

броят на партизаните на 9 септември 1944 г. е бил 7000 души.

Десет дни по-късно, вероятно под натиска на висшето партийно ръководство, от същия отдел се разпространяват нови данни – броят на участниците е вече 50 000 човека. Вижте за какви груби фалшификации става дума!

А жестокостта мога да обясня само с примитивизъм, само примитивният човек може да се превърне в изверг.

- Фактите показват, че поколението, което изкарва България от кризата, е избито или вкарано в затвора от комунистите. Имате ли обяснение защо? С какво са пречели на комунистите? Защо не е използван опитът на банкерите, индустриалците, които са били моторите на икономиката, които за кратко са превърнали България от една изостанала селска държава в Османската империя в просперираща икономика?

- Защото са били независими. Много от тези хора са могли да заминат на Запад, но са останали в България, защото са я обичали и съвестта им е била чиста. На новата власт не са нужни такива хора.

Отделно от кремълската линия на репресии

върви и чисто българската линия на завист

и отмъстителност. Впрочем тази линия не е прекъснала и днес.

Примерите са много и печални. Струва ми се, че и днес има хора, които, ако биха имали власт и пистолети, биха разстрелвали и убивали нарочените от тях за врагове по съвсем същия начин. Всъщност именно този недъг, това фатално изкривяване, този погром в психиката е най-страшната отломка на комунизма.

В този смисъл мога да кажа, че

комунизмът съвсем не си е отишъл.

Живее сред нас, продължава да трови атмосферата, привидно е приел демократична окраска, а всъщност е същият недуховен, отмъстителен, завистлив, махленски и дребнав хищник, но изпълнен с претенции, надменност и агресия.

- Мислили ли сте някога какво би станало с България, ако това невероятно поколение от идеалисти след Освобождението бе оцеляло? Къде би била днешна България?

- Винаги съм си мислила точно това – каква просперираща и процъфтяваща би била България, ако не беше попаднала в съветската зона, ако беше продължила да се развива свободно, ако не беше избит духовният и икономическият елит, ако не беше насаден този страх, ако не беше процъфтяло доносничеството, ако не бяха разкрити тези лагери, ако всичко беше продължило да се развива както в свободните страни като Австрия или Холандия, или Финландия например.

Най-драстичен пример за развитие и упадък са двете Германии. Икономическото изоставане не е най-страшното, то е следствие от духовното опустошение. Ако не беше духовното опустошение, икономическото възстановяване се извършва за 10-15 години.

- Имате ли някакво обяснение как след Освобождението хъшовете и дребните търговци успяват да изградят модерна държава, която въпреки войните през 30-те години става една от най-мощните икономики на Европа?

- Обяснението е в това, което казах по-горе. След всички войни, които България е водила,

след националните катастрофи страната се възстановява

за 5-6 години и продължава да се развива, свободната инициатива, гарантирана от законност и ред, е мощна сила.

В ново време светът е свидетел на бурния подем и просперитет на много азиатски държави, които за две десетилетия от изостанали се превърнаха във водещи световни икономики с гарантирани социални механизми.

- Защо българите след Освобождението са успели в рамките на 30-ина години да изградят просперираща държава, а ние 27 години след 1990 г. не можем да постигнем това и сме все на дъното на европейските класации - по доходи, по бедност, все сме най-нещастни, мрънкащи и т.н.?

- Ние ще продължим да бъдем на дъното още много години, защото не успяваме да създадем правила. Нашето общество е мафиотско. Българската народопсихология деградира фатално, а икономика без нравственост не може да се гради.

Ние не успяваме да създадем правила. Не успяваме да се обединим около общи ценности. Как орел, рак и щука да теглят каруцата? Икономика с еврофондове не се гради – в една разградена държава те само подхранват кражбата и корупцията.

- Как си обяснявате феномена, че в началото на ХХ век всеки, който е могъл да изпрати детето си да учи в чужбина, е настоявал то да се върне и да работи за България?

Никой не е казвал както сега: "В чужбина е по-добре, гледай да не се връщаш". Все едно държавата е била тяхна, а сега като че ли държавата е някакъв враг, който ни ощетява, нещо, от което се дистанцираме или което не ни засяга?

- Да, факт е, че всички са се връщали в България. Аз не съм чувала някой да не се е връщал, такова нещо не е съществувало дори като хипотеза. Родолюбието е една от причините, но не единствената. Като стандарт и стил на живот България е била като всяка друга европейска държава.

Не само да работят в България са се връщали, а по време на война са прекъсвали следването си в европейски университети и са се връщали, за да се запишат доброволци и да отидат воюват за отечеството. Така е, защото България е била майка, а не мащеха.

- Направи ми впечатление, че някои от оцелелите хъшове, събирали пари за въоръжената борба срещу турците още в първите дни на Освобождението, предават всички средства на държавата.

Министри и премиери отчитали всяка стотинка дори за конците, с които си шиели копчетата. Можете ли да си представите подобно нещо сега? Особено ако го сравним с раздадените червени куфарчета или с богаташите, които се чудят каква по-скъпа и луксозна кола да си купят? Какво е било различното тогава и какво се е пречупило у нас днес?

- Не са само червените куфарчета. През десетилетията на комунизма идеологическата доктрина извърши дълбока ерозия на вековните национални добродетели на българския народ.

Всичко некомунистическо беше обявено за фашистко

и капиталистическо и беше подложено на преследване. Кариера правеха майцепродавците. Може би най-фаталното е, че кражбата стана нещо обичайно, нещо като национален спорт, паднаха всякакви задръжки. Векове наред обществата са се регулирали от естествени механизми, които през комунизма бяха отхвърлени и заменени с идеологически.

- Защо богаташите ни днес са толкова различни от поколението на Христо и Евлоги Георгиеви? Разбира се, има някои изключения, но като цяло са малко?

- Защото генезисът им е порочен. Дълбоко порочен. Малкото изключения са тези, които са успели с ум и труд.

- Защо едно време по-заможните лекари, архитекти, адвокати са завещавали всичките си имоти и средства в полза на държавата? А днес, когато някой българин от чужбина случайно направи подобен жест, това се превръща в сензация? Защо тогава примерът на братята Евлоги и Христо Георгиеви е бил масова практика, а днес е някакво странно и аномално изключение?

- Чела съм за десетки крупни благотворители, по-скромните са били стотици и хиляди. Благотворителността е била масова, ние знаем само крупните дарители като братя Георгиеви, но добротворството, дарителството са били обичайни явления, а не рекламни кампании.

През 1911 г. Бащата на Бургас Александър Георгиев-Коджакафалията прави най-голямият жест в българската история, като

дарява на града имоти за 25 милиона златни лева,

като преди това е построил сиропиталища, старчески домове и болници. През 1950 г. комунистическата власт разрушава гроба му, а дарените имоти са национализирани.

Подобна е съдбата на габровския индустриалец и благодетел Пенчо Семов. Ако неговите завещания бяха изпълнени, днес той щеше да е най-големият благотворител в България. След като цял живот е дарявал, оставя наследство от 9 милиона долара, което е национализирано от комунистическата власт, а прословутата му, красива като замък вила, всъщност старопиталище, днес е в разруха.

След 1944 г. благотворителността се забранява,

поема се от бездушни държавни чиновници и така се стига до трагичната картина, която виждаме днес в домовете за стари хора и за деца без родители.

- Възможно ли е разликата между българския дух тогава и сега да е в пропорцията на ценностната ни система - сякаш тогава идеалите са преобладавали, а днес са сведени до минимум? Казват, че когато едно общество е движено от идеали, то може да постигне всичко за необичайно кратко време и обратно - ако е движено от материалното, е обречено да копае дъното.

- Ценностната система на отделния човек и на цялото общество е именно такава пропорция, законите, нормите, обществените нагласи и порядки ги регулират и насочват. Идеализмът на онези времена и грубият материализъм днес не са случайни явления. Важно е да отбележим, че благотворителите от стара България са били същевременно и много богати хора, тоест имали са умението да печелят пари, но това не ги е направило груби материалисти, а точно обратно – били са пример за милосърдие, човечност и благотворителност.