Под боровите сенки на Драгалевския манастир се хваля пред приятели, че освен в Родопите, Стара Загора, Копривщица и Дебър един от дълбоките ми родови корени е тук – в село Драгалевци, днес квартал на София.

Да, прадедите ми са от Софийско, коравите шопи от Шоплука. Били воини още от древността и от селищата си около града бдели за спокойствието на крепостта Сердика - Средец. Като почнеш от Владая, по панорамния път през Княжево, Бояна, Драгалевци, та чак до Бистрица. На изток, север и запад от София съобщенията и придвижване с кон, пеша, през селища с панорама от Лозенска планина, Плана, Стара планина и Люлин. Докато се затвори отбранителният кръг. Все шопи –

бивши средновековни бойци...

В средата на XIV век софийската крепост Сердика имала 27 врати, 1700 кули и 70 000 зъбеца! Но след тримесечна поредна защита от османските нашествия, през 1382 г. градът под Витоша паднал пред завоевателя. Телата на загиналите воини в битките за крепостта Средец победителите нахвърляли в река Владайска. От кръвта им тя почервеняла. През петте века османско владичество тази река наричали и Канла (Кървава) в памет на победените. А оцелелите воини тихом се прибрали из близките си селца по Витоша, Люлин, Стара планина.

Знаете ли защо наричат Софийското поле Шоплук?... Не?

На шопите и тяхното скрито оръжие - сопите... На опасността от бойните им тояги през Средновековието. Внимание, около София бродят шопи със сопи! Потомствени воини! Не замръквайте под открито небе, че няма и да осъмнете читави... Това предупреждава султан Селим Първи през 1522 г. пътници, търговци, странници, кервани. За още по-сигурно по същото време разселва част от най-буйните шопи от Софийско по Радомирско и Трънско, чак до Ниш.

Сега да идем до Бистрица и да караме разказа по стари книги и на сянка.

И там са шопи, от същите, коравите... Пък и други неща да научим от по-нови времена...

В Бистрица читалището се нарича “Цар Борис I”. Зад вратите му се крие уникат, признат от ЮНЕСКО за световно културно наследство. Това са гласовете и репертоарът на фолклорната група “Бистришки баби”. Техен самобитен патент е “бистришкият триглас”, демонстриран на доста сцени по света. Мелодията се изплита от три гласа: “ока”, “бучи право” и “бучи криво”. “Бучи" издава определен вид постановка на гласа, характерна за пеенето в Източното Средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан.

“Бистришката интерферационна диафония", както я наричат в световните музиколожки среди, е свидетелство за висока песенна и танцова култура,

запазила мотиви от изкуството на древните траки,

фриги, елини. Което ще рече, че “Бистришките баби” дивят света с мелодии, останали още от времената на митологичния певец Орфей. За музиканта полубог се предполага, че е живял около 1400 г. преди Христа, едно поколение преди Троянската война в древността... Автентичната култура, тръгнала от прочутите орфически химни, е пренесена през вековете от прапраправнучките на Орфей, жените на Бистрица – село в източната част на планината Витоша южно от София.

Витоша е позната още от древността с различни имена: Скомврос, Скомиос, Скопиус, които означават “двувърхата” или “острата, стръмната планина”. Споменавали са я историци, географи, философи като Аристотел, Тукидид и Плиний. Защото планината край София е разположена на един от главните пътища от Европа към Азия и Близкия изток. През Средновековието загадъчната и красива планина с бели от сняг чак до лятото каменни върхове пътешествениците наричали Витуш или Витош.

Един от тях - Константин Иречек, млад, но вече много начетен чешки учен, през 1888 г. описва хората от Софийската котловина така:

“Жителите в Софийско поле са хора първобитни и затова в етнографско отношение интересни. Принадлежат към особен планински тип, който се отличава от съседите си по ръст, характер и носия, по-малко по говор, и техните села са разположени по високо лежащите долини около Витоша и Западния Балкан. Тези хора се наричат от другите българи шопи, а земята им - Шопско или с турско окончание Шоплук.

Селяните около София са хора силни и високи. Лицата им не са еднакви, ала главно изпъкват два типа: един славянски покрай Балкана и един турански, може би печенежки, около Витоша. Лицата на мъжете и жените не са много хубави; затова пък ще видиш красиви хора зад Витоша, в Радомирско...

Те са здрави и закалени;

зимно време, когато има сняг, селяните излизат с отворени гърди, а момите и в най-големия студ ходят на пазар в града без кожух, в същото облекло, както и лятно време...”

Разположена на 860 м надморска височина, на 15 км от София и на 4,5 км от кв. “Симеоново”, Бистрица е едно от най-старите и най-големите подвитошки села. Още през 1920 г. имало повече от 2000 жители. До селото водел добър коларски път, по който можел да се движи и автомобил. Във връзка с изграждането на водопровода била построена и теснолинейка.

“Населението поминава със земеделие, скотовъдство, каменярство, воденичарство (има 16 воденици), кръчмарство и пр. Напоследък тук почнаха да летуват много софийски семейства, с което тоже се подобрява селският баланс" - отбелязва през 1926 г. в книгата си “Витоша – популярен очерк” Павел Делирадев.

Белезите на древни култури по тези места са свързани с добиването и

обработката на благородни метали

и желязо

“Промиването на златото е ставало по един примитивен, но практичен и до днес (1926) запазен начин, от който можем най-добре да съдим за миналото - пише Делирадев. - И тук, както и в Бояна разправят, че когато това поле (Софийското) било езеро, около него имало само три села: Яна, Бояна и старо село Бистрица."

Това предание хипербола обаче се основава на действителния факт, че по тези места има следи още от неолита.

Църквата към близкия манастир “Св. св. Йоаким и Анна" в м. Мали дол лежи върху могилен некропол. Под черковния наос се намира запазена антична гробница (3,35 х 2.99 х 2,28 м), в която се слиза по каменни стълби откъм притвора. Предполага се, че това е римска гробница от IV век. Манастирът е разположен на около 2 км югоизточно.

Жените от Бистрица се гордеят с древните си музикални умения, а мъжете тук са потомци на храбри воини от стари-стари времена. Да отворим пак знаменитата книга на К. Иречек “Пътувания по България”, 1888 г.:

“По характера си те са хора добродушни,

ала при това недоверчиви, с изкуствена преструвка, хитри и понякога вироглави. Раздразнени, стават много зли. В последните турски времена убивали са тайно отделни черкези по полетата с дълги дебели сопи, без които българският селянин не ходи вън от селото, които им са потребни за помушване воловете и биволите, впрегнати в колата.

Носенето на тези големи сопи според свидетелството на рицаря Dernschwam е било общо в България още в XVI век. Софийските селяни със свирепи буйства вдъхнали такъв страх на гръцките епископи, щото последният от тях - Доротей, който собствено бил българин от Копривщица,

набързо побягнал

в Берковица

и вече не се върнал в своята столица.”

В краеведска книга за село Бистрица е съхранено и друго интересно свидетелство за тайното оръжие на шопите - сопата:

“Ние Бистричани сме от шопски произход. Но кои са тия шопи? Обяснението на наши стари хора на тая дума е:

1. Че при разни битки през вековете, нашите прадеди не отстъпвали от фронта никога, защото щом се свършвали стрели, копия, боздугани, или даже на Железната шопска дивизия мунициите, те грабвали сопите и продължавали боя. Ето защо от нашите сопи, сме получили името шопи.

2. Че споровете помежду си за мери, за сметки, за едно яйце даже, или за една лъжица при делба на братя, много често уреждали със сопи, а не по други, по- човечни начини и затова ни нарекли шопи... И ми изглеждат прави. Това се потвърждава и от един исторически паметник от 1522 г., а именно: “В ръкописна история от Хилендарския манастир, сега (1921), притежание на Ст. Аргиров от София, със заглавие: "История о царствие Болгарское от любородци в кратце от многих и старии собравшихся”, е казано:

“В 1522 година Цариградския Патриарх повдигнал Селима I - турски султан, срещу българите и "тако и що ги зароби у Ниш, у Радомирско засели, а шопи се зоват, по турски /сопа/ тояга, да пазят воскрилия кога ся бият и днес кадя ходят, и тоягите си носят и ся зоват шопи...”

Тоест,

Селим Първи преселил в Радомирско шопите,

които били войска около 1522 година...” (По А. Монеджикова, “София през вековете”, 1946 г.)

Бистрица има заслуга и към изобразителното изкуство на Нова България. В кръчмата тук е ваяно прочутото платно “Ръченица” на проф. Иван Мърквичка (1894), една от емблемите на нашата балканска страна. Дълги години се смяташе, че това е станало в питейното заведение на село Драгалевци. Претенциите на съседите за домакинство продължават и до днес... Но изкуствоведи и историци се поровиха напоследък в архивни документи и удариха точка на мъжката веселба в кръчмата на село Бистрица. Дори установиха, че главното танцуващо лице в средата на композицията - нашенецът с дългите мустаци, е преоблеченият в шопска носия британски журналист Джеймс Баучер... Ирландец от “Лорд ъв дъ денс”, но в Бистрица стотина години преди световния спектакъл...

Спорът между двете витошки села Драгалевци и Бистрица

чия балканска

ракия е по-люта

обаче е решен предварително с тост “Наздраве!” от младия чех етнограф К. Иречек пак в книгата му за България от 1888 г.:

“Живеят много скромно, ала затова пък страшно пият, и то ракия. София още в турско време е била обявена като град, в който от всички български градове има най-много кръчми, и Софийско е единственият край, където по-често можеш да видиш пиян българин...”

Кратко, точно, откровено научно заключение на бъдещия академик Константин Иречек, продиктувано от мисълта “Пътеписът е литературен труд от субективен характер”. Иди му се сърди...

Село Бистрица носи името на река Бистрица. На 3,5 км нагоре по течението й се намира вторият по големина витошки водопад. Нарича се Самоковището и е висок 20 метра. Пътеката продължава стръмно нагоре и навлиза в иглолистния биосферен резерват “Бистришко бранище”. Върховете Резньовете, Купена и Скопарник, вече във високата част на планината, допълват

зеленото богатство, наречено Витоша

Днес все повече семейства избират Бистрица за свой постоянен дом. “Виновни” са чистият планински въздух и свободата на къща с двор вместо паваж, жега и панел в двумилионната вече София. Площадче с пазар и магазини, читалище, по-надолу църквата “Св. Георги", редовен градски транспорт до столицата, близкото Панчарево с езерото... Малко градче сред борова гора – тишина и прохлада.

Бистрица на яките шопи с коварните сопи, орфеевите песнопения и лютата балканска ракия... Казано поетично, във виното е изкуството, ракията е само за юнаци.

Цялата история четете в хартиеното издание

Още по темата:

Фердинанд разваля първия софийски пазар пред двореца

Как унищожихме уникални книги за историята ни при Освобождението