Трима президенти – три принципно различни форми на живот.

Защо светът смята Ердоган за диктатор, а Тръмп – не? И двамата са начело на “президентска република” - форма на управление, при която президентът е същевременно и министър-председател. Все едно у нас пряко избраният Румен Радев да седне в кабинета на непряко избрания Бойко Борисов и да командва министрите.

Тази тема е интересна, защото и у нас често се надава зов за президентска република. И обикновено се възразява, че президентската република води до диктатура.

Аз пък смятам, че президентската република е по-доброто управление, но и противниците са прави – там, където депутатите се избират с партийни листи, тя е опасна. И идеалният пример е Ердоган.

Нима Тръмп е диктатор? Почти всичките му инициативи се бламират я от парламента, я от някой съд. Стената по границата, която той обеща, така и не получава финансиране. Приятелството му с Путин се оказва невъзможно – колчем двамата се срещнат, парламентът затяга санкциите. Обещаният закон за здравеопазването така и не мина. А ужким републиканците имат мнозинство и в двете камари.

На това отгоре специален прокурор го разследва с агресивни методи, които срещу всеки друг гражданин са недопустими.

Душманите на Тръмп формално

са негови подчинени

и той има формалното право да ги уволни, но не смее, защото ще наруши общественото приличие. Приличие и Тръмп? Трудно е да си го представим, но в САЩ има невидими граници, които дори един хулиганстващ президент не може да прекрачи.

Тръмп се движи по ръба на острието, пече му се яйце на задника, така да се каже, и ако не е изперкал психически, то е защото е пълно перде. През ноември в САЩ ще има междинни избори, републиканците ще изгубят мнозинството си в долната камара и ще тръгне процедура за „импийчване“. Ако демократите спечелят и Сената, край на президентството.

Ако това е диктатор, то какво е жертва? Американският президент е заложник на другите две власти и на собствената си партия.

С Ердоган е точно обратното. Какъвто и закон да му хрумне, парламентът го гласува и козирува. Журналистите, които се позволяваха да го критикуват, опознаха килията. Ердоган си беше автократ и преди да стане президент, но през последните 2 години разчисти остатъците от опозиция и вече е султан.

Каква е разликата между двете президентски републики, САЩ и Турция? Разлики много, но най-важната е, че в САЩ парламентът се избира мажоритарно, а в Турция – пропорционално. Това означава, че в САЩ всеки депутат, било от долната или от горната камара, се бои най-много от избирателите си, на второ място от спонсорите и чак на трето и четвърто място от партийния лидер, доколкото изобщо има такъв.

Партиите в САЩ са свободни асоциации, докато в пропорционална Европа са военни структури. А където има военна йерархия, там си е нужен генерал.

Ако върхушката на управляващата партия в САЩ предложи някакъв закон, това далеч не означава, че той ще бъде приет. Винаги има 5, 10, 20 от своите, които са против. Затова пък често десетина от опозицията са “за”. И това си е в реда на нещата, защото всеки се бои от своя конкретен избирател, а не от върхушката.

Най-голямо шубе от избирателя се наблюдава в Камарата на представителите, защото там депутатите се избират на всеки 2 години. Още не е изветряло шампанското, когато страхът от следващите избори вече е в гащите. И уж ги избират на всеки 2 години, а повечето остават в парламента по 10, 20, че и по 40. Как оцеляват толкова дълго? Ами много просто – като си слушат избирателите.

Точно обратната посока на шубето наблюдаваме при пропорционалния вот – депутатът е като войник на партията. Той козирува и изпълнява волята на своя генерал, иначе просто няма да е депутат. Избирателят е боклук, джендър някакъв жалък. Той дори не знае кой е неговият личен депутат, та да го свали.

Така цялата система съвсем естествено си се плъзга към диктатура и няма никакво значение дали републиката е президентска или парламентарна. У нас тази тенденция е очевидна, но тя е ограничена от васалния ни статут. Я нарушим външните признаци на демокрацията, я Брюксел ни е нахокал.

За Ердоган няма такива пречки. Той лично създаде своята Партия на справедливостта и развитието през 2001 година и тя му е като ЕООД. Чепатите кадри бяха подменени, останаха само железни бойци, които маршируват с гъша стъпка: “Леви! Леви! Леви!”.

“Каквото каже лидерът”, тормози се пропорционалният депутат, плъзгайки се към диктатурата. “Ами ако избирателят е против?”, терзае се мажоритарният и това го задържа в лоното на демокрацията.

Пропорционална Европа вече е с единия крак извън демокрацията,

защото се управлява от неизбрани бюрократи. Добрият тон в ЕС се крепи на това, че лидерът е добродушен и развеселен, страда от ишиас, клатушка се и целува наред по официалните събития. Едно време Камерън го обвини, че започвал с коняка от закуска, така че знаем и напитката.

Уви, Ердоган е правоверен мюсюлманин и не закусва с размекващи волята напитки.

Затова случаят с Турция е почти лабораторен пример как една насила наложена светска демокрация постепенно се разпада благодарение на пропорционалната избирателна система и неизбежно се връща към едноличното управление.

Естествено, че в този процес постоянно трябва да се разкриват и елиминират враговете.

И тук пропорционалният вот много помага. Докато при мажоритарния вот един депутат трябва да се старае да обедини интересите на максимума избиратели в своя район, били те шиити, сунити или кюрди, то при пропорционалния той (не той лично, а партийната му листа) постига успех, ако се разграничи от всички други, като насъсква срещу лошите.

У нас например смисълът на СДС беше борбата срещу БСП, на БСП – срещу СДС, а сега срещу ГЕРБ, на ДПС – знаем какъв е.

Патриотите пък щяха да накажат всички предатели и на първо място ГЕРБ. Ако всички си изпълняваха обещанията, досега един жив политик да не е останал.

В случая с Ердоган първите черни овце бяха военните, защото налагаха насила светски разврат.

Той ги разчисти. После лошите станаха кюрдите, гюленистите, журналистите, превратаджиите, а напоследък и американците, които стоят зад преврата през 2016 г. според Ердоган. Може и да е прав, не знам. Важното е, че чисто новата президентска република вече е лъсната и свети като щик на калашника.

Та мисълта ми е, че “президентската република” по принцип е много по-добра от парламентарната, но само ако има истинско разделение на властите. А то не е възможно без мажоритарен вот.

Без него бихме получили Ердоган. Дали не го заслужаваме?