В края на юни, когато свършваше театралният сезон, не исках повече да плача на сигнална реплика, не ми се “ убиваше” Иван Юруков от любов, китката ме сърбеше всеки път, когато Иван Бърнев, жесток и самотен американски фрийк от Северна Америка, ми слагаше изкуствен белезник за два часа на “радиатора”, грижливо построен от сценичните в Народния, не ми се спореше ожесточено с Владимир Карамазов за смисъла на живота в театъра според Хайнер Мюлер, омръзна ми да моля Юлиан Вергов да се откаже от членството си във ВМРО, да спре да организира атентати и веднъж завинаги да заживеем заедно спокойно, някъде в Женева.....

И ето. О, чудо. Ваканцията дойде. И аз, като всички нормални хора. Спя, ям преди седем вечерта поне два пъти,обличам си роклите, дори пия и о, никак не ме интересува дали на сутринта ще имам торбички под очите,излизам с хора, говоря, наваксвам, чета новини, плажувам, скучая, влизам в час с клюките и разделите на София, пет пъти преди първи петли предавам Фейсбук и си обещавам, че никога повече няма да си го причиня, после пак си го причинявам, после Инстаграм, но и снимките на красиви и щастливи хора почват рязко да ми доскучават и минавам на Путин и Тръмп, но и там вече няма нищо, освен вечното знам, че нищо не знам, знам само, че вече тотално се обърках за Истанбулската Конвенция и ми дойде наистина в повече да гледам жена, окована в белезници да пристъпва към болница, особено бивш кмет.....

Вече съм сигурна, че един месец ваканция е повече от поносимото. Дайте ми обратно сълзите по сигнална реплика и любовта по гениални драматурзи, моля. И нека август е септември по-бързичко, нали.

*От фейсбук!